Може би беше време да порасне и да престане да взема решения според това кое най-силно ще раздразни баща му. Да започне да мисли какво иска той самият от живота.

Тя се усмихна и завъртя чашата в ръце.

– Може би затова обичаш да шибаш жени с камшик – подхвърли подигравателно.

– Не жени. Теб.

Той получи в отговор нова усмивка и почувства, че никога няма да може да надмине това. От тук нататък вечно щеше да се стреми да постигне онова, което имаше с Изабел. И нямаше да успее.

Наблюдаваше я, усещаше блесналия ù поглед. Но тези тревоги бяха в бъдещето, поне засега тя беше негова и той смяташе да открие и задоволи всяка нейна нужда.

Взе чашата от ръката ù и я остави на масичката.

– Легни.

Тя прокара пръст по устните си, той видя как естествената ù гордост се бори с похотта.

Той направи заповеден жест към дивана.

– По гръб.

Похотта спечели, както той знаеше, че ще стане, и Изабел се отпусна.

– Разтвори халата.

Тя се подчини. Той се наведе, поглади с палец червените косъмчета, извивките ù. Тя потрепери.

– Вдигни си ръцете над главата.

Тя пак се подчини. Той хвана единия ù глезен. Харесваше му – да я притиска и подстрекава да отива все по-далеч и по-далеч. Бавно вдигна дългия ù крак. Диванът беше от по-щедрите модели на „Свенскт Тен“ и имаше предостатъчно място. Той хвана с ръце двата крака, наведе се, целува я по целия път догоре, преди да я погледне как лежи толкова изкусително разголена. Тя облиза устни, кожата ù беше топла, дишането учестено. Наведе се и прокара пръсти по нея, започна да я ближе. Тя застена и запъшка. Но той знаеше с интуицията, която беше развил за Изабел, че това не е достатъчно за нея. Затова се изправи, издърпа ръцете ù, възседна я с колене от двете страни на тялото ù, така че ръцете ù се притиснаха и приковаха към него. Той се огледа, вече действаше по интуиция. Искаше му се да я върже, но в дневната имаше само модерни мебели, нищо подходящо. По дяволите, не му беше хрумвало колко сложно може да се окаже!

– Не мърдай – заповяда ù и стана.

Донесе въжето, което бяха купили, червено тънко найлоново въже, и върза краката ù широко разтворени, като първо прехвърли въжето през единия глезен и после за крака на дивана, а след това повтори процедурата и с другия. Накрая пак я възседна. Сега тя дишаше значително по-тежко. Той вдигна малкия камшик, който също беше взел, бял камшик с къса дръжка в единия край и няколко тънки кожени ремъка в другия. Изплющя с него във въздуха. Тя го проследи с поглед и той видя как ù влияят видът му и звукът. Когато коленичи между краката ù и пак започна да я ближе, тя свърши бързо. Той се усмихна при мисълта каква власт има над нея. Обикновеният орален секс не ù носеше кой знае какво, но я вържи и поиграй с камшика и – воалђ! Погледът ù беше празен, когато той, след като сложи поредния презерватив, легна отгоре ù, повдигна я с една ръка под гърба и влезе в нея. Краката ù още бяха вързани широко разтворени и това беше секси, поне за малко. Обаче не се оказа толкова лесно, колкото бе очаквал, да се люби с жена в тази поза. Така че бързо отвърза краката ù и я отнесе на ръце в кухнята. Там я наведе по корем върху кухненския плот, обхвана с ръце кръста ù и я облада.

– О, Боже! – промълви тя дрезгаво.

Той отново я докара до оргазъм с помощта на палката и камшика и докато тя се извиваше под него, излезе от нея, разкъса презерватива и се изпразни върху кръста и задника ù, маркира я примитивно. Стисна бедрата ù, дишаше тежко, чакаше сърцето му да се успокои, мозъкът му отново да заработи. Тя не казваше нищо и двамата стояха така, докато накрая той взе мека кухненска хартия и внимателно я избърса. Когато приключи, Изабел едва се държеше на крака, затова я вдигна на ръце и тя облегна глава на гърдите му. Усети как миглите ù го гъделичкат.

– Ако ме изпуснеш или се схванеш, ще ме претрепеш – промърмори тя.

