Питър никога не я беше чувал да бъбри така. Нервно, леко пискливо. Освен това разтягаше истината. Не той беше пожелал да се качи. На него му стигаше само да кара колата. Не да изпитва чувства. Не да се намесва в семейния ù живот. Той се бореше с паниката, след което обаче намери подкрепа във възпитанието, което му беше набивано в главата, включително и буквално, още откакто проходи. Протегна ръка и каза, спокойно и авторитетно, все едно говореше с клиент или подчинен:

– Приятно ми е да се запознаем. Питър де ла Грип.

Бащата натисна електрически ключ и антрето стана една идея по-светло.

Питър видя картини и снимки по стените. Писма и обувки, и якета по шкафове и закачалки. Две затворени врати и кухня в далечния край на коридора. Това беше всичко, апартаментът беше малък, можеше целият да се побере в неговата дневна.

Гледаха го тъмни подозрителни очи. Сериозно лице. Сива коса. Пантофи и жилетка, но и известно обаяние, което накара Питър да се сети за американски президенти и характерни актьори. Точно когато Питър започна да се чувства като идиот с протегнатата си ръка, бащата на Джина подаде своята и се ръкува с него.

– Исмаил Адан – представи се.

Питър се сдържа да не потръпне, успя да прикрие гримасата от болка, но хватката на бащата беше като да те стиска менгеме. Това беше мъж, избягал от война и терористи, преживял страдания, които Питър дори не смееше да си представи. Мъж, взел двете си малки деца, напуснал родината и някак добрал се жив дотук, до Швеция, страна, която със сигурност невинаги се е отнасяла с него подобаващо.

– Благодаря, че толкова пъти изпращахте дъщеря ми до вкъщи – каза той и най-сетне пусна ръката му.

Говореше шведски с акцент, но граматически беше безгрешен. Джина му беше разправяла колко усилено се е трудил баща ù, за да овладее новия език в зряла възраст.

Тъмните очи не го изпускаха и за секунда. Питър усещаше как го оглежда и преценява и в целия си живот никога не се беше чувствал толкова порочен. Джина не знаеше възрастта на баща си, но Питър предположи, че мъжът пред него е под петдесет години. Това означаваше, че самият Питър е по-близо до възрастта на баща ù, отколкото до тази на Джина. Като че ли му трябваха още причини да се чувства като дърт развратник! Боже, кой знае какво мислеше за него този човек! Поизправи гръб, надяваше се да изглежда надежден, не като бял мъж на средна възраст със съмнителни намерения.

– Как е Амир? – наруши мъртвешката тишина Джина.

– Стана късно – каза баща ù. – Брат ти има нужда от помощ с домашните. Има храна в кухнята. За теб – добави той, преди да отвори една от двете врати и да се оттегли в нещо, което приличаше на малък хол.

Джина прехапа устни, после леко се усмихна на Питър.

– Хареса те – прошепна му.

Питър едва не избухна в смях, лъжата беше толкова очевидна.

– Забелязах – отвърна.

Но поне беше минало. Срещна бащата на Джина и оцеля.

– Ще те изпратя до долу – рече тя.

– Може ли да те питам нещо? – започна Джина бавно.

Питър кимна и задържа вратата на асансьора, докато тя излезе.

– Ще ми кажеш, ако не искаш да говориш за това.

– Питай каквото искаш.

– Онова, което направи миналото лято… Срещу семейството си. Срещу фирмата ви. Защо го направи?

Той мълчеше. Беше подозирал, че рано или късно ще му зададе този въпрос.

– Беше свързано с нещо, което се случи преди години – изрече накрая.

Тя носеше тънка раирана жилетка и сега се уви в нея. Духаше вятър, той не искаше тя да изстине заради него.

– Какво?

– Понякога страхуваш ли се от мен? – попита той бавно. – Когато сме сами?

Тя поклати глава:

– Не, ни най-малко.

– А може би трябва.

Лицето ù доби объркано изражение.

– Не може да е толкова лошо.

– Като млад изнасилих едно момиче – промълви той глухо.

Джина покри устата си с ръка.

„Това е краят“, помисли си Питър.

Тя се взираше в него иззад ръката си и той мразеше страха, проблясващ в очите ù. Стори му се, че тя отстъпи крачка назад, но може би си въобразяваше.

– Това, което направих на гласуването миналото лято, беше опит да поправя стореното.

– И получи ли се? – попита тя задавено. – Поправи ли стореното?

