Такъв беше баща му. Жесток.

Александър дръпна ръката си и махна за още едно питие.

– Наталия не му е биологична дъщеря, знаеш ли го?

Изабел кимна.

– Пишеше го по вестниците.

– От това не я обичам по-малко, естествено.

– Ами Питър? Той как реагира?

– По същия начин. Трябва да му го призная, не промени отношението си към нея по никакъв начин.

Ненадейно го обля вълна на благодарност към Питър. Преди беше убеден, че Питър ще обърне гръб на Наталия, но доколкото Александър знаеше, големият им брат беше неотлъчно до нея. Не че това по някакъв начин можеше да оправдае всички други деяния на Питър.

Изабел го гледаше. Не казваше нищо, но той знаеше, че чака остатъка от историята. Втората му водка пристигна, но той не я докосна.

– Да продължавам ли?

– Да.

– В семейството ни се случи нещо, което ни влияе до ден днешен. Беше Коледата преди да навърша дванайсет. От единия до другия ден всичко се промени и оттогава сякаш цялото ни семейство се намира в някаква тиха криза.

– Какво стана?

Той се почеса по брадичката.

– Тогава нямах представа. Случвало ли ти се е някога? Просто да знаеш, че се е случило нещо ужасно, но всички да се преструват, че няма нищо.

Ядосани гласове замлъкваха, когато той влезеше в стаята. Неизказани неща, към които се очакваше да се нагоди. Странни настроения и погледи. Започваше да си мисли, че е полудял. Или че е сторил нещо.

– Някога научи ли какво е било?

Александър вдигна чашата, разклати я, докато прозрачната течност се завихри. Изабел беше облегнала брадичка върху ръката си.

– О, да. Миналото лято. Питър изнасилил едно момиче от училище през онази есен. Той, заедно с няколко съученици, я изнасилил и малтретирал така, че я вкарали в болница. Баща ми потулил всичко. Държали го в тайна над петнайсет години. Но, естествено, повлия на всички ни. Цялата история се разкри миналото лято.

Той отпи от водката и реши да не казва кое е било момичето. Не беше негова работа.

Изабел го гледаше със сериозно изражение. Не изглеж­даше шокирана, но пък тя не беше човек, който се шокира лесно. С меко кимване го подкани да продължи.

– След като научих всичко, сякаш преживявах свободно падане. Есента беше особено дива. Сигурно си чела някои неща. Винаги съм обичал момичетата. Обичах да си играя с тях като малък, но баща ми се вбесяваше. Затова ме пращаше в гората да убивам животни. За да стана по-мъжествен, да си намеря приятели момчета. Но като пораснах, момичетата започнаха да ме харесват по други причини. Не се опитвам да се фукам, Изабел. Просто излагам фактите. Но се притеснявах. Как ме гледаха, шепнеха си, кикотеха се. Приятелките на Наталия, които идваха на гости. Сега, естествено, разбирам, но тогава беше много объркващо. През пролетта на тринайсетата ми година Аса Белке се нанесе у нас, тъй като семейството ù беше загинало в автомобилна катастрофа. Тя е шест години по-голяма от мен.

Спомняше си онова лято като нещо издълбано с шило в черепа му. Странното беше, че никога не се замисляше за онова време. Освен когато се срещаше със семейството. Тогава всички спомени нахлуваха с ужасяваща сила. Отношенията със семейството, с Аса, докато израстването не отключи толкова много емоции. Толкова много терзания. И срам.

– Никой не би го нарекъл другояче, освен мечта за всяко момче в тийнейджърска възраст. Бях на тринайсет и една от най-красивите жени в целия свят дойде да живее с нас. Но после стана… сложно.

– Съблазни ли те?

– Не. Винаги е била по-скоро като голяма сестра. Мисля, че твърде много си приличаме. Флиртували сме, нищо повече. Но беше съвсем различно с приятелките ù. Една от тях ме съблазни. Не че беше кой знае колко трудно. Тя беше на деветнайсет, опитна и доколкото си спомням, свърших за десет секунди. Тя само се засмя, все едно е много забавно.

Погледна Изабел.

– За теб беше ли така? Забавно?

Той махна с ръка.

– Беше вълнуващо. Отначало. Тя каза, че ще ме научи. Така и направи. Заедно с приятелките си. Превърнах се в проект за тях. Мисля, че онова лято легнах с десет момичета. Предаваха ме една на друга. Обсъждаха ме помежду си. Докато го правехме, имах чувството, че това е единственото, което искам. Но след това… Не мога да обясня. Те не бяха зли, разбираш ли, закачаха се и вилнееха, но ме научиха да съм добър в леглото, да мисля за тяхното удоволствие. Те определяха всичко и ме наказваха, ако сгрешах. Беше странно лято.

