– Пий – заповяда му тя.

Той пресуши чашата и си наля втора.

Тя се усмихна:

– Добро момче.

Всичко си имаше граници, дори за него. Определено не обичаше да го наричат момче. Направи крачка към нея, напълно автоматично се опита да възстанови баланса между тях, да си върне контрола, за който не беше усетил, че му липсва толкова силно.

– Не – спря го тя. – Седни там.

Изабел посочи кожен стол с висока облегалка без подлакътници.

Александър се подчини неохотно. Остави чашата и седна, притисна се в орнаментираната тапицирана с кожа облегалка. Изабел дойде при него. Роклята шумолеше около тялото ù, той зърна светли извивки през една цепка и после тя застана пред него. Александър протегна ръце. Сключи ги около талията ù, разкрачи краката си и я придърпа между тях. Зарови лице в корема ù, вдиша аромата и топлината ù. Изабел вдигна ръка върху главата му. В първия момент го помилва, но после го хвана за косата. Издърпа главата му назад, за да могат да се гледат право в очите.

– От сега нататък няма да правиш нищо, което не съм ти казала. Нито с ръцете, нито с краката, нищо.

Той мигна изненадано.

Изабел го дръпна за косата и той застана по-изправен на стола.

– Ще ти дам парола – продължи тя.

– Не ми трябва.

Тя го дръпна още малко и той едва сдържа естествения импулс да я отблъсне.

– Ще ти дам парола – повтори тя спокойно. – Твоята сигурност е моя отговорност, пък и нямаш представа какво ще ти се случи днес. Ако кажеш „злато“, ще спра веднага. Ясно?

– Е, добре – промърмори той.

– Ще можеш ли да ми се подчиняваш, как мислиш? Каквото и да ти наредя?

Той срещна очите ù, трудно му беше да ù отговори. „Дефинирай подчиняваш“ – това му се искаше да ù каже.

– Отговаряй с „Да, Изабел“ – заповяда тя.

– Да.

По дяволите, не му беше хрумвало, че ще му бъде толкова трудно!

Хватката ù около косата му се стегна предупредително.

– Да, Изабел – каза той бързо.

Тя се усмихна, бавна, доволна усмивка, и го пусна.

– Добро момче.

– Да му се не види, Изабел! – изсъска той и заглади косата си, която току-що беше здравата оскубана. Наистина ненавиждаше тази фраза.

Тя наклони глава:

– Кой командва?

Челюстите му се сключиха. Идваше му да стане и да си отиде. Не беше дошъл тук, за да го унижават, не беше осъз­нал какво означава да е в подчинена позиция. Кой знае какво можеше да иска от него.

– Алекс?

– Ти командваш – изръмжа той.

Тя пак му поднесе чашата.

– Пий.

Подчини се. Пресуши я. Беше дошъл на празен стомах и алкохолът го удари право в главата.

Пак стоеше пред него. Роклята се плъзгаше провокативно по формите ù и той за малко пак да се протегне към нея. Ставаше съвсем автоматично.

– Сложи си ръцете зад облегалката – нареди тя.

Той се поколеба, но после сърдито се подчини.

Тя го възнагради с усмивка. След това вдигна роклята над бедрата си, разтвори красивите си крака и го яхна. Прокара благоуханните си ръце по лицето му и го целуна страстно. Той се извиваше под целувката ù, а тя се притискаше в голите му гърди. После прекъсна целувката, хвана главата му с две ръце и зарови лицето му в дълбокото деколте на роклята. Той жадно целуваше и ближеше докъдето стигаше, искаше да използва ръцете си, но послушно ги държеше зад гърба си.

Когато Изабел стана от коленете му, той дишаше толкова тежко, че започваше да му се вие свят. Алкохол, тестостерон и въглероден диоксид във вряща супа в кръвта му.

– Боже, Изабел, дай ми да…

– Не още – прошепна тя.

Тънкият плат на роклята беше влажен там, където я беше целувал. Тя прокара ръка по гърдата си, издърпа плата така, че се изпъна върху щедрите ù извивки. Той се взираше и му се струваше, че е готов да направи какво ли не, за да я върне върху коленете си.

– Какво ти се иска да направиш точно сега? – попита тя небрежно.

– Искам да се изправя, да те опъна върху онази маса и да те чукам толкова зверски, че да закрещиш – изръмжа той.

Тя се усмихна и дълго го гледа сякаш преценяваше различните си възможности.

– Може би трябва да престанем с това – каза накрая.

Облегна се на една черна маса, която изглеждаше поне стогодишна. Стабилна, здрава, цялата покрита с купи, кутии и украшения. Роклята се повдигна, разголи бедрата ù. Тя започна да се докосва. Почти разсеяно скри показалеца си в червените косъмчета.

Александър не мигаше. Тя дойде при него, пъхна същия пръст в устата му и той засмука. Тя пъхна още един пръст и още един, вадеше ги и ги вкарваше, използваше устата му така, както той искаше да използва тялото ù.

– Никога не съм разбирала мастурбирането пред някой друг – каза тя бавно и извади пръсти от устата му.

Искаше да скочи на крака, да я свали по гръб, но седеше като залепен за стола. Тя пак плъзна пръст по къдриците.

– Но човек може да си промени мнението – рече и започна да се гали.

С другата ръка се подпираше на рамото на Александър, докато търкаше с пръст все по-бързо. Дишаше тежко върху бузата му и цялото му тяло протестираше, искаше да поеме контрола.

– Ако сега ме докоснеш, край за тази вечер – задъха се тя. – Смятам да свърша, без дори да ме пипнеш с пръст. Само ще гледаш, ясно?

Той не можеше да кимне, не можеше да отговори, само се взираше.

Мирисът ù. Топлината, която трептеше между телата им. Звукът от мърдането на пръстите ù. Леката болка от ноктите ù в рамото му – от всичко това главата му забумтя. Тя свърши, тихо, силно и отривисто и после се изправи задъхана пред него. Миризмата на секс и на Изабел стигна до него и той искаше да я изпие, да я изяде, да се отъркаля в нея. Той също почти беше свършил. Изабел го гледаше със замъглен поглед. Погали устната му с показалец и той го улови в уста, засмука го сякаш е единственото нещо между него и всичко, което желае.

– Моля те, Изабел, моля те, позволи ми да свърша в теб – каза той прегракнало, беше готов да се съгласи на всичко.

– Скоро – отвърна тя.

Взе чашата си и седна на нисък пухкав диван срещу него, потъна в тъмното кадифе.

Александър навлажни устни, следеше всяко нейно движение. Изабел отпи от шампанското, кръстоса крака, махна косата от лицето си.

– Апартаментът е на Евгений Толстой – обясни тя. – Услужи ми с него.

Това обясняваше обстановката като от луксозен бордей. Той нямаше представа, че вуйчо му притежава апартамент в Стокхолм, но Евгений винаги е бил тайнствен, така че…

– Каза ли му за какво ти трябва?

Тя прехапа устни. Страните ù горяха и изглеждаше точно като онова, което беше. Сексбогиня. Неговата сексбогиня.

– Ти как мислиш?

– Предпочитам да не знам. Може ли да дойда да седна до теб на дивана?

Тя кимна и той бързо се настани до нея.

– Панталонът стяга ли те?

– Ужасно.

Толкова беше възбуден, че го болеше.

Тя изгледа ерекцията му, наведе се, плъзна ръка нагоре и надолу, нагоре и надолу върху панталона, докато той вече не можеше да седи мирно.

– Изабел! – каза предупредително и я хвана за китката.

– Пусни ме – нареди тя.

– Не искам да свърша в панталона – примоли се той.

Очите ù се присвиха. Погледите им се срещнаха.

– Да му се не види! – изруга той и пусна ръката ù.

Не искаше да свършва така. В панталона. Като някакъв разгонен тийнейджър. Тя го галеше. Той се предаде, притисна се в ръката ù. Пъшкаше, набъбна още повече, тялото започна да се стяга и той затвори очи. Но точно когато мислеше, че ще свърши, тя изведнъж спря.

– Изправи се.

Той отвори очи, не можеше да мисли, сърцето му биеше лудешки и кръвта му се беше смъкнала от главата. Но направи каквото му каза тя.

Изабел остана на дивана.

– Свали го.

Той разкопча панталона с известно усилие. Внимателно го смъкна, свали го и застана гол и възбуден пред нея.

Тя се наведе, докосна го и той се разтресе, буквално се разтресе от докосването ù.

Изабел вдигна поглед.

– Сега сигурно искаш да ме чукаш – каза.

Той кимна сковано, вече виждаше как я обладава, по-силно от когато и да било, връща ù за мъчението, на което го беше подложила.

Изабел вдигна брадичка.

– Само че аз не съм готова.

Стана от дивана, побутна го с рамо и той потръпна. Тя отвори сака, който ù беше донесъл, и извади белия камшик. Когато го купуваха, на Александър му се беше видял почти като играчка. В нейната ръка обаче изглеждаше съвсем истински.

