– Гледам да се грижа за себе си – каза тя и ù се прииска да се справяше по-добре с това.

Лекарите, които не го правеха, ставаха цинични и нечувствителни. Мисълта да се превърне в една от тях беше кошмарна – клише за лекар доброволец, загубил вярата си, че може да промени нещата, дори с малко, към по-добро.

– Александър се тревожеше за теб. Поговорихте ли?

– Мхм...

Изабел се протегна към купа с кисело мляко, като избягваше проницателния поглед на Лейла.

Поговорихме. Освен всичко друго.

– Изабел? Какво има? Знаеш, че можеш да ми кажеш, ако е станало нещо.

Гласът на Лейла вдъхваше такова доверие, че Изабел усети у себе си колебание. Толкова ли страшно щеше да е да попита? Да помоли за съвет как да успокои хаоса в главата си? Но тя не вярваше в тези глупости със споделянето на чувства. Или по-точно, вярваше, когато се отнасяше за други хора, такива, които не са ненормални. Тя не говореше за чувствата си, понеже беше извратена. Знаеше го от тийн­ейджърка. Постепенно осъзнаваше, че явно другите момичета нямат нейните фантазии и мисли. Но поне в други отношения беше нормална. Не беше в тежест на никого. Спасяваше човешки животи и не вредеше никому. Стига да не кажеше или да не направеше нещо погрешно, нямаше значение каква е отвътре.

– Как е положението в болницата? – смени темата тя.

Безсмислен въпрос. Лично беше говорила с Идрис сутринта. Той беше настинал здравата, но иначе всичко беше наред.

– Стабилно. Нали знаеш, че отговорността за твоето състояние е моя?

Това им беше недостатъкът на брилянтните психолози – не можеш лесно да им отклониш мисълта.

– Добре съм, няма за какво да се тревожиш.

Лейла си свали очилата и ги избърса със салфетка.

– Работата ми е да се тревожа.

Никога ли не е мигала или така ги обучават в университета? Нали всеки мига? Средно петнайсет пъти в минута, ако си спомняше правилно.

– Знам, че ти е трудно да се доверяваш на другите – продължи Лейла, когато им донесоха основните ястия.

Купи и подноси с димяща храна и студени сосове.

– Не е вярно – възрази Изабел, докато си пълнеше чинията с шафранов ориз, спаначена яхния, нахут и миришещ на чесън млечен сос. – Постоянно се доверявам на хората. Не е моя вината, че на повечето не може да им имаш вяра.

– Желая ти само доброто, знаеш го, надявам се.

Изабел кимна.

– И те уверявам, че няма как да ме шокираш, дори и да пробваш. Не можеш да ми кажеш нищо, което да ми развали мнението за теб. Да загубя уважение.

– Дори ако се окажа лош човек?

– Ти не си лош човек.

Изабел поклати глава. Мразеше подобни изказвания. Не означаваха нищо.

– Познаваме се едва от две години. Има много неща, които не знаеш за мен.

– Знам повече, отколкото си мислиш. Но защо трябва да сме или добри, или зли? Послушни или лоши? Хората са сложни, поне повечето. Невъзможно е да си само едното.

– Не съм съгласна. Съществува граница между добър и лош, човек винаги има избор.

Лейла се усмихна.

– Сега говориш как би трябвало да стоят нещата, не как стоят в действителност. Мислиш ли се за лош човек? Наистина лош?

– Нали каза, че всички сме и добри, и лоши.

– Защо смяташ, че си лоша?

Черните очи на Лейла не се отместваха от нея.

Изабел си напълни устата с храна. Лейла чакаше. Изабел преглътна, избърса си устата.

– Права си, не обичам да си разголвам душата.

– Интересно си подбра думите.

– Ако споделяш тайните си, хората могат да ги използват срещу теб. Няма ли да ядеш повече?

– Ям само докато се почувствам седемдесет и пет процента сита. Как се чувстваш, когато поставям под въпрос думите ти? Че хората не решават автоматично да използват тайните и слабостите ти срещу теб?

– Все едно си ходила на курс как да говориш с немирни лекари.

– Да, курсът се оказа полезен – подсмихна се Лейла. – Какво се боиш, че може да се случи?

Хората да разберат колко лоша съм всъщност.