– Известно време смятах така. Тя ми прости. Не поддържаме контакт, но понякога се засичаме. Обаче ако ти разкажа всичко, трябва да си остане между нас.

Тя дишаше учестено. Той видя, че се бори с шока, и очак­ваше всеки момент да се обърне и да избяга.

– Добре – обеща тя накрая.

– Беше малката сестра на Дейвид Хамар.

Тя сбърчи чело.

– Каролина?

– Случи се много отдавна, бяхме съвсем млади. В училището ми. Баща ми потули цялата работа. Мислех, че тя е умряла, и живях с тази вина през повече от половината си живот, преди да науча, че е жива.

– Не знам какво да кажа.

– Изнасилих момиче и малтретирах съученик. Разбирам, че си шокирана.

– Но защо?

– Наистина ми се иска да имах добър отговор на този въпрос. Никога не съм бил силна личност. Бях слаб. Гневен. Това не е извинение, по никакъв начин не мога да оправдая деянията си, но когато се опитвам да разбера станалото, ми идват наум само тези обяснения. Не очаквам да ме разбереш.

– Но колко години беше?

Той се замисли за онази есен. Спомените често бяха смътни, имаше само отделни проблясъци.

– Ще ми се да мога да кажа, че съм бил хлапе, но наскоро бях навършил осемнайсет. Тя беше на петнайсет.

– Това е ужасно!

– Да. Е, затова гласувах за „Хамар Капитъл“ миналото лято. Получих шанс по някакъв, макар и малък начин да се реванширам за причиненото на Каролина и семейството ù. Оттогава баща ми не ми говори, но все пак чувствам, че постъпих правилно.

Джина го гледаше, сякаш е непознат и той си помисли, че това е цената, която трябва да плаща, отново и отново, за стореното в миналото. Знаеше, че си го е заслужил, но така го болеше, че му стана трудно да се държи на крака. Почти му се искаше Джина да избяга, за да може той да се прибере у дома и да се предаде.

– Как е тя? Каролина?

– Добре, всъщност. Сгодена е. Такава рана не може да зарасне напълно, знам го. Но тя изглежда го е оставила в миналото.

Сред целия ужас това беше единствената му утеха. Че Каролина Хамар изглеждаше истински щастлива.

– За разлика от теб?

Той сведе очи.

– Да.

Искаше му се да не беше оставал, да не се беше качвал в дома ù. Тогава може би нямаше да му зададе въпроса. Семейството беше толкова важно за Джина – естествено, че се чудеше за отношенията в неговото.

– Джина, виждам, че си шокирана. Питай ме каквото пожелаеш. Какво мислиш за това, което ти разказах? Ще разбера, ако ти…

Той замълча, не можеше да го изрече – че щеше да разбере, ако тя не искаше да го вижда никога повече.

Тя сбърчи чело и прехапа долната си устна. Търкаше върха на обувката си в асфалта.

– Изнасилването е ужасно престъпление. Шокирана съм, естествено, точно както казваш.

Тя млъкна. Продължаваше да избягва погледа му.

– И съм тъжна. Ужасно е.

Пак мълчание. Дланите на Питър бяха изпотени, бучката в гърлото – невъзможна за преглъщане.

– Знаеш ли… в моята родина… се случват неща, които вие в Швеция дори не можете да си представите – продължи тя и най-сетне срещна очите му.

Беше невъзможно да изтълкува погледа ù. Но вече не изглеждаше толкова шокирана, само безкрайно тъжна.

– Животът на безброй жени бива съсипан.

– Да – заекна той и преглъщаше ли, преглъщаше.

Той беше съсипал живота на Каролина. Знаеше го.

– Но, Питър, знам също, че човек може да го преодолее, точно както може да преодолее и други престъпления, на които е станал жертва. Знаеш ли дали Каролина е получила помощ?

– Ходила е на терапия. Казва, че се чувства добре. Че го е оставила зад гърба си. И брат ù се грижи за нея.

– Срещала съм Дейвид Хамар. Той е… хм… впечатляващ.

Насред цялата си мъка Питър се засмя леко. Това беше направо нелепо, меко казано.

– Иска ми се да можех да върна времето назад – поклати глава той.

– Но не можеш.

– Не, не мога.

– Извинявай, че повдигнах въпроса. Сигурно ти е тежко да го обсъждаш.

– Предполагам, че ще има последици.

– За кое?

– За нас.

– Да, предполагам. Трябва да помисля малко.

– Разбирам – кимна той и почувства как и последната надежда се изпарява.