– Виждаш ли табуретката? – попита тя.

Той се огледа, забеляза я – голяма тежка табуретка без облегалка, правоъгълна, тапицирана с тъмно кадифе. Позлатени лъвски лапи вместо крачета. Типично за Евгений. Сигурно контрабанда от някой царски дворец.

– Облегни се на нея. По корем. Няма да те връзвам. – Тя се усмихна зловещо. – Още.

До този момент беше убеден, че ще издържи каквото и да предложи тя. Сега обаче… Наистина ли щеше да ù го позволи?

Коленичи неохотно. Пое си дъх и после се облегна на табуретката, както му беше наредила, нагласи се. Изабел застана зад него и приклекна на едно коляно, той чу прошумоляването на роклята ù, видя белия плат с крайчеца на окото. Тя го хвана за задника, погали го по гърба.

– Ако ще го правя, нека да е както трябва. Ако не искаш, кажи. Иначе казвай „Да, Изабел“.

Александър се вторачи в пода и се остави на нереалното чувство да лежи гол по корем върху табуретка в едно от най-декадентските жилища, които беше виждал. Взираше се в ориенталския килим на пода. Ако искаше да се откаже, беше крайно време да предприеме нещо.

Само дето не искаше. Не можеше да отрече, че е по-възбуден от тази игра, отколкото бе смятал за възможно.

– Да, Изабел – каза той.

Тя пъхна ръка между него и табуретката и го хвана. Той не можа да не изстене, когато усети докосването, за което бе копнял, но се застави да лежи мирно, да позволи дългите ù силни пръсти да го стискат и галят, нагоре и надолу. Не беше подозирал колко освобождаващо е усещането, как лекият нюанс на несигурност може да увеличи възбудата, колко вбесяващо и едновременно възбуждащо е да няма контрол върху нищо от ставащото.

Той затвори очи, усети топките му да се свиват, кръвта да се втурва към члена. Тя го пусна. Изправи се. Отново го остави, преди да е успял да свърши. Той захапа силно устна, за да не изругае на висок глас, да не ù изкрещи да продължава.

– Лежи мирно – нареди тя.

Той се застави да се отпусне, да изпразни главата си.

Усети повей, когато тя вдигна ръка.

Чу звука от камшика, който изплющя във въздуха.

 

 

51

Изабел видя как тялото на Александър се напрегна, когато тя изплющя пробно с камшика във въздуха. Наистина ли можеше да го направи? Когато планираше вечерта, мислеше само от своя гледна точка. Събра всичките си фантазии и преживявания и после просто реши да доминира над него, да го принуди да ù се подчини. Беше очаквала да бъде трудно, но поучително. Това, което не беше очаквала, бе тя самата да се възбуди страшно силно, да бъде почти като надрусана от преживяването.

Да се самозадоволява пред Александър беше идея, която ù дойде на момента. Свърши по-бързо от всякога и когато той я умоляваше да му се отдаде, беше на крачка да се съгласи и да се остави да я прикове към пода, към стената, където и да е.

Отново изплющя с камшика и видя как мускулите му се подготвят. Тялото му беше като поезия: загоряло на слънцето, мускулесто и лъщящо от пот. Тя беше доволна, че размисли, че запази контрола. Знаеше, че това е еднократно преживяване, че не е роля, която иска да играе в бъдеще.

Сега обаче…

Погали гърба му с камшика, видя го как потреперва.

Сега искаше да вземе всичко, което можеше.

Вдигна камшика и го удари отзад. Той се стегна, но не издаде и звук. Макар че сигурно го бе заболяло.

– Отпусни се – каза му. – Дишай.

Александър пое дълбоко дъх. Изабел вдигна камшика и го удари втори път, като внимаваше да уцелва само мускулите и меките части. Цялото му тяло потрепери. Тя се поколеба. Той не казваше нищо, само дишаше. Дали не беше твърде груба? Коленичи, опипа с ръка под него. Охо! Беше толкова голям, че не можеше да го обхване с ръка изцяло, топъл и приятно твърд. Надвеси се над него, ухапа го по ухото. Той изпъшка, раздвижи се припряно под нея, върху дланта ù. Тя го пусна и той изстена тихо и разочаровано.

Пак замахна с камшика. И пак. И пак, още по-силно. Той продължаваше да мълчи. Тя си избърса челото.

Нямаше сили за повече, беше супернапрягащо.

Удари го още два пъти, по един път върху всеки бут, здравата. Чу приглушен звук да се отронва от устата му.