Александър се засмя и се отпусна на дивана, все така стискайки я в обятията си. Последните часове се бяха оказали твърде интензивни, сякаш бяха отишли някъде другаде и сега бавно и не много приятно започваха да идват на себе си. Изабел потръпна в ръцете му и Александър знаеше, че тя е минала върха и сега се спуска надолу. Идеята на играта беше да се опияниш от секса и ендорфините, но това означаваше и че после трябва да изтрезнееш, и сега тя се връщаше към земята с пълна скорост. Той вече разпознаваше признаците. Треперенето от студ. Мълчанието. Уязвимостта. Нагласи я по-удобно в обятията си, люшна я леко, притисна я към себе си, заслуша се в дишането ù. Протегна ръка, намери одеяло, с което да я покрие. Погали я нежно по косата, позволи си просто да бъде тук и сега, прегърнал Изабел.

– Трябва да отида до тоалетната – прошепна тя след малко.

Размърдаха се и той я пусна, видя, че ходи стабилно. Докато Изабел я нямаше, отиде в кухнята, извади купички, лъжици и чаши.

Когато тя се върна, беше наредил възглавници по пода и беше запалил камината.

– Колко е хубаво – зарадва се тя, примигна и после се усмихна, и Александър си помисли, че няма нещо, което не би направил, за да се наслаждава на тази усмивка.

– Ела – подкани я и Изабел легна до него като принцеса в бедуински стан.

Той подреди възглавниците около нея. Подаде ù лъжица и малка купичка.

– Какво е това?

– Шоколадов мус. И той е по рецепта на Ромео.

Тя го изяде целия. Когато свърши, той ù даде остатъка от своя. Изгълта и него.

– Нали ще спиш тук? – Той го желаеше повече от всичко.

Тя кимна, облиза шоколада от ъгълчето на устата си.

– Искаш ли да отидем в леглото?

Тя поклати глава:

– Нямам сили, толкова съм сънлива, имам чувството, че ще бъда отпусната до края на живота си.

– Да те занеса на ръце?

– Да не предизвикваме съдбата.

Така че той нагласи постеля за Изабел на пода в дневната си. Меки възглавници, големи луксозни дюшеци и одеяла. Тя си легна и той поглади косата ù, хващаше къдриците една по една, докато накрая се разпиляха около нея като огненочервено ветрило.

Лежаха здраво прегърнати, нос срещу нос, чело срещу чело, и се гледаха в очите, без да говорят. Тя го погали по бузата. Той хвана ръката ù и я видя как заспива, лежаха така, докато тя не се извъртя насън. Едва тогава и той затвори очи.

Събуди се много преди нея. Гледаше я, както се беше свила под чаршафите му. Луничавата кожа, спокойното дишане.

Винаги беше обичал любовната игра и самото преследване. Но колкото си падаше по гонитбата, вълнението, новото изживяване, толкова недолюбваше другата сутрин.

Разбира се, с Изабел беше различно. Всичко друго беше различно, тъй че защо не и това?

– Добро утро! – поздрави я, когато тя най-сетне се събуди.

– Добро утро!

– Радвам се, че остана да спиш тук.

– Аз също.

– Трябва ли да ходиш някъде днес?

– Не. А ти?

Александър поклати глава.

– Само искам да съм с теб. Ти искаш ли го?

– Хм. Ще ми приготвиш ли закуска?

Той се надвеси над нея, подпря се на лакти, вгледа се в засмяното ù лице.

– Не знаеш ли? Ще ти дам всичко, от което се нуждаеш.

– Всичко ли?

– Че и повече.

– Значи ще остана.

И на Александър му се стори по-правилно и естествено от всичко, което бе правил през живота си.

45

Джина седеше пред кухненската маса у дома и учеше. Както всяка събота, баща ù играеше шах в хола с приятел. Амир се беше затворил в стаята си. Джина чуваше някаква компютърна игра. Тя самата никога не бе имала търпение за такива игри, намираше ги за загуба на време, но Амир ги харесваше, играеше с часове. Пропъди безпокойството за брат си, за това, че все седеше на едно място, че не помръдваше от компютъра, че нямаше приятели. Тази седмица тя щеше да се яви на последния изпит за семестъра, сериозен изпит, но беше научила всичко и сега само преговаряше.

Беше истински шведски летен ден, толкова различен от спомените на Джина от детството с обгорялата земя и влажната горещина. Пристигна в Швеция на единайсет години, но си спомняше детството съвсем смътно и непълно. Винаги се беше питала дали нещо не ù e наред, щом помни толкова малко, но после учиха за това на един семинар по психиатрия. Как деца, преживели ужасни неща, после потискат спомените. Дали нейното детство е било ужасно? Тя си спомняше миризми и усещания. Понякога се сещаше и за звука от животинските крясъци и женските гласове, но нищо повече. Заслуша се през отворения прозорец. Тенста беше като ООН в миниатюра. Като се съсредоточеше, Джина успяваше да различи дори диалекта на жените, които се смееха долу на двора. Не помнеше смях в детството си. Никога ли не се бяха смели, или просто тя беше забравила?

