Тя почака, но той не продължи, затова каза само:

– Виждах се с психолози в бежанския лагер. Не ги харесвах.

Ако трябваше да бъде честна, все още ù беше трудно да гледа с добро око на тази професия. Не чакаше с нетърпение и курса по психиатрия.

– Отидох само един път, но тя не беше лоша. Не ме съдеше.

– Това е добре.

Ако и тя някой път срещнеше подобен неосъждащ психолог, може би щеше да си промени мнението.

Подминаха табела за Сигтуна. И изведнъж Джина разбра точно къде искаше да отиде. Мечтаеше за това толкова отдавна. При появата на кафявата табела тя посочи:

– Може ли да отидем там?

– Ваденщйерна? Разбира се.

– Обожавам шведските замъци.

– Знаеш ли, преди го притежаваше един далечен роднина на моето семейство. – Той прехапа устни. – Извинявай, ако е прозвучало зле.

Той правеше така. Често. Размишляваше дали нещата, които ù е казал, може да са прозвучали лошо. Преди не беше такъв.

– Не мисля, че е ваша вината, че сте бял мъж с привилегиите на висшата класа – отвърна тя. Дали някога в целия си живот бе произнасяла подобна фраза?

– Както и да е, сега замъкът е собственост на държавата. Искаш ли да влезем, или да го разгледаме отвън?

– Отвън.

– В такъв случай знам идеалното място.

Минаваха през малки селца, през поля с пасящи овце и все по-миниатюрни стопанства, къщи и вили.

Джина разглеждаше непознатия пейзаж. Никой не знаеше, че е тук. Чувството беше странно. Но тя не се страхуваше, напротив. Колко по-различно е, когато се чувстваш в пълна безопасност с някого, не се тревожиш какво ще каже или стори. Питър беше по-скоро предпазлив с нея, внимателен и учтив.

Той зави и се озоваха на изровен горски път. Колата подскачаше и от време на време нещо удряше шасито.

– Не пишеше ли, че пътят е частен? – притесни се тя.

– Да, ако трябва да сме честни, не е съвсем законно да се кара оттук. Но само почакай. Виж.

Гората се разтвори и те се озоваха на малко хълмче. Тя погледна. Отвъд езерото се издигаше белият замък.

– Еха!

Беше го виждала на снимки, но не и от този ъгъл – разположен величествено на брега. На кулата се вееха знамена.

– Толкова е красиво! – почти прошепна тя. От всички шведски замъци този ù беше любимият. – Влизали ли сте вътре?

– Веднъж бях на сватба тук. Имат красива колекция от портрети. Кое толкова ти харесва в шведските замъци? – полюбопитства той.

– Усещането. Историята. Портретите на всички, които са живели в тях.

– Съжалявам, че не знам толкова много за сомалийската история.

Тя се засмя.

– Нито пък аз. Татко постоянно ми опява за това, но просто не ми е интересно.

– Може би ще ти стане, когато остарееш. Но те разбирам. Майка ми има руски корени.

– Говорите ли руски?

– Ако се наложи. Но слабо. Има ли известни сомалийци? Някой, за когото може би съм чувал?

– Мисля, че най-известната е една жена. Уейърис Дайри. Тя е фотомодел. И писател. Написа книга за младостта си в Сомалия. Чували ли сте за нея?

– Мисля, че не. За какво разказва?

– За израстването ù. За женското обрязване. То е ужасно разпространено в Сомалия.

Питър я погледна бързо и Джина млъкна. Това не беше разговор, който ù е удобно да води, сама го беше започнала и се беше оказало много по-неловко от очакваното.

– Джина, аз…

– Не, не искам да говоря повече за това.

– Извинявай.

Тя приглади полата си, опита се да си върне предишното чувство. Досега това беше една от най-хубавите вечери в живота ù. Искаше да запази добър спомен. Не да говори за страхотии, за които така или иначе нищо не може да се направи. Неща, които онзи, който не ги е преживял, не може дори да си представи.

Мълчанието обаче продължи неприятно, докато се връщаха при колата.

Челото на Питър беше сбърчено и той изглеждаше силно концентриран върху шофирането. Ръцете му стискаха волана. Джина седеше напълно неподвижно.

До края на пътуването мълчаха.

Сякаш и двамата, всеки за себе си, имаха много неща за изясняване и трябваше да се справят сами.

 

 

33

– Е, как се казва тя? – попита Ромео.

Той погледна Александър изпод натежали клепачи. Музиката бумтеше около тях, река Хъдзън течеше далеч долу и покривната тераса пулсираше от купонясващи гости.

– Кой? – попита Александър и погледът му се плъзна към бара.

– Жената, която си срещнал и е толкова интересна, че не си флиртувал с никоя, откакто си дойде. Не е типично за теб.

Александър вдигна рамене. Погледна листа с напитките. Вчера изпи всичко, което съдържаше водка. Завчера се придържаше към шампанското. Днес беше решил да поръчва питиетата по азбучен ред.

– Какво не ù беше наред на последната?

– Имаше права коса.

– Вчерашната актриса?

– Смехът ù беше дразнещ.

Ромео поклати глава.

– Просто не съм в настроение.

Александър допи коктейла си „Космополитън“. Какво идваше след него?

– Мартини – поръча на сервитьора и погледна Ромео. – Ти искаш ли?

– Още не съм свършил с кайпиринята. А и не съм се възстановил от ябълковото мартини. Дали да не го караш малко по-кротко?

– Че защо?

– Защото черният ти дроб се нуждае от почивка. А аз утре съм на работа, не мога да си позволя да се напия до смърт.

Той също трябваше да работи. Беше запуснал работите си тук, у дома, изостана с всичко, докато се мотаеше в Швеция, но сам си беше виновен.

– Името ù е Изабел – каза накрая. – Срещнах я в Стокхолм. Разсърди ми се и това беше.

Ъгълчетата на устата на Ромео се извиха.

– Какво работи? Твоята сърдита Изабел?

– Лекарка.

Ромео вдигна вежди:

– Да бе!

– Вярно е – отвърна Александър.

Донесоха му питието и той продължи да пие на големи глътки. Мразеше джин. Само че беше мислил непрекъснато за Изабел през цялата седмица и алкохолът бе единственото, което спираше мозъка му да не изпадне в амок. Нямаше намерение да казва нищо на Ромео за нея. Но пък кога ли през последните седмици нещо беше минало според предвижданията му? А и изпита известно облекчение, като сподели с него, като изрече името ù на глас.

– Красива е. И забавна. Умна. Готина. Не съм срещал друга като нея.

Ромео наклони глава и се вгледа в него.

– Какво има? – попита Александър.

Най-после започваше да усеща ефекта от алкохола. Замая се. Трябваше да го кара по-кротко, да не губи мярка, помисли си. Уф, майната му! Изгълта остатъка от питието и поръча водка тоник. Майната му и на азбучния ред! Беше съсипал връзката си с Изабел и сега щеше да се налива, докато престанеше да се чувства като идиот. Добър план.

Ромео следеше с поглед слаб тъмнокос мъж. Мъжът се обърна, забеляза Ромео и вдигна чашата си за поздрав.

– Някой познат? – полюбопитства Александър.

Ромео се подсмихна.

– Още не. Затова значи си толкова особен. Здравата си хлътнал. Е, крайно време беше.

– Това ми харесва в приятелството ни – знаеш как да показваш съчувствие.

– Отначало помислих, че те е хванал рак или нещо подобно, държеше се толкова странно. Просто съм облекчен.

„Анализът на Ромео, разбира се, е абсурден, но пък интересен на теоретично ниво“, помисли си Александър. Наистина ли беше влюбен в Изабел? Разбираше, че за околните може би изглежда точно така. Но той не беше такъв човек. Отпи от питието. При всички случаи рано или късно щяха да се разделят. Скараха се и той пропътува половината земно кълбо, за да си отвлече мислите от нея, тъй че трябваше да я забрави и да продължи напред. Преди никога не е било проблематично, не биваше да лежи буден, изтощен от часовата разлика, и да преповтаря в ума си всяка дума, която са си разменили. Не биваше да се усмихва, като се сетеше внезапно за нещо, казано от нея. Не биваше да се срамува от станалото.

Не биваше да се чувства толкова… Не биваше да чувства.

Пресуши чашата.

– Още едно?

– Само че с повече водка и по-малко тоник – заръча на сервитьора.

Щеше да сложи край на тази лудост. Още сега. Винаги беше умеел да потиска емоциите, разчиташе на силата на волята и настройката. И на отвличането на вниманието, разбира се.

Затова, когато две кикотещи се жени дойдоха при него и попитаха не е ли Александър де ла Грип и в такъв случай дали могат да си направят селфи с него, той се усмихна широко и чаровно.

– Ние сме шведки – казаха те.

– От най-хубавия вид – отвърна той и придърпа и двете на коленете си. Те се облегнаха през смях на гърдите му.

– А това не е ли Ромео Роци? – попита едната с ококорени очи.

Ромео се поклони леко:

– Ciao!