Той сведе очи. Рядко си мислеше за това. Освен когато се движеше в кръговете около тези жени. Ако се задържеше там твърде дълго, започваше да му се отразява. Изваждаше го от равновесие. Караше го да се чувства… омърсен. Дали Изабел можеше да го разбере? Дали изобщо някой можеше да го разбере? Самият той не го разбираше напълно.

Гласът на Изабел беше мек и топъл, когато прекъсна размислите му:

– Ти си бил толкова малък, Алекс. Някой знаеше ли какво става?

– Смятам, че дори и Аса не е знаела. Никога не съм обичал да споделям с хората.

– Не е имало с кого да споделиш. Хората все повтарят, че е трябвало да кажеш на някого. Мислят си, че само срамът те спира. Истината е, че често мълчим просто защото околните са лоши слушатели.

Как му се беше искало някой да научи какво става! Да го спре. Да каже, че е твърде малък, че те са твърде много, че той има право да откаже.

– Понякога срещам онези жени. Някои са омъжени. Повечето имат деца. Но с никого не съм говорил за това. Ти си първата.

– Стори ми се, че забелязах нещо миналото лято. Ти изглеждаше толкова измъчен. Все едно си бил в ада.

– Не го бях поглеждал от този ъгъл. Но винаги става така, когато се виждам с всички тях. Все едно съм заседнал в преддверието на ада. Прибрах се право в Ню Йорк и се наливах в продължение на седмица.

– Днес как се чувстваш?

– Както ти казах. Не мисля за това, макар да знам, че сигурно ми се е отразило.

– Може би повече, отколкото си мислиш?

– Това, с което най-много се боря, е чувството ми за… – Той замълча, дори не знаеше как да го формулира.

– Кажи ми.

– Че жените са с мен само заради онова, което мога да им предложа – физически и финансово.

Зачака тя да протестира, да възрази. Нищо подобно. Така че Александър продължи, за пръв път облече в слова онова, което го беше измъчвало толкова дълго, което беше белязало всичките му връзки с жени.

– Харесва им веселото, забавното. Харесва им сексът. Повърхността. Но никоя не се вълнува от вътрешността.

От мен като личност.

Почти очакваше Изабел да се засмее, да се пошегува, да се подиграва, но тя, разбира се, не го направи. Той дори не беше съзнавал, че носи тези емоции, при това толкова дълбоко в душата си. Никога не беше схващал до каква степен го вадят от релси. Как беше жадувал да бъде видян истински! Как се страхуваше, че той, синът на майка си, може да съществува само в леглото с някого!

Изабел се наведе към него. Отраженията на свещите мъждукаха в сивите ù очи, караха ги да изглеждат като огньове или звезди. Тя покри с ръка неговата и Александър усети – ама че глупаво! – гърлото да го стяга.

– Благодаря, че ми разказа – прошепна тя.

Седяха в мълчание. Около тях звънтеше порцелан. Ухаеше храна. Чуваха се разговори. Поръчаното пристигна, но той не беше гладен, тя също не докосна своето.

Александър се усмихна леко. Щом Изабел не беше гладна, значи все пак се беше шокирала.

– Толкова съжалявам, Алекс. Това, което описваш, си е чисто блудство.

– Казах ти, че не ми е оставило някаква травма.

Тя наклони глава.

– Значи казваш, че си бил изоставян, бит и използван сексуално, но нямаш травми?

– Не и в сравнение с други хора.

– Няма какво да се сравнява. Иска ми се да го знаех, преди да се раздрънкам за размяна на ролите. Извинявай. Не биваше да го предлагам. Сигурно ти е трудно, напълно разбирам защо не искаш.

Той дълго я гледаше, мислеше. Изпитваше странна, необяснима еуфория. Сякаш неща, за които не беше подозирал, че му тежат, изведнъж изчезнаха. Като че ли някаква тежест, непрекъснато неприятно чувство, просто се вдигна от гърдите му. Появи се и нещо друго. Най-вече облекчение. Но и радост. Доверие. И споделяне.

– Само че аз искам – каза той и беше вярно, любопитно му беше и искаше да пробва.

– Но нали каза…

– Не. Това е в миналото. Искам го. И ти вярвам.

Ако преди два месеца някой го беше попитал дали съществува жена, на която да има пълно доверие, Александър би изсумтял пренебрежително. Сега обаче вярваше на Изабел. Изцяло. И чувството никак не беше лошо.