Погледна записките си. Вече ги знаеше кажи-речи наизуст, но реши да ги мине още един път. Винаги отговаряше правилно на изпитните въпроси и смяташе всичко под сто процента за провал. Състудентите ù щяха да излизат през уикенда, цяла седмица го обсъждаха. Някой я беше поканил, винаги бяха мили и ù предлагаха да иде с тях. Тя обаче обикновено отказваше. Не можеше да си го позволи. Нито като време, нито финансово. Беше направила избор и харченето на пари за неща, които не са жизненонеобходими, ù беше непознато. А пък и можеше да използва времето за учене. Само така щеше да постигне бъдещето, което си беше набелязала, а и не го намираше за саможертва, ни най-малко.

Понякога обаче, днес например, една малка частица от нея копнееше да се поотпусне малко.

– Добре ли върви?

Баща ù подаде глава през открехнатата врата.

Джина кимна и посегна към тетрадката, та баща ù да не види, че се е заблеяла. Беше преповторила наум разговора с Питър десетки пъти. Той изглеждаше толкова измъчен и тя наистина беше останала поразена от разказа му. Беше си взела отпуск от работата, за да може да учи за изпитите, затова не се бяха виждали от няколко дни. Питаше се как ли се чувства той.

Баща ù извади кана с някаква напитка от хладилника.

– Трябва да излезеш, поне за малко – рече той, целуна я по главата и се върна към шахматната дъска.

„Той има право“, помисли си тя и присви очи срещу слънцето. Ако не друго, то поне за да си набави витамин „D“. Пропъди мислите. Обикновено не ù беше толкова трудно да се съсредоточи, никога не се разсейваше, докато учи. Когато другите се оплакваха, че прекарват твърде много време в интернет, пред телевизора или с телефона, тя не ги разбираше. В нейния свят нямаше място за мързел и немара. Човек решаваше и нямаше какво повече да се обсъжда. Прелисти записките, които преговаряше, впи очи в тях. Десет секунди след това мислите ù пак бяха поели в друга посока.

Изправи се, закрачи нервно, отиде до прозореца.

– Джина?

Пак беше баща ù. Тя се обърна.

– Да?

– На телефона. – Той ù подаде нейния мобилен.

Тя го взе със сбърчено чело.

– Кой се обажда? – попита учудено.

Той не звънеше почти никога и в никакъв случай през уикендите. Баща ù обаче просто ù подаде телефона, имаше вид, че иска да каже нещо, но после поклати глава и излезе от стаята.

– Ало? – обади се Джина колебливо.

Странно колко много мисли успяха да минат през главата ù за тези кратки секунди. Дали беше някой, който им мисли злото? Рядко ги тормозеха, те не привличаха вниманието към себе си, баща ù беше уважаван в квартала. Но все пак… Мразеше изненадите, тъй като те рядко бяха хубави. Макар че може би пък някой се нуждаеше от чистачка или сервитьорка в последната минута? Повечето студентски приеми бяха свършили, но кой знае.

– Здравей, Джина! Питър е.

– Питър? – Тя позна гласа му веднага, въпреки че никога не бяха говорили по телефона. – Станало ли е нещо?

Колкото и да е странно, първата ù мисъл беше, че всъщност е делничен ден и тя е забравила да отиде на работа. Но ако е така, защо пък точно Питър ще се обажда? Тя дори не знаеше, че той ù има номера. Ползваше предплатена карта, не беше регистрирана никъде.

– Да е станало ли? – учуди се той. – Какво например?

– В офиса, имам предвид. – Идиотски въпрос, сама го усети. – Не знам какви ги говоря. Просто се изненадах.

– Това не е ли твоят номер? – попита той притеснено. – Баща ти вдигна…

Джина се усмихна.

– Телефонът е мой, но татко е бил най-близо, затова е вдигнал.

Тя все още не разбираше защо се обажда. Двамата никога не говореха по телефона. Да не би да се нуждаеше от чистачка? Мълчаха толкова дълго, че тя се уплаши да не би да е затворил. Може би беше звъннал по грешка. Макар че нямаше представа как е възможно.

– Откъде имаш номера ми? – попита тя.

– От Наталия.

Разбира се.

Ново дълго мълчание.

– Къде си? – попита Джина в момента, в който Питър заяви: