Може би има нещо друго за мен.

Целия си живот бе подчинила на чуждите нужди. Нямаше семейство, нищо, което да я задържа у дома, дори постоянна работа. Намираше някакво достойнство в това – да може да замине по всяко време, винаги беше смятала, че това иска от живота. Но дали всъщност не го беше правила заради себе си? Дори не смееше да си го помисли.

– Веднъж ме плениха – каза бавно, поглади с пръст златната му халка, подуши кожата му.

Възможно ли е да се пристрастиш към нечий аромат? Вкус? А какво става, ако се пристрастиш, а после се наложи да се откажеш? Дали животът щеше да загуби цвят и смисъл? Или щеше да свърши?

Александър се вторачи в нея:

– Не си ми го казвала. Кога? Къде?

– Миналата есен. В Либерия. Стана толкова бързо. Изпаднах в паника, всичко обърках. Бях толкова ужасена, никога не съм си мислела, че е възможно. Заловиха ме на една пътна блокада и ме завлякоха нанякъде.

– Но нали не са те…

Александър млъкна, но тя разбра какво има предвид. Всички винаги се питаха същото.

– Изнасилили? Не. Пуснаха ме веднага щом разбраха, че съм лекар. Нямаха интерес към мен. Там цареше хаос, безброй воюващи групировки, беше грешка.

Но часовете, през които беше седяла с насочен към лицето автомат, бяха наистина много страшни. Тя потръпна несъзнателно. Александър я стисна по-силно и Изабел се облегна на него, позволи си да бъде малка и нуждаеща се от закрила.

– Но защо не каза нищо? Не може да не ти се е отразило.

– Никога не говоря за това. Само Лейла знае. Затова държеше да ме прати на онзи курс за безопасност. Странното е, че сега, като ме евакуираха от Чад, спомените пак нахлуха. Не знам, може би не съм за тази работа.

– Може би искаш нещо повече от живота?

Тя пак затвори очи. Боже, не можеше да говори с него какво иска от живота! Не още, не сега.

Искаше семейство. Деца. Дали не беше себично? Да иска неща за себе си, когато може да помогне толкова много по света?

– Сигурно – каза само. – Разказвала ли съм ти за Мариус?

Да, децата като Мариус бяха основната причина тя да продължава.

– Споменавала си го.

– Живее на улицата. Седем-осемгодишен и бездомен. Обикаля района. Понякога изчезва. Понякога идва в болницата. Запознах се с него миналата есен. Срещала съм много деца, които са ме очаровали, а се е налагало да ги изоставя, без да зная какво ще стане с тях. Никога не свикваш, но се научаваш да потискаш чувствата. Но Мариус е специален.

Беше му дала кръв, когато дойде миналата есен. Разбира се, не ù беше позволено, имаха правила за тези неща. Но той беше толкова болен, толкова отчаян. Нямаха кръвни банки, молеха роднини да даряват, ако се наложи. Но никой не можеше и не искаше да даде кръв за болния Мариус и когато тя разбра, че с момчето са от една и съща кръвна група, решението се оказа лесно. Даде му от своята кръв и той се възстанови. Сега буквално носеше нейната кръв във вените си.

– Кръстен е на някакъв чадски футболист. Когато си спомня за него, знам, че трябва да продължа.

– Нямам намерение да те разубеждавам, поне не сега – каза той и я целуна леко. – Ти си сложна жена, доктор Сьоренсен, и някой трябва да си поговори сериозно с теб. Но не сега. Никога не съм се чувствал по-добре, отколкото в момента. Бъдещето си намира начин да разреши дилемите.

Изабел също не искаше да започва спорове, които със сигурност не биха завършили добре. Тъй като за разлика от Александър знаеше, че бъдещето не разрешава дилемите от само себе си. Тъкмо обратното. Опитът ù сочеше, че след добрите времена неизменно идват лоши. И скоро щеше да стане точно това – вече твърде дълго ù беше хубаво.

– Има ли нещо за ядене в тази секс бърлога?

Изабел кимна. Двамата станаха и пиха чай със сандвичи в кухнята. Приказваха си за изкуство, за филми, за пътувания. После се любиха отново, но този път кротко и нежно. В леглото под завивките. Дълбоки целувки, меки движения. Уютно и интимно, без никакви странности. Дълго лежаха и се гледаха в очите, без изобщо да им се струва лигаво. Александър заспа преди нея и Изабел остана будна да го гледа. Той изглеждаше различно, когато спеше. Иначе непрекъснато беше в движение, имаше невероятна енергия, но сега изглеждаше спокоен. Тъмните вежди и мигли придаваха характер на златното лице. Косата беше късо подстригана, вероятно съвсем скоро, и тя леко докосна челото му с пръсти.

