– Ял ли си нещо? – попита и погледна омалелите му панталони и изтънелия потник.

Мариус кимна, но тя знаеше, че може би просто иска да я успокои. Вярата му в другите хора кажи-речи не съществуваше. Така става, когато водиш живот без капчица безопасност и сигурност. Тя беше срещала много улични деца през живота си, беше виждала малки деца да умират от глад, беше виждала четири-петгодишни да трябва да се справят сами на света, беше виждала недохранени осем-деветгодишни да продават мършавите си тела за храна и наркотици. Това беше действителността, с която трябваше да свикват лекарите на терен, ако искаха да си вършат работата добре. Но за нея Мариус беше по-различен. Сама не знаеше защо се привърза към него. Понякога просто става така.

Отвори найлоновата торбичка, която държеше в заключено чекмедже в лекарската стая. Всяка сутрин я носеше със себе си, всяка вечер я връщаше обратно в селото, пазеше я все едно съдържа злато. Подаде на Мариус снакса. Беше изключително непрактичен подарък, заемаше място в багажа и изобщо не беше хранителен, но си заслужаваше заради радостта на Мариус. Подаде му и малък шоколадов десерт, това поне съдържаше мазнини и минерали, помисли си тя с надеждата, че той ще успее да го запази за себе си. Беше купила десет и смяташе да му ги дава един по един.

– Къде живееш сега? – попита го, докато промиваше раната на ръката му и я превързваше.

Той само сви рамене в отговор. Започна да яде снакса, парченце по парченце, дъвчеше дълго и със затворени очи. Тя си помисли, че трябва да се връща в отделението, и усети как гърлото я стяга. Как може животът да е толкова несправедлив? Тя не го разбираше.

– Мариус?

– Да?

Той я погледна с онзи умен поглед, който винаги я пробождаше като нож в сърцето. Беше толкова мил и нежен, от онези момченца, които предпочитат да играят и мечтаят, отколкото да се бият и карат. Дете, което би могло да се развие и да стигне далеч, ако изобщо съществуваше някаква справедливост на този свят. Вместо това то живееше на улицата, тя виждаше страха и самотата дълбоко в очите му и сърцето ù се свиваше всеки път.

– Ще бъда тук, не изчезвай.

– Добре.

Надяваше се той да се върне в болницата, за да може тя да го храни и да го държи под око поне през малкото седмици, които щеше да прекара тук.

Един притеснен глас я извика:

– Докторе?

Знаеше, че трябва да бърза, че почивката е лукс, на който тук не може да се отдава. Изправи се. Последното, което чу, беше шумоленето на пликчето снакс и тихото дъвчене на Мариус.

След дългия следобед в болницата я чакаше друсането с джипа до селото и после обичайната яхния.

Изабел се изми бързо. В Масакори живееха почти само мюсюлмани. Бяха толкова чистоплътни, че тя винаги се чувстваше някак мръсна, затова гледаше да търка ръце, крака и лице колкото може по-често. Облече чист пуловер, среса си косата и си изми зъбите, преди пак да седне пред лаптопа.

Тъй като спалнята ù се състоеше единствено от кораво легло, табуретка и мрежа против комари, тя предпочиташе да седи в хола. Готвачката стоеше пред къщата и пушеше. Димът проникваше през мрежата. Отвън се чуваха гласове, отделни викове, но иначе цареше тишина.

Александър позвъни и тя веднага прие обаждането.

– Здравей! – каза му.

Той изглеждаше дразнещо свеж, като че ли току-що се е къпал. Тя виждаше скъпи мебели и големи прозорци зад него: светло и чисто, и западно.

– Как се чувстваш? – попита той и усмивката му беше заразителна.

– Добре – отвърна тя искрено. Денят беше уморителен, също и емоционален, но кога ли не беше такъв? – И днес никой не умря, тъй че съм супер.

Беше тук вече от седмица. След три седмици щеше да я смени един белгийски лекар. Само още няколко такива дни и това щеше да се превърне в най-успешния ù престой тук.

– Само че изгубихме един от кислородните си апарати – добави тя.

– Важни ли са?

– Да, жизнено. Разчитаме на тях в много случаи, апаратите се използват лесно, няма нужда от някакво специално обучение. Те са най-добрите ни приятели тук. Много деца ще умрат заради тази загуба.

– Ужасно!

– Да. Вбесяващо е.

– Мога ли да помогна някак?

– Да ти се намира някой апарат в апартамента?

– Мога да погледна в килера, но май не.

Тя се засмя, наведе се по-близо до екрана и облегна брадичка на дланта си. Виждаше блестящи чисти плотове и купа с лъскави зелени ябълки. Значи той седеше в кухнята си.

– Кажи ми какво яде днес.

– За храна ли ти се говори?

– Честно мога да заявя, че около деветдесет процента от свободното си време прекарвам във фантазии за ядене.

– Палачинки с ягоди и кленов сироп.

– Американски? Боже, колко са вкусни! Разказвай още.

– Вчера ядох пица. Парче в любимата ми пицария, малко и уютно заведенийце. Седнах с приятеля си Ромео в парка да я изям. Беше покрита с парченца моцарела.

Изабел изстена.

– Знаеш ли кое ми липсва най-много?

– Иска ми се да съм аз, но подозирам, че е нещо за ядене. Кажи.

– Кафето. Горещо черно прясно кафе. С бял хляб. Тук няма хляб.

Александър се засмя. Очите му проблеснаха и тя знаеше, че си мисли как ù беше приготвил храна онази нощ. Когато се кикотеха в кухнята му. Когато се любиха.

– Какво прави снощи? – попита тя и се вгледа внимателно в лицето му. – Излезе ли някъде? – Нямаше право да го разпитва, но не се сдържа.

Той поклати глава:

– Не. Мъча се да наваксам с работата. Даже реших да си взема малко почивка от купоните.

– Така ли? Защо?

Тя нави една къдрица около пръста си, сама се мъчеше да се убеди, че гъделичкането в тялото ù се дължи на умора или стрес, или нещо друго, не на пробуждащата се надежда, на чувството, че нищо не е приключило, а напротив – започва отначало. Предната вечер той ù звучеше съвсем искрено и тя реши да повярва, че е казал истината, че не е спал с онази уличница.

– Реших, че е крайно време.

Александър видя как Изабел се усмихва и разбра, че е бил на кръстопът, когато е взел решението драстично да намали пиенето. Мисълта му хрумна, докато тичаше в Сентрал Парк сутринта. Просто ей така. И той реши. За свое собствено добро. От миналото лято насам сякаш живееше в преддверието на ада. Преди не беше анализирал ситуацията, но когато най-сетне се замисли, видя всичко съвсем ясно.

Миналото лято беше открил необоримо доказателство, че майка му е изневерявала на баща му. Далеч преди това вече подозираше, че Ебба е от хората, които са склонни към такива прегрешения, а той през целия си живот бе ненавиждал неверността. Едно е да спиш с омъжени жени, съвсем друго е ти да си изневеряващият, а той никога не бе предавал никого по този начин. Въпреки това изпитваше ужас да не би всъщност да прилича на невярната Ебба, да е наследил същите черти от своята красива повърхностна майка. След като стана ясно, че Нат се е появила след подобна изневяра, драматичните разкрития започнаха да излизат едно подир друго, удар подир удар, и той взе да губи опората, на която дотогава мислеше, че здраво е стъпил.

Това беше очевидното обяснение, което бе готов да даде на малкото хора, за които истински го беше грижа. Наталия. Ромео. Може би Аса. Може би Изабел, ако тя някога попиташе защо той се държи по този начин, с всички тези жени и алкохол. Обаче съществуваше и другото обяснение. Детството. Никога не беше вярвал, че е възможно да потискаш спомените. Но беше извършил и преживял неща, които бе заровил толкова дълбоко, че ги мислеше за изчезнали завинаги.

И тогава, на онова парти в Бастад, бяха изплували на повърхността. И днес го виждаше. Как срещна там жени, които не бе виждал отдавна, как общува твърде много със семейството, как нещата излязоха от контрол и това даде началото на плъзването му към ръба. И преди пиеше и купонясваше, затова за външния наблюдател едва ли се забелязваше някаква разлика. Но след като се прибра в Ню Йорк, той се хвърли в пагубен кръговрат. По-унищожителен от когато и да било и той добре знаеше, че потъва, при това бързо.

Сега обаче нещо се случи. Истината беше, че той порасна. Можеше да избере да продължи напред. Искаше го. Да, заради себе си, но и когато видя предпазливата усмивка на Изабел, когато видя, че не е изгубил доверието ù, разбра, че си струва. Чувството беше фантастично.

– Трябва да приключваме – върна го тя в действителността.

Картината пак беше започнала да насича.

– Утре ще ти се обадя – обеща Александър и осъзна, че вече е започнал да брои часовете, докато се чуят и видят отново.

Когато затвориха, той взе една ябълка и слънчевите си очила от кухненския плот. Пъхна кредитната си карта в джоба, слезе долу, поздрави портиера, извади телефона и се обади на Ромео.

– Какво правиш?

– Карам се с един от готвачите. Проклети примадони!

– Ти си примадоната. Искаш ли да дойдеш с мен на шопинг?

– Какво ще пазаруваш?

Александър се замисли за подаръците, които беше правил на жените през годините. Цветя, разбира се. Бижута и украшения. Дрехи, пътувания. Беше използвал кредитната си карта за какво ли не. Но едно нещо не беше купувал за никоя жена.

– Ще пазарувам кислородни апарати.

– Неделя е. Не са ли затворени кислородните магазини?

– Затова съм взел голямата кредитна карта. Идваш ли?

– Говориш като променен.

– Защото съм променен.

 

 

6 Здравейте, докторе! (фр.) – Бел. ред.

7 Мамка му! (фр.) – Бел. ред.

8 Докторе! (фр.) – Бел. ред.

36

На другия ден стана каквото винаги ставаше, рано или късно, когато работиш на терен.

Късметът се обърна.

– Близнаците умряха през нощта – съобщи Идрис, когато Изабел пристигна в болницата.

Той стоеше на стълбите и пушеше. Изглеждаше изтощен.

– По дяволите!

Бяха се родили предния ден с цезарово сечение и бяха ужасно малки.

– Как е майката? – попита Изабел.

– Семейството ù я прибра. Усещаш ли? – попита той.

Тя кимна. Във въздуха се усещаше напрежение. Беше настъпила тишина, нещо като област на ниско налягане, липса на звук. Беше го преживявала и преди.

Беше предчувствие за нещо, което всеки миг ще избухне.

– Част от персонала изчезна – въздъхна той.

Често започваше по този начин. Местното население първо разбираше какво става. Слух, набрал сила по време на следобедната молитва. Мъже, които се въоръжават. Жени, които търсят закрила за себе си и децата си.

Тя влезе с Идрис в болницата. Питаше се къде ли е Мариус. Беше по-топло от предишните дни и тя се шляпна по врата. Въобразяваше ли си, или днес насекомите хапеха по-жестоко?

– Имаме много пациенти – рече Идрис, докато си миеше ръцете. После разлисти бележника си: – Трябва да се връщам в интензивното. Можеш ли да погледнеш това?

– Какво е?

– Дойде сутринта. Момче. Двегодишно. Затруднено дишане. Пътували са няколко дни.

– Толкова дълго? Откъде?

– От пустинята. Кръвната му картина е лоша. – Идрис поклати глава. – Трябвало е да дойдат много по-рано.

– Ще го поема.

Идрис си тръгна и Изабел отиде да види семейството. Поздрави набързо бащата, Мохамед, мъж с татуировка на птичи следи върху бузата. Майката, Халима, която не изглеж­даше и ден по-голяма от петнайсет години, седеше, прегърнала момченцето.

– Как се казва? – попита Изабел меко, докато погледът ù се плъзгаше по пациента.

– Ахмед – прошепна Халима.

Беше увита в плат с ярки цветове. Имаше същата татуировка на бузата като тази на мъжа ù.

През цялото време, докато Изабел го преглеждаше, момчето мълчеше. Това никога не беше добър знак. Дете, което плаче или пищи, иска да живее. Когато Изабел се опита да му направи инжекция, то се оказа толкова обезводнено, че иглата не влезе.

– Лекарство – обади се бащата ядосано. – Трябва му лекарство.

Да, Ахмед се нуждаеше от лекарство. И храна. И да престане да ходи при лечителя, който му беше направил тези белези по корема.

Тя напълни капкомер с хранителен разтвор и им обясни:

– Давайте му от това. По една капка в устата, докато свърши.

– Къде отивате? – попита бащата и ù препречи пътя. – Вие сте лекар, трябва да останете.

– Ще се върна. Давайте му капките. Трябва да се погрижа и за другите пациенти, ще дойда пак веднага щом мога – обеща тя.

Мохамед се вгледа в очите ù, но после се отдръпна. Изабел се усмихна окуражаващо на Халима, която вече беше започнала да дава хранителния разтвор на сина си, и отиде при следващия пациент.

Когато дойде пак, Ахмед сякаш изглеждаше малко по-бодър. Този път Изабел успя да вкара иглата във вената и му включи система. Може би все пак щеше да оживее. Тя го погали по главичката, кимна на родителите и отново ги остави. Това беше един от най-неприятните моменти – че никога нямаше време да остане по-дълго, че неспирният поток от болни хора я принуждаваше да бъде безчувствена, да не показва състрадание, когато нямаше друг избор, освен да се опита да помогне на възможно най-много страдащи. През целия ден работи без спиране, болницата беше претъпкана и в почти всяко легло лежаха по двама пациенти.