Наистина я разбираше. Напълно.

Тя се уви по-плътно в жилетката.

– Лека нощ!

Той искаше да протегне ръка към нея, да каже нещо, с което да не позволи всичко да рухне. Но нямаше какво да каже, затова се задоволи с тихо:

– Лека нощ, Джина!

 

 

43

– Какво правиш? – попита Александър.

– Нищо особено – отговори Изабел.

Изпъна се на дивана. Беше работила няколко часа сутринта по документацията от пътуването. След това сърфираше разсеяно из интернет, докато чакаше той да се обади.

– Днес по-добре ли си?

– Значително. Но до края на живота си няма да сложа и капка в уста.

Махмурлукът ù беше епичен.

Той се засмя.

– С какво си облечена?

Тя погледна любимия си плюшен анцуг. Сив и развлечен.

– Гола съм – излъга.

– Обличай се. Ще те взема след час. Отиваме на пазар.

Александър вече стоеше пред входа, когато тя слезе точно един час по-късно. Самоуверен, ослепителен. Изабел се почувства като привлечена с магнит от този опасен поглед. Никога повече нямаше да повярва, че сините очи са мили и невинни, тези бяха като бездънно море и безкрайна вселена.

– Къде ще ходим? – попита тя, доволна, че успя да прозвучи едновременно готина и изискана.

– Ама че въпрос! – поклати глава той, хвана я за ръка и я поведе към центъра. – В сексшоп, естествено.

Минаха напряко през „Нора Банторйет“, продължиха по „Дротнингатан“ и когато влязоха в магазина, сърцето на Изабел заби толкова силно, че ù беше трудно да се съсредоточи. Стисна ръката на Александър. Беше ходила на някои от най-опасните места в света, беше виждала как умират хора, беше спасявала животи, но влизането в магазин, където продават сексиграчки, я уплаши до смърт. Александър обаче изглеждаше напълно спокоен. Огледа се из помещението, беше светло и някак глуповато. Розово, бяло и женствено. Тя се вгледа в една лавица, покрита с разноцветни перца, и после погледна Александър обвинително.

Той се ухили.

– Искаме да разгледаме разни камшици и други подобни – каза той на продавачката без ни най-малко смущение.

Изабел заби поглед в обувките си, за пръв път разбра какво значи да искаш да потънеш в земята.

Тръгнаха след продавачката, като Изабел не вдигаше поглед от пода. „Искам да умра.“

– Вече можеш да погледнеш – обади се Александър развеселен. – Тя си отиде. Какво ще кажеш?

Изабел вдигна глава. С облекчение се увери, че наистина са сами. Намираха се половин етаж по-долу и в тази част на магазина цветовете бяха по-тъмни. Тя видя рафтове с камшици, въжета и превръзки за очи. Ред след ред с разноцветни вибратори и играчки. Закачалки с кожени корсети и скъпо бельо, копринено, латексово или дантелено. Кутии и опаковки с предмети, които дори не знаеше за какво служат. Обхванаха я едновременно възбуда и страх.

– Не съм сигурна, че…

– Искаш ли да си вървим?

Тя се почеса по ухото. Погледът ù се насочи към чифт бели белезници. Дебела бяла кожа, лъскава златна верига. Повече приличаха на широки кожени гривни, отколкото на белезници.

Тя поклати глава.

– Какво ще кажеш за тези?

Той вдигна белите белезници. Харесваха ù.

– Ами тези?

Александър ù показа нещо, което приличаше на малки сребърни щипки за пране. Аха, щипки за зърна. Тя решително поклати глава. Зърната ù бяха чувствителни.

Александър ги остави и взе малък лилав вибратор. „Анален“, прочете тя на опаковката. Поклати глава. „Поне не още – помисли си, – вероятно никога.“

Когато успя да преодолее притеснението, заразглежда по-съмнителните рафтове. Александър беше любопитен и спокоен и тя се отпускаше все повече. Повечето стоки в този раздел правеха собствените ù наклонности да изглеждат направо банални, помисли си тя, докато се взираше в кучешки нашийник с повод.

Накрая напълниха кошницата си с предмети, от които, ако Изабел трябваше да бъде честна, пулсът ù се ускори. Беше отказала дългия бич за езда, но кимна смутено, когато Александър ù предложи един мек камшик от същата бяла кожа като белезниците и бяла палка. Той плати, отказа изобщо да обсъждат да си поделят разходите и когато тя видя колко струва вибраторът с кристали в луксозната кутия, се предаде.