Бунтовниците се опитали да превземат селото.

Какво значеше това, по дяволите? Там война ли се водеше? Всичко това му се струваше сюрреалистично.

– Ало? – върна се Лейла.

– Какво става?

– Изабел пътува насам. Току-що го потвърдиха. Лети с Червения кръст от Нджамена, самолетът е до Париж, хванала го е в последния момент. Известно време е царял хаос, но изглежда сега се е поуспокоило. Говорих с Идрис. Болницата е обезопасена. Имало нещо като демонстрация на сили между два клана. Приключила е.

– Но Изабел се прибира?

– Да. Категорично. Ще пренощува в Париж и вдругиден каца на Арланда.

Александър затвори.

И се зае да си събира багажа.

37

– Тя искаше да демонстрира как добре е преодоляла фобията си от инжекции, но още щом лекторът извади иглата, припадна – засмя се Джина.

– Иглите са си страшни – засмя се и Питър.

Той включи електрическата кана за вода, извади две високи чаши и сложи чаени торбички. Червен чай за Джина, обикновен черен за него. Сипа вода, остави място за мляко в нейната и пусна три бучки захар.

– Ще ти се развалят зъбите – каза той, докато гледаше как последната бучка се разтваря.

– Няма. Имам здрави зъби и ползвам конец. Би ли ми подал чиния?

Тя извади кутията с кнедли от баща ù.

Мисълта за сомалийските кнедли напълни устата ù със слюнка.

Питър нареди чинийки, салфетки и чаши вода.

Джина извади лъжици, мляко и кнедлите.

– Изглежда много празнично – отбеляза тя, погледът ù се плъзна по розовите рози, които ù беше подарил, и леко поруменя.

– Ами имаме повод да празнуваме – отвърна той, постара се гласът му да звучи весело и безгрижно, не искаше да я притесни. Подаде ù чашата чай. – Наздраве за всички шестици на изпитите!

Тя отпи от чая и остави чашата до чинийката си.

Питър нареди сандвичите, които беше купил, на една табла и ги разряза наполовина. Джина не обичаше шведско сирене, затова той беше донесъл един сандвич с бри и един със скаридена салата, за която тя твърдеше, че има вкус на риба, но винаги ядеше с охота.

Той я наблюдаваше скришом, обичаше да гледа чевръстите ù, почти припрени движения, докато вадеше прибори и тряскаше шкафове, винаги чакаше смехът ù да експлодира.

Напоследък тя се смееше по-често.

Той също.

Седнаха на масата. Питър трябваше да приложи сериозен самоконтрол, за да не скочи да ù държи стола, но успя да се възпре и си остана на мястото, стиснал с две ръце чашата. Пиенето на чай не му беше любимо, но Джина обичаше и по някое време през последните седмици Питър реши да разшири мирогледа си и да пробва нови неща. Затова сега пиеше горчив горещ чай.

Джина си сипа още захар, бързо я разбърка и после се протегна към сандвича със скариди. Ядеше го, като чупеше малки парченца от хляба, загребваше с лъжица плънката и я лапваше. Зеленчуците ядеше отделно. Кисели краставички, копър и резени домат.

Питър се усмихна.

– Какво има? – попита тя и си избърса устата.

– Нищо – отвърна той и отхапа от една кнедла.

Трохите паднаха на масата. Той никога не беше очаквал, че щастието би могло да дойде под формата на крехки златисти парченца тесто.

– Охо, какво става тук?

Питър вдигна поглед към гласа.

Наближаваше девет вечерта, в офиса бяха останали само двамата с Джина.

Мъжът, който се беше появил, Даг Билинг – викаха му Даге, – беше сред колегите, за които Питър имаше най-лошо мнение. Избърса устата си и видя как Джина свежда поглед, оставя сандвича и седи съвсем неподвижно сякаш са я заловили в някакво прегрешение.

Даге стоеше със скръстени ръце. Очите му се задържаха дълго върху Джина, преди да се ухили многозначително на Питър.

– Нищо не става. Ядем – отвърна той и после се ядоса на себе си.

Кога се беше превърнал в човек, който смята, че трябва да се извинява за действията си?

– Ядете значи? Така ли му викат вече?

– Какво искаш?

– Забравих си телефона. Но изведнъж ми се прииска шоколад. Черен шоколад, ако ме разбираш.

Питър се изправи рязко.

– Това беше крайно неуместно.

– Аз ли се държа неуместно? Не аз точа лиги по чистачките.

Погледът му се плъзна по тялото на Джина, от горе до долу, спря се върху гърдите ù.

– Макар че разбирам защо. Има нещо у черните жени.

Джина също рязко стана от стола.

– Джина, почакай – помоли я Питър.

– Трябва да си вървя – отвърна тя.

– Не, той трябва да си върви.

Джина обаче наведе глава и се опита да си тръгне. Даге протегна ръка и я хвана за лакътя.

– Може да идеш да ми почистиш бюрото. А после аз ще дойда да го инспектирам.

– Пусни я – изръмжа Питър в момента, в който Джина се отскубна.

– Ама успокой се, де – ухили се Даге. – Човек вече да не смее да се пошегува. Извинявай, малка чистачке, да не би да се обиди? Напоследък всички са станали едни такива… обидчиви.

– Престани – изсъска Питър.

Погледът му затърси този на Джина, но тя си търкаше ръката и избягваше да гледа и двамата мъже.

Даге погледна Питър и той разчете единствено презрение в тези очи, знаеше, че така го виждат всички в службата – като човек, с когото можеш да си позволяваш всичко.

Даге поклати глава.

– Шибано копеленце, нещастник, не можеш да ми даваш заповеди.

– Питър, няма нищо – обади се Джина.

Само че имаше, поне за него. Колко често ù се налагаше да търпи подобни неща? Всяка седмица? Всеки ден?

– Няма да ù говориш по този начин. Никога повече. Не ми дреме какво мислиш за мен. Но ако дори я погледнеш отново, ще те…

– Какво, загубеняко, какво ще ми направиш?

Даге беше направил крачка към него и беше навлязъл в личното пространство на Питър. В такива случаи Питър обикновено отстъпваше и се предаваше. Но вместо да се примири, този път той сам пристъпи напред и видя колебанието в очите на другия мъж.

– Махай се оттук. Остави кафето, остави шибания телефон. Да не си гъкнал. Изчезвай.

Даге не помръдна. Питър се приближи още повече, челото му почти докосваше това на Даге, знаеше, че този път няма да отстъпи, няма да се предаде. Даге изглежда видя решителността му, тъй като примигна, поколеба се и се отдръпна. Сведе очи.

И си отиде.

Вратата се затръшна.

Джина не мърдаше. Беше прехапала устни. Но вече не изглеждаше толкова уплашена и само това имаше значение.

Питър стоеше насред кухнята. Дишаше учестено, все още не беше сигурен какво се беше случило току-що. Никога, в целия си живот, не беше печелил битка очи в очи, не се беше осмелявал да се изправи срещу никого съвсем сам. Осмеляваше се да участва в караници само в група, да се бие с по-слаби. Това винаги е бил най-големият му срам, черта, с която бе наясно, но не вярваше, че може да промени. Винаги беше чувал, че е страхливец. Винаги е бил страхливец. Уплашен. Смирен.

Сега обаче…

Той седна. Усети, че трепери. Но не по лош начин.

Джина седна срещу него. Взе салфетката си и я разгъна на коленете.

Питър си пое дъх със свистене. Очи в очи с Даге се беше чувствал леденостуден, но сега трябваше някак да даде излаз на чувствата. Опря длани на масата.

Джина го гледаше. Дълги мигли, черни очи.

– Благодаря ти! – промълви тя.

– Съжалявам, че не го прекъснах по-рано.

Тя вдигна рамене.

– Даг е лайно. И преди ме е тормозил.

– Обещай да ми кажеш, ако го направи пак.

Тя си отчупи парче хляб, отряза си бри, сложи парченцето върху хляба и го лапна. Дъвчеше и го гледаше, без да мига.

– Обещавам – рече накрая.

 

 

38

След една нощ в евтин хотел в Париж, където спа като заклана, Изабел пое към летище Шарл дьо Гол. Качи се на самолета, просна се на седалката до прозореца и гледа навън, докато се засилваха. След като излетяха, тя затвори очи и се опита да изпразни мозъка си. Все пак щеше да е приятно да се прибере у дома. Преди да напусне хотела сутринта, се чу с Лейла, която потвърди, че ситуацията в детската болница се е успокоила. Сраженията приключили и всичко се върнало към нормалния си ход. Пациентите били извън опасност и както персоналът, така и местното население започнали да се завръщат.

За миг Изабел се поколеба дали да не помоли да я върнат обратно, тъй като не ù беше приятно, че замина така внезапно. Ала дори не бе смогнала да отвори уста, преди Лейла да я отреже:

– Не си го и помисляй. Прибираш се вкъщи.

Самолетът кацна на Арланда точно в пет следобед и тя взе чантата си, мина паспортния контрол и излезе през една от вратите към залата за пристигащи за по-малко от двайсет минути. Беше пълно с посрещачи – роднини, деца и тук-там по някой шофьор, който се оглеждаше за пътници от Париж, Лондон, Ню Йорк и Пакистан. Изабел заседна зад едно семейство с огромни чанти и куфари, опита да се промъкне покрай тях и се поколеба дали да хване „Арланда Експрес“, или за кратко да забрави и икономиите, и околната среда и да хване такси. В този момент чу добре познат глас:

– Изабел!

Затърси с очи. Възможно ли е? И тогава го видя. Сякаш в осветената с луминесцентни лампи сива зала изведнъж включиха прожектор. Висок и рус, със слънчеви очила в косата и тънко кожено яке. Тя усети как цъфва в усмивка, която сякаш никога нямаше да свърши.

Той си проправи път до нея и след това тя се озова в прегръдките му, не искаше да я пуска, скри лице в пуловера му, вдиша аромата на слънце и кожа, и прах за пране.

– Какво правиш тук?

В целия ù живот никой никога не я беше посрещал на летището.

– Що за въпрос? – възмути се той и отметна косата от лицето ù.

Целуни ме.

– Изабел – промълви той и тя го прегърна през врата и го придърпа към себе си и после се целуваха диво.

Той я притисна към себе си толкова силно, че ù секна дъхът.

Тя докосна с ръка гърдите му, почувства топлата му кожа, поглади с палец мястото, където знаеше, че се крие златната халка, и го погледна в очите. Желая те.

Той мигна, сякаш чу думите ù.

– Повикал съм кола – каза прегракнало и очите му хвърляха мълнии.

Взе чантата ù с едната ръка и я прегърна с другата.

– Ела, преди да сме направили скандална сцена насред Арланда.

– Ще дойдеш ли у нас?

– Боже, да!

Изабел го покани в апартамента си. Личеше си, че никой не е живял там скоро, но поне беше изчистила, преди да замине.

– Аз… – започна, но той я прекъсна, като хвана лицето ù с две ръце и я целува, докато тя се вкопчи в него.

– Трябва да взема душ – каза тя и кимна към дневната. – Можеш ли да ме почакаш?

– Да ти помогна ли нещо? Гладна ли си?

Тя поклати глава. Искаше единствено секс. Сигурно беше заради всичко преживяно, помисли си тя, докато горещата вода отмиваше прахоляка и умората. Тя се подсуши и си изми зъбите с кратки движения. Искаше ù се да има нещо хубаво, в което да се увие, секси сатенен халат например. Поколеба се, сложи си бельо и тънка жилетка и после излезе от запарената баня.

Александър я чу да излиза и стана да я посрещне. Беше облякла бяла жилетка, толкова тънка, че кожата ù се виждаше през нея, бели бикини и светлорозова фланела. Той си представи червените косъмчета под бикините, светлите зърна под фланелата. Косата ù беше пусната около лицето, влажна по краищата. Беше отслабнала от последната им среща. Трябваше да я нахрани, помисли си той и отиде при нея. Обхвана лицето ù с ръце, приближи го до своето и я целуна с цялата си изкусност, с цялата си нежност и желание, и копнеж, и похот. Целувката премина в ухапване и после пак в целувка. Тя също се целуваше невероятно. Езикът ù намери неговия, галеше и смучеше. Това беше целувка, от която кръвта на Александър се смъкна от главата. Той целуваше шията ù, дишаше тежко върху кожата ù. Изкъпана и чиста, солена от потта, която вече беше започнала да избива. Изабел пак се усука около него. Той обхвана гърдите ù и някой от тях изстена, може би и двамата. Боготвореше тези гърди. Целуваше ги през плата.

– Ела – прошепна тя и го хвана за ръка. – Отиваме в спалнята.

Спалнята на Изабел приличаше на самата нея. Чиста и благоуханна, освободена от всичко ненужно. Светло спално бельо в старателно оправено легло. Никакви растения по перваза, за сметка на това камъчета и дребни предмети от различни части на света.

Изабел бутна вратата, макар да бяха сами, погали гърдите му, разпери пръсти и прокара палец напред-назад над халката.

– Искам пак да я видя. Да знаеш само как фантазирах за нея.

Александър си свали блузата, взе ръката ù и я сложи върху гърдите си. Сърцето му галопираше. Изабел докосна златната халка.

– Толкова е секси – промърмори тя, наведе се и внимателно я хвана със зъби, дръпна леко.