– Какво си се нацупил така? – поздрави го той.

– Не съм нацупен. Ти какво правиш тук?

Александър кимна към „Смоландсгатан“.

– Фирмата ми е ей там. Тръгнал съм натам. Идвам от къщи – добави той.

Вярно, брат му вече имаше апартамент в Стокхолм.

Александър се вгледа в него.

– Какво има? Изглеждаш отвратително.

– Мерси.

Александър седна до него на пейката.

Питър въздъхна. Последното, което искаше в момента, беше компания.

Мълчаха. Гледаха хората.

Александър кръстоса крака.

– Наталия се тревожи за теб. Един господ знае защо, но това е истината. Не можеш ли да ù се обадиш?

Питър не можа да се въздържи да не изсумти.

– Точно на теб не ти отива да даваш такива съвети.

– Не беше съвет. Беше заръка. Все пак можеш да се покажеш достатъчно възпитан да ù се обадиш.

– Знам, че не ти дреме за мен. Няма защо да се преструваш, че те е грижа.

– Ни най-малко не се преструвам, че ме е грижа. Определено не ми дреме за теб. Но Наталия се вълнува, а аз харесвам Наталия. Обади ù се.

Пак замълчаха.

– Вчера се видях с мама – продължи Александър.

– А, да обядът. Не можах да дойда.

Не беше събрал смелост да се срещне с тях. Едва намери сили да стане от леглото.

– Защо? Станало ли е нещо?

– Нали не ти пукаше за мен?

Александър поглади перфектно оформената си небрежно елегантна прическа и после облегна ръка на гърба на пейката. През петте минути, откакто седеше тук, поне четири жени се бяха обърнали да го погледнат.

– Не е ли уморително?

Питър си спомни всеки път, когато Александър с перфектния си външен вид, усмивката си и обезоръжаващия си чар се беше появил и незабавно бе привлякъл цялото внимание. По колко момичета си беше падал самият той, преди Александър да ги съблазни? Никой не можеше да се мери с брат му, най-малко пък той, един депресиран разведен загубеняк.

– Кое?

– Нищо, няма значение.

– Между другото, какво става между теб и Джина?

– Защо питаш?

– Просто се чудя. Видях, че говориш с нея на кръщенето и после на сватбата.

– Нищо няма между нас.

Вече не.

– Но не си хлътнал? – Гласът на Александър беше рязък.

– Какво?

– Разбра ме.

– Не, не разбрах – отвърна той, макар че много добре беше чул. – Може би трябва да ми разясниш?

– По дяволите, Питър. Не разбирам как си могъл. Как се търпиш?

Питър затвори очи. Значи беше време. Двамата с Александър не бяха говорили за изнасилването, нито веднъж. От всичко, станало от миналото лято насам, това бе от нещата, които го глождеха най-силно. Че Александър знае, че Александър го мрази заради това, но никога не казва нищо.

– И аз не знам. Може би ще мога да го обясня по някакъв начин, но не и да го извиня. Съжалявам по начин, който едва ли можеш да си представиш. Съжалявам всеки божи ден оттогава насам. Не можеш да ми кажеш нищо, което вече да не съм си казал сам. Не можеш да ме укориш с нищо, с което вече да не съм се укорил хиляда пъти.

– Но как? Защо? Как си могъл?

– Не знам.

Как можеше да обясни на Александър, след като той самият още не разбираше? Харесваше Каролина. Често си приказваха. Тя беше мила с него и той чувстваше привличане към нея по сравнително невинен начин. Но онази вечер излезе от релси. Беше подложен на огромно напрежение от страна на групичката си и се поддаде.

– Нямам извинение. Бяхме пили, насъсквахме се един друг. Едното доведе до другото и накрая, след като го извършихме, беше твърде късно да върнем времето назад.

Бяха го повлекли със себе си, беше прекалено голям страхливец, за да откаже. Той не търсеше извинение, не прехвърляше отговорността върху друг, но се опитваше да разбере неразбираемото.

– Минаха двайсет години. С Каролина го обсъдихме. Тя ми е простила и е продължила напред. Гласувах срещу татко заради брат ù. Не знам какво повече мога да направя. Кога, мислиш, ще съм изкупил вината си?

– Не знам.

Питър знаеше, че се е променил от миналото лято, че сега е различен. И въпреки това го гледаха като човека, който беше преди. Чувството бе вцепеняващо. Беше се опитал да стане по-добър, беше се постарал, но никой не го виждаше. За тях беше боклук.

– Разбирам, че се чувстваш… предаден?

Александър поклати глава.

– Предаден. Излъган. Шокиран. Погнусен. Избери си. И че мама и татко са знаели… Отвратително е. Схващаш ли как е белязало цялото ни семейство през всичките тези години?

– Да. Нали знаеш, че мислех Каролина за мъртва? Половината си живот изживях с мисълта, че съм убил това момиче. Не казвам, че съм изкупил стореното, но не пожелавам и на най-големия си враг да изпита това чувство.

Александър се усмихна иронично:

– Дори на мен, искаш да кажеш?

– Ти не си ми враг, Алекс. Ти си ми брат. Предадох те, знам. Но…

Гласът му потрепера. Искаше да каже, че обича Алекс, но в неговото семейство никога не си казваха такива неща. Никой никога не го беше казвал на него и той не го беше казвал на никого, дори на бившата си съпруга.

Челюстта на Александър се раздвижи.

– Поддържаш ли някакъв контакт с татко? – попита той накрая.

Питър поклати глава.

– Татко вече не ми говори. Не ми пука.

– А мама?

– Чуваме се от време на време. Знаеш колко е лоялна към татко, но ми се струва, че започва да губи търпение към него. Тя остарява, може би иска да промени приоритетите си.

– Добра е с Моли – обади се Александър.

Питър изви устни.

– Да, кой би повярвал?

– Мислех, че харесваш мама.

– Ако щеш, вярвай, но наистина я харесвам. Наясно съм колко е студена, колко лоши страни има. Но тя ми е майка и аз нямам право да я съдя.

– Поддържаш ли някаква връзка с Луиз?

Питър поклати глава.

– Липсва ли ти?

Питър се замисли.

– Никак. Не е ли ужасно?

– Не, Луиз не беше добър човек. Дори ти не заслужаваше да се ожениш за нея.

– Благодаря. Май.

Това се очертаваше най-дългият им разговор от много, много години. Беше завиждал на Александър дълго време, всъщност през целия си живот. Чувството беше ужасно… завистта… разяждаща. И толкова срамна. „Но вече я нямаше“, осъзна Питър. Беше изчезнала, когато срещна Джина.

– Проклятие! Още не мога да повярвам, че си изнасилил момиче. Иде ми да те пребия.

– На мен ми иде да се пребия, тъй че те разбирам. Искаш ли? Ще ти стане ли по-добре?

Александър въздъхна:

– Не.

Той извади телефона си, погледна го с леко разтревожен вид, сякаш чакаше нещо, което така и не идваше.

– Всичко наред ли е?

– Да, защо питаш?

– Постоянно си гледаш телефона.

– Извинявай. Чакам съобщение. Няма значение.

– Александър?

– Да?

Питър искаше да каже, че никога, в целия си живот, не би наранил жена отново. Че по-скоро би умрял, отколкото да вдигне ръка срещу някоя, но бе прекъснат от:

– Питър?

И целият свят застина.

Джина.

– Здравей! – поздрави тя и всички косми по тялото на Питър настръхнаха.

Той се изправи, без да я изпуска от поглед и за милисекунда.

Джина. Джина. Джина.

– Охо, здравей! – обади се Александър усмихнат и също стана. – Как си? Какво правиш тук?

– Работя тук – кимна тя към службата на Питър, без да поглежда Александър.

Виждаше само Питър.

– Или по-точно работех. Само замествах. Дошла съм да си събера нещата.

Гласът ù беше задъхан, явно ù беше трудно да се съсредоточи върху думите.

Питър я гледаше.

Тя гледаше Питър.

Александър каза нещо, но Питър не го чу. Взираше се в Джина, сякаш се мъчеше да запамети чертите ù. За последен път ли я виждаше? Дали го мразеше? Дали той можеше да направи нещо, каквото и да е?

– Ще се качваш ли в офиса? – попита тя тихо.

– Не. Бях си тръгнал. Но поседнах на пейката.

– Днес не си ли с колата?

Той поклати глава. Дори не беше събрал сили да се преструва, че ще ходи някъде след работа.

 – Добре ли си? – попита тя.

– Не, мисля, че не съм – отвърна той.

– Изглежда ужасно – намеси се Александър.

– Но сега съм по-добре, след като ти си тук – каза Питър, без да обръща внимание на брат си.

Сърцето му така биеше, че едва си поемаше дъх.

Джина прехапа долната си устна. Хвърли поглед към Александър.

Питър също хвърли поглед към Александър.

А той ги гледаше с подозрение.

– Защо ми се струва, че искате да се махна?

– Не беше ли тръгнал към фирмата? – изговориха устните на Питър. „Върви си“, казваха очите му.

Александър поклати глава.

– Ти съгласна ли си, Джина?

– Какво? – сепна се тя, докато погледът ù се плъзгаше по лицето на Питър.

Тъмни, неспокойни, любими очи.

– Да си вървя?

Джина кимна толкова нетърпеливо, че Питър за малко да се засмее. Никога досега не се беше случвало някоя жена да поиска Александър да се махне, а той да остане.

Александър изгледа Питър още веднъж, подбели очи и си сложи слънчевите очила. И след това протегна ръка.

– Всичко хубаво!

Питър я погледна и после я разтърси, дълго и здраво.

– Благодаря ти! – рече сериозно.

– Довиждане! – каза Александър и бавно се отдалечи.

А Джина, Бог да я благослови, дори не се загледа след него.

– Трябва да поговорим – започна тя.

 

 

55

Джина вървеше мълчаливо до него. Питър също не казваше нищо и тишината между тях ставаше все по-огромна.

– Къде ти се ходи? – попита той накрая.

– Къде можем да поговорим?

– В някое кафе? – посочи той към „Стюреплан“.

– Не. Наблизо ли живееш?

Той кимна.

– Тогава да отидем там.

Не продумаха повече по краткия път до неговата улица.

– Тук ли живееш? – Джина вдигна ококорени очи към сивата фасада.

– Да – смути се Питър.

Сградата несъмнено беше от най-впечатляващите. Той въведе кода за отваряне на входа и държа вратата, докато тя влизаше.

– Няма асансьор – обясни той. – Живея на четвъртия етаж.

Мълчаливо се закатериха по широките мраморни йостермалмски стъпала. Джина поглеждаше отворите за писмата, по които преобладаваха имена, съдържащи „фон“ и „аф“, но не каза нищо.

Питър отключи вратата и ù направи път.

Вътре ù свали якето, окачи го на закачалката.

– Да седнем в дневната – предложи. – Ти се настанявай, аз ще направя чай.

Когато се върна с чашите, Джина седеше на дивана с възглавница на коленете.

Питър седна доста далеч от нея, не искаше да ù се натрапва. Тя въртеше ръба на възглавницата между палеца и показалеца си.

– Искам да ти се извиня – започна тя.

– Няма за какво да ми се извиняваш. Аз съм този, който трябва да моли за извинение. Трябваше първо да те питам.

– Знам, че съм докачлива. Подозрителна. Трябва да поработя върху това.

– Преживяла си много. Имаш основателни причини да подозираш хората. Сигурно това те е спасило много пъти. Повярвай ми, няма за какво да ми се извиняваш, никога.

– Когато избягахме, бях дете. Татко беше женен, казвала ли съм ти? За по-млада жена. Мама умря при раждането на Амир. Татко се ожени отново, за да имаме майка. Но тя идваше от малко селце, имаше съвсем други ценности и много силен клан зад себе си. Вече познаваш татко. Той е мил мъж. Новата му съпруга искаше да ме омъжи за неин братовчед. Бях на единайсет.

Питър не каза нищо. На единайсет години той разполагаше с пълна материална сигурност. Ходеше на училище. Играеше футбол с приятели.

– Амир беше съвсем малък, но новата съпруга не искаше да има нищо общо с него, отблъскваше го. Беше ужасна гледка. Татко се опита да говори с нея, но се скараха. След това той беше въвлечен в конфликт с някакви партизани. Стана опасно. Затова той ни взе и избяга. – Гласът ù потрепери. – Той изостави всичко заради нас.

– Разбирам – каза той. – А какво стана със съпругата?

– Тя беше жена, която винаги си защитаваше интересите – усмихна се Джина. – Сигурно е изпитала облекчение, като се е отървала от нас. Оттогава сме само тримата.

Тя припряно си избърса бузата.

Питър пак излезе от стаята, донесе пакет носни кърпички, подаде ù го и седна до нея. Джина си избърса носа.

– Реагирах твърде остро – обясни тя. – Когато ти дойде у дома. Но се уплаших. Знам, че си имал най-добри намерения.

– Няма нищо, Джина. Сестра ми все говори как белите мъже с власт трябва да научат повече за околния свят. Преди я намирах за досадна. Но всичко се промени. Аз съм в самото начало. Имаш право да ми се сърдиш. Толкова пъти съм замълчавал, преструвал съм се, че не чувам. Чака ме още дълъг път.