Започваше да се влюбва в този мъж.

Знаеше, че е глупаво, че е последното, което желае. Но Александър притежаваше дълбочина и чувствителност, срещу които защитните ù бариери падаха. Пътят към разбитото сърце беше точно такъв – да изпитваш толкова силни чувства към мъж, известен с любовните си истории, – тя го съзнаваше ясно. Само че можеше да спре чувствата си не повече, отколкото можеше да спре някой злонамерен вирус. Природата не е милостива. Тя е безпощадна и ни най-малко състрадателна. И винаги намира начин – независимо дали става дума за вирус, или за любов. Ако си силен, го преживяваш без твърде тежки поражения. Изабел придърпа завивката и над двама им, притисна се в него и затвори очи. Боже, надяваше се, че наистина е силна! Тъй като това имаше потенциала да я съсипе.

+nbsp

 

52

– Днес ще се виждам с Наталия и с майка ми – направи гримаса Александър.

Изабел седеше срещу него с чаша кафе. Изражението ù беше блажено и той се питаше дали изобщо е физически възможно да се откъсне от нея. Не знаеше как да се справи с тези непривични чувства, които от време на време го връхлитаха, когато я погледнеше. Онова, което беше изпитал в този апартамент… Онова, което Изабел му заповяда, и онова, което споделиха заедно… Беше уникално преживяване. През тези дни се сближиха толкова много. Той я гледаше как разсеяно чете заглавията във вестника. Беше облякла обикновена фланелка. Гримът беше измит, а секси роклята – старателно сгъната и прибрана. Така май я харесваше повече.

– А аз съм изостанала ужасно с документацията – каза тя, вдигна очи и завъртя един кичур коса около пръста си.

Очите ù бяха усмихнати и от това сърцето му трепна. С тази жена беше правил неща, които никога не беше пробвал преди. Странно, колко здраво свързан се чувстваше сега с нея.

Стана от масата, изми си чашата и ù сипа още кафе от каната.

– После ще ти се обадя – обеща ù.

Изабел вдигна очи към него и той се наведе и я целуна. Тя го прегърна и той силно я дръпна към себе си. Боже, не искаше да излиза, искаше просто да стои тук и да я целува, да вдишва аромата ù, да се опива от близостта ù.

– Ще се чуем – промълви тя с уста на шията му.

Отиде пеш до „Фотографиска“, пристигна рано, седна на маса с гледка и веднага потъна в мисли за секс и Изабел. Разсеяно въртеше телефона в ръцете си. Половин час откакто се разделиха. Дали вече можеше да ù пише?

– Леле, колко сериозен изглеждаш! – възкликна Наталия.

Александър вдигна поглед. Беше толкова дълбоко потънал в мисли, че дори не забеляза кога е дошла сестра му.

Той се изправи, прегърна я и после ù държа стола, докато седне.

– Дейвид ме докара. Мама каза, че ще паркира и ей сега ще дойде.

– Ще паркира? Дори не знаех, че кара кола.

– Нали ти казах, че е променена. Кара кола под наем, гледа Моли, държи се учтиво с Дейвид.

– Вярно? – попита той дълбоко скептично. – Учтива е с Дейвид? С архиврага?

– Старае се.

– Наистина? – Той я изгледа развеселено. – Така. А да разбирам ли, че си казала на любящата ни майка, че вече поддържаш връзка с биологичния си баща?

Наталия пусна дамската чанта в скута си със смутено изражение.

– Не съвсем. Мама не знае, че общувам с него. Не още. Моля те, не ù казвай.

– О, моля ти се, сякаш изобщо бих ù казал нещо.

Тя присви очи срещу него:

– Наистина ли си ù толкова сърдит?

– Просто не разбирам защо вечно я защитаваш. Защо ти не ù се сърдиш? Винаги се е държала с теб като с отпадък.

Наталия взе менюто и му хвърли кос поглед.

– Сближаваме се. Тя е баба на детето ми. И знам, че иска да оправи отношенията си и с теб.

Александър едва не изстена на висок глас.

– Какво търси толкова дълго в Швеция, между другото? Няма ли да си върви във Франция?

– Не го е казвала, но мисля, че Стокхолм ù липсва. Ние ù липсваме. Спомена, че ù се ще да си купи жилище тук, за да може да идва по-често. Сама. Моля те, не можеш ли поне да се опиташ? Мъничко?