– Не бива да ти е неприятно. Трябва да ми обещаеш, че ще ми кажеш в такъв случай. Трябва да ти е хубаво. Можеш ли да ми обещаеш?

– Абсолютно.

– Ами ако отида твърде далеч? Нямам опит. – Тя се усмихна криво. – И съм доста силна.

Александър се засмя и отново намери себе си, остави обърканото тийнейджърство и пак стана зрелият мъж, в който се беше превърнал.

Хвана Изабел за ръката.

– Никога не можеш да отидеш твърде далеч с мен.

Тя вдигна вежди.

– Добре тогава – засмя се тихо той. – Ако мога да поискам нещо, предпочитам да не ми завреш вибратор някъде.

Тя кимна милостиво и Александър си помисли, че е постъпил разумно, като е поставил някакви граници. През него мина съвсем нова и непозната тръпка. Наистина ли се беше съгласил на това? Сериозно?

Улови погледа ù. Нещо се беше случило тази вечер. Близост, каквато не бе изпитвал преди. Пак протегна ръка и тя я пое. Вдигна нейната към устата си, притисна устни към кожата ù, вдъхна уханието ù.

– Е, как ще го направим? – попита той тихо.

– Утре – каза тя и очите ù проблеснаха.

Той пак целуна ръката ù, промълви думите между целувките по топлата длан:

– Ще дойдеш ли у нас?

– Не, не. Ще ти се обадя и ще ти кажа къде ще се видим.

Той се усмихна на това командорене. Беше секси.

– Окей – съгласи се.

– А сега да ядем – каза тя.

Хранеха се и приказваха за храна и вино, и филми, които са гледали, не за секс. Александър усети как доброто му настроение се връща с пълна сила. Беше щастлив само да седи тук с Изабел. Да яде и да се смее с нея, да флиртува с нея. Да я желае. Нищо скрито помежду им, осъзна той. Тя вече знаеше всичко за него. А той знаеше повече за нея от всеки друг. Утре щеше да бъде изцяло неин и тя щеше да прави с него каквото пожелае.

Той нямаше търпение.

 

 

48

Джина гледаше през прозореца на метрото. Прелитаха стени и перони. Хора се качваха и слизаха. Играеха си с телефоните или просто седяха и зяпаха в празното пространство. Тя обичаше да пътува с метрото, харесваше ù как свързва целия град и всички квартали. Човек можеше да пътува от Тенста до „Т-сентрален“, да смени влака, да стигне до Йостермалм и по този начин да се качи в един свят и да слезе в съвсем друг.

Беше допуснала ужасна грешка, като се забърка с Питър. Тя, която никога не правеше нищо необмислено, непланирано, неанализирано, се беше оставила на течението. Беше си въобразявала, че умее да контролира емоциите си. Мислеше си, че след като двамата са толкова различни във всяко отношение, няма как да почувства каквото и да било. Е, явно беше сгрешила, тъй като той я целуна и оттогава в нея бушуваше буря.

Стисна кожената си чанта. Прибираше се след изпита. Беше рядък лукс да се прибере у дома посред бял ден. Чантата ù беше пълна с учебници и синия бележник формат А4, който си беше купила в университета и бе запълнила с подробни записки. И чантата си беше купила със собствени пари. Толкова се гордееше с нея и онова, което символизираше. Но сега я виждаше със съвсем други очи. Виждаше колко е проста, опърпана и евтина.

Мразеше този факт.

Питър я беше целунал. Истинска целувка. Още ù беше трудно да го повярва. Несъзнателно докосна устните си с пръсти. Искаше ù се да не ù беше харесало толкова много. Да не ù беше повлияло така.

Когато прегледа още веднъж въпросите след изпита, се вцепени от потрес. Беше пропуснала една подточка. Нямаше да има сто процента. Не можеше да обясни ужаса, който изпита при тази мисъл. Всички изпити досега беше вземала, без да изгуби и една точка. По всяка задача и всеки въпрос в целия курс по медицина беше постигала перфектен резултат. А сега щеше да изгуби поне една точка. Защото не беше съсредоточена. Защото беше излязла да се забавлява, вместо да се концентрира. Беше непоносимо. Буквално ù беше невъзможно да го понесе.

Слезе в Тенста, мина през запуснатите подземни коридори, качи се по стълбите към центъра на предградието, вървя пеш до вкъщи в топлината, под слънцето. Трябваше да престане с това. С всичко. Чистенето в офиса беше само временна работа, заместваше някого, скоро щеше да напусне. И тогава станалото между нея и Питър щеше да остане в миналото, сякаш изобщо не се е случвало.