Мисълта дойде съвсем автоматично. Тя беше жена, фантазираща за неща, които никоя жена не би трябвало да харесва. Коя нормална модерна жена се възбужда от това? Не, тя беше повредена и ако Лейла знаеше истината, щеше да се съгласи. Може би не открито, беше прекалено голяма професионалистка, но наум. И тогава Изабел щеше да стои така. Оголена. Разкрита. Посрамена.

– Не се боя, Лейла. И не искам повече да говоря за това. Ще има ли десерт? Ако ще ме убиваш с тази кола на връщане, искам поне да съм пила кафе.

След като Лейла я остави пред входа, Изабел остана на място с ключа в ръка. Разговорът я беше пробудил от някакво вцепенение. Тя беше самостоятелна жена, компетентен лекар и добра колежка. Но беше и ходещо клише. Умно момиче със самочувствие, зависещо от представянето пред другите. Зряла жена, която на трийсет и една години все още смяташе, че е добра само ако майка ù го потвърдеше.

Което тя не правеше никога.

Изабел се огледа. Ранното лято се беше развихрило около нея. Стокхолм беше разцъфтял, първите туристи вече пристигаха. Улиците и ресторантите бяха пълни с народ до късно вечер. Стигаше ù толкова самосъжаление. Реши го. Тази вечер щеше да излезе. Вместо да си стои вкъщи и да се вайка. Животът в Африка я беше научил да цени хората, които спазват обещанията си. Добротата, верността и стабилността бяха най-хубавите качества. Не да бягаш, когато стане сложно. Щеше да се поразкраси, да пие алкохол и да се среща с мъже, с цял куп мъже. Щом тялото искаше да живее, беше крайно време и тя да поживее малко. Дръпна входната врата и забърза нагоре към апартамента.

Чудесен план, доколкото можеше да прецени.

 

 

40

С много деяния през живота си Александър не се гордееше. Но никога не беше наранявал жена физически. Това правило винаги е било определящо за него.

Той не беше от мъжете, които нараняват жени.

Не искаше да бъде такъв.

Само най-лошите, най-долните нападаха жени. И той никога не си беше позволявал да ги заплашва. Никога не се беше разгорещявал дотолкова, че да стане агресивен или доминиращ. Никога.

Или?

Вдигна крака върху бюрото в новия си кабинет. Загледа се в голите стени. Проблемът не беше, че не му хареса.

Проблемът беше, че му хареса.

Какво говореше това за него?

Означаваше ли, че е като Питър?

Това беше възможно най-страшното предположение. Че би могла да съществува някаква прилика между него и големия му брат. Питър беше изнасилил жена. Принудил я против волята ù. Причинил ù ужасна злина.

Когато Александър научи това, така побесня, че му идваше да го убие.

А сега беше в подобно настроение. Прави секс с жена. Притисна я в леглото, облада я като животно. Прави най-хубавия секс в живота си.

Наклони стола назад и се загледа в тавана.

Беше толкова… объркващо? Плашещо?

Телефонът иззвъня. Александър отпусна стола на четирите му крака и хвърли поглед на дисплея. Ромео. Мъчеше се да разнищи историята вече три денонощия. Може би беше време да го въведе в ситуацията, поне малко.

– Няма следа от теб в Ню Йорк – започна Ромео. – Къде си?

Александър не му беше разказал за тревогите в Чад, просто беше последвал импулса и се бе метнал на самолета.

– В Стокхолм съм, извинявай, че изчезнах така. Как си?

– Прекарах уикенда със семейството, тъй че леко изтощен.

Ромео беше най-малкият от четирима братя. Родителите му бяха дълбоко религиозни католици, братята – грамадни хетеросексуални пожарникари. Ромео обикновено се връщаше от семейните събирания с измъчено изражение и превит гръб.

– Съжалявам те.

– Да. Знаеше ли, че в ада има специален кръг за содомитите?

– Ако религиозните проявяваха малко повече търпимост, нямаше да им остава толкова време да се бъркат в личния живот на хората.

– Аз мога да плюя семейството си, ти не, капиш?

– Сори. Искам да поговорим за нещо, имаш ли сили?

– Имам малко време, преди сатаната да дойде за душата ми. Казвай.

– Правил ли си извратен секс с някой от партньорите си?

– Определи „извратен“.

– Всичко, което не е обикновен, захаросан секс.

– Нали си наясно, че спя с мъже? При нас няма захаросан.

– Щом казваш.

– За камшици и белезници ли говорим?

– Може би. Да, предполагам.

– Но защо ме питаш? Не си ли правил такъв? Извинявай, че го казвам, но ти си най-похотливият човек, когото съм срещал.

– Кажи го, не се притеснявай.

– Просто се изненадах. Мислех, че си правил всичко.

– Не е имало повод. Може би аз не съм показал готовност. Но повечето жени нямат желание да бъдат пляскани и връзвани по време на секс, както явно си мислиш.

– Щом казваш. Никога не съм спал с жена, тъй че не зная. Е, доколко е обичайно?

– Доста, оказва се.

Той беше постъпил както винаги, когато искаше да разбере нещо. Беше проучил въпроса. През целия уикенд чете – както сериозни статии, така и шеговити, – сърфира в чатстаи, отваря сайтове, преглежда форуми.

– Но какво точно се чудиш? Предполагам, че не задаваш теоретичен въпрос. За твоята Изабел ли говорим? Лекарката?

– Тя не е моята Изабел.

Ромео замълча, изглежда се замисли.

– Това не е в твой стил – рече накрая. – Звучиш различно. Звучиш разтревожен. Но няма логика. Никога не проявяваш несигурност, когато става дума за жени. Какво е станало?

– Тя ми разказа някои неща. Какво харесва. И аз изтрещях.

– Как?

– Правихме секс през уикенда. Груб секс. И после се паникьосах и избягах.

– Избягал си?

– Прибрах се вкъщи.

– Аха. А тя как реагира?

– Оттогава не сме се чували.

– Не разбирам. Нали харесваш тази жена?

– Да.

– Значи може би щеше да е по-добре, ако не беше бягал.

– Звучи логично. По дяволите, не знам как да се оправя с това.

– Щеше да е по-просто, ако беше чист секс?

– Да.

– Но не е?

– Не.

Той харесваше Изабел. Повече от харесваше. Имаше чувства към нея. В просторния му апартамент беше хладно, но той изведнъж се изпоти.

– Вие, хетеросексуалните, всичко усложнявате. – Гласът на Ромео звучеше развеселен, да не кажем злобен.

– Не съм съвсем сигурен, че усложняването на нещата е запазена марка на хетеросексуалните.

– Може би, но слушай, Алесандро, чаках десет години да стигнеш до този момент. Нетърпим си, когато говориш за любовните тревоги на хората, все едно са някаква по-низша форма на забавление. Щом харесваш Изабел, сигурен съм, че ще намериш начин да ù дадеш каквото иска. Или си против малко извратености от време на време? Ако е така, може би ще трябва да седна, днес нямам сили за повече изненади.

Искаше му се да вярва на Ромео. Че няма нищо странно. И все пак…

– Но да нараняваш една жена…

– Да, вярно, че е малко сложно от емоционална гледна точка. Но против волята ù ли ще го правиш?

– Да не си луд? Никога!

– Точно това имам предвид. Говорим за нещо, което тя иска. Трябва ти да си го изясниш.

Ако Александър трябваше да бъде искрен със самия себе си, една тъмна негова страна се възбуждаше при мисълта за подчинена Изабел, която го оставя да прави с нея каквото пожелае. Само че… ами ако той сбъркаше? Ако стигнеше твърде далеч и я наранеше? Ами ако изгубеше контрол? Страхът беше вцепеняващ.

– Не знам дали ще мога.

– Можеш да разчиташ на интуицията си. И на твоя… как да го наречем… обширен опит с жените. Алекс, ти си един от най-готините мъже, които познавам, нали си наясно?

Александър се изсмя.

– Да бе, вярно!

– Не, не го обръщай на шега. Срещал съм много лоши хора. Ти не си от тях. Ако има човек, на когото бих доверил живота си, това си ти.

Той не беше убеден, че иска който и да било да му доверява живота си.

– Но, слушай…

– Какво?

– С мен не може да си извратен. С мен трябва да си нежен.

– Да ти го начукам!

Следобед Александър най-после взе решение. Докато стискаше чаша кафе с едната ръка, с другата изпрати есемес на Изабел.

Здравей, извинявай, че изчезнах. Искам да се чуем. Заета ли си?

Той зачака.

И чака.

Това не беше най-силната му страна.

Потропваше нервно с пръсти. Прати още един есемес.

Добре ли си?

Два есемеса един след друг бяха окей. Повече щяха да изглеждат жалко.

Или не? В целия си живот не се беше замислял по такива въпроси. Обикновено се обаждаше и или получаваше отговор, или не. Обикновено получаваше отговора, който искаше. Понякога не. После продължаваше напред. Без да се замисля.