„Така става, като се задържиш твърде дълго в Швеция. Семейството повишава очакванията си към теб.“ Той погледна през големия прозорец на ресторанта. „Фотографиска“ гледаше към морето и той виждаше и Юргорден, и „Гамла стан“ отвъд водата.

– Може ли да не говорим за мама? – помоли той.

– Разбира се. – Наталия се усмихна невинно. – Как върви с Изабел?

Трябваше да се досети, че тя ще подхване тази тема.

– Защо питаш?

Тя го изгледа, златистите очи, които виждаха всичко, го изучаваха внимателно.

– Нали бяхте заедно в Сконе. И на сватбата изглеждахте много интимни. Не само аз го забелязах. Заедно ли сте, или не?

Това беше въпросът.

Заедно ли бяха? Той и Изабел? Александър нямаше представа, знаеше само, че това, което изпитваше към нея, започваше да прилича на мания. Сутринта едва стана от леглото, не можеше да мисли за друго, освен за нейното тяло и лунички, и смях.

– Е, сватбата беше преди цяла вечност – отвърна той небрежно, все едно не беше прекарал всяка минута оттогава насам в мисли за Изабел. – Между другото, чувала ли си се с Аса? Изпрати ми сума ти снимки с палми и плажове.

– Да, да, двамата с Майкъл явно са най-щастливата двойка на света. Кой би повярвал? Но ако обичаш, не сменяй темата. Заедно ли сте с Изабел, или не?

– Познаваш ме, звучи ли ти много вероятно? – каза той с насилена нехайност, докато пулсът му се усили твърде много.

Тя дълго го гледа в очите.

– Надявам се разбираш, че заслужаваш да бъдеш обичан. Наистина – продума тя тихо.

– Защо го казваш? Знам, че цял куп жени ме обичат – засмя се той.

Никога не му беше хрумвало, че Наталия мисли така – че той не се смята за достоен да бъде обичан. Или пък тя беше права? Дали той изобщо искаше любов?

Сведе поглед. Не му се говореше за това, не и със сестра му. Беше твърде лично. Наталия само щеше да почне да му опява да се престраши и да си живее живота, и други подобни дивотии, които не му се слушаха. Не сега. Беше твърде рано, а той – твърде объркан.

Изглежда тя долови нещо в погледа му, защото остави въпроса и само каза меко:

– Никога не си оставал толкова дълго в Швеция. Явно се чувстваш добре в апартамента.

И той осъзна, че дори не я е канил в новия си дом. Милата Наталия, която му беше най-вярна в целия свят.

– Не знам. Животът ми е най-вече в Ню Йорк.

Боже, той самият вече почти не го вярваше!

– Живот? Имаш предвид купоните и статиите по вестниците, в които попадаш, за да дразниш мама и татко?

Той махна с ръка.

– Вече съм друг човек.

– Ти си умен, Александър. Не искаш ли да направиш нещо повече с живота си? Заради самия теб?

Да, така и не беше казал на Наталия, че всъщност работи. Защо? Ставаше му все по-трудно да види логиката в това си решение. Бяха толкова близки, би било естествено да ù довери тайната си. А и тя беше умна, със сигурност можеше да му даде добри идеи. Но преди време той беше започнал да се дистанцира и след това беше най-лесно просто да продължи така. Може би все пак трябваше да говори с нея? Да ù разкаже какво е изградил в Ню Йорк. Беше дълбоко егоистично да я държи настрана. И какво толкова, ако тя изпиташе такава гордост, че кажеше на майка им и после всички научеха, че той вече не се крие зад никого. Нямаше нищо против да изгуби репутацията си на плейбой и нехранимайко. Какво толкова? Нима не бе достатъчно силен да носи очаквания на плещите си? Той прогони вълната от паника, когато думи като „отговорност“ и „сериозност“ затанцуваха пред очите му.

– Сигурно ще остана цяло лято – отговори той накрая.

Все още не можеше дори да си помисли да замине за Ню Йорк. Искаше да бъде там, където е Изабел, беше просто. Макар да не говореха за бъдещето, поне не за общо такова. Той отвори менюто, престори се, че го чете, но дори не го виждаше. Вчера беше толкова хубаво. Пръстите му още ухаеха на Изабел, той още усещаше чувството да се движи вътре в нея. Виждаше лицето ù навсякъде. Но дали не прибързваха? Дали той не се замесваше в нещо твърде сложно? И какво искаше Изабел от него? Нима жена като нея би могла да приема мъж като него сериозно? За дълго? Дали изобщо той ставаше за нещо повече от секс?

– Ето я мама – прекъсна размислите му Наталия и помаха. – Моля те – прошепна му.