Жените пак се закискаха и Александър ги прегърна по-здраво.

– Не се занимавайте с Ромео, той е гей. Ти нямаше ли някаква работа на бара?

Ромео поклати глава.

– Ще се оправиш ли без мен?

Александър плъзна ръка по бедрото на едната жена и я погледна в очите.

– Отивай, ще се справя.

Жената отговори, като се притисна към чатала му. Беше дребна и слабичка, засмяна и в добра форма. Приятелката ù беше съвсем същата. Ако искаше да се разсее от сериозните докторки със сиви очи и милиони лунички, това беше точният начин.

– Какво ще кажете да си поръчаме бутилка шампанско? – предложи той.

Жените плеснаха с ръце и нададоха радостни писъци.

Ромео се оттегли с поглед, който беше наполовина развеселен, наполовина тревожен.

Когато се събуди, Александър беше напълно дезориентиран. Сърцето му препускаше лудо. Беше сънувал нещо. Дишаше дълбоко. У дома. Беше си у дома. Умората от пътуването плюс кошмари, не инфаркт. Огледа се. Беше сам, слава Богу! Имаше бледи спомени как Ромео го изпрати с асансьора, настани го в такси и му нареди да се прибира вкъщи.

Потърка очи и зачака сърцето му да се успокои. Измъкна се от леглото, заклатушка се към кухнята и пи вода. С чашата в ръка гледаше нюйоркския пейзаж през кухненския прозорец. Преди обичаше този апартамент, обичаше да бъде в Ню Йорк, но тези дни не струваха пукната пара. Не беше свършил нищо. Не беше тренирал, не беше работил. Какъв беше смисълът да пие и да купонясва, щом не му помагаше? Ако не успееше да намери спокойствие тук, къде, по дяволите, да отиде? Погледът му продължаваше да се рее през прозореца. Не можеше да продължава така.

Взе телефона си. Натисна иконката с часовника, намери картата с часовите пояси. Изабел сигурно вече беше в Чад. Той беше нагласил часовника на Нджамена, столицата. Взря се в екрана. Там беше сутрин. Беше свалил снимки от Гугъл Ърт. Разгледа суровия пейзаж. Запита се къде ли е тя. Слънцето грееше, сигурно вече наближаваше четирийсет градуса.

Той остави телефона. Пак го вдигна.

Набра номер, зачака нетърпеливо.

– Да, Лейла на телефона?

– Александър се обажда. Де ла Грип – добави той. – Искам да знам скайп името на Изабел. Ще го уредиш ли?

Мълчание.

– Лейла?

– Знаеш, че не можеш да ми даваш нареждания само защото си ни дарил пари, нали?

Той изсумтя.

– А ти знаеш, че спокойно мога.

Пак мълчание. И после:

– Харесвам Изабел. Може да изглежда много твърда и жилава. Не знам какво става между вас. Но тя е сложна личност.

– Знам.

– Обади се след шест вечерта нейно време. Тогава имат вечерен час, така че тя ще си бъде в базата. Ще ти изпратя адреса. Но… Александър?

– Да?

– Преди това го обмисли много внимателно.

„Твърде късно е за това“, помисли си той.

– Чао! – каза само.

Есемесът пристигна. Той щеше да вземе душ. Да пие кафе. Да размишлява.

 

34

„Времето лети неусетно при работата на терен“, помисли си Изабел, когато между двама пациенти установи, че е в Чад вече пет дни.

– Дишай дълбоко – каза тя на френски на пациента, четиригодишно момченце с бляскащи очи и висока температура.

Детската болница на „Медпакс“ се намираше в пустош­та. Пациентите бяха предимно от околните села. Понякога идваха и хора от номадските групи, които живееха в пустинята. Нерядко им се налагаше да ходят дни наред, за да стигнат дотук. Почти винаги децата, които водеха, бяха в много тежко състояние. Една от големите тревоги беше, че чакаха прекалено дълго и идваха твърде късно в болницата. В най-лошия случай децата умираха веднага щом пристигнеха. Случваше се да обвинят лекаря. Тук беше нещо като европейското средновековие с всички принадлежащи към него суеверия. Доста от дългосрочната им работа се състоеше в това да обикалят селата и да обясняват предимството да заведат детето си на лекар, вместо да ходят при шамани с направо опасни методи. Тя се надяваше, че реално допринася с нещо, тъй като за починалите деца тук тъжаха също толкова, колкото навсякъде. Разликата беше, че родителите в Чад трябваше да имат някакви стратегии да преживяват загубата на едно или повече деца, понеже тук това се случваше безкрайно по-често. Но мъката си беше същата.