Той издиша. Поне разбра за какво говорят. Можеше да оправи работата. Нали не беше направил нищо лошо, тя трябваше да го разбере.

– Да, съжалявам. Бях излязъл, бях пиян, но не съм спал с никоя от тях, нищо не сме правили, никога не бих постъпил така. Трябва да ми повярваш.

Тя вдигна рамене. Александър мразеше това движение. Свеждаше го до нещо, което той не искаше да бъде.

– Вярвам ти. Може би. Както за онова другото момиче. Но това няма никакво значение. Непрекъснато ще изникват нови жени. Не мога да търпя да живея с подозрения. Вечно да се притеснявам. Никога да не знам със сигурност.

– Значи ми вярваш, че не съм ти изневерил, но въпреки това не искаш да продължаваме?

– Съжалявам. Мислех, че ще се справя с подобна връзка, но…

Той усети как гневът му се надига. Значи за това ставаше въпрос. Трябваше да се досети.

– Не можеш ли поне да си откровена? – попита той хладно.

– Откровена съм.

– Не, изобщо не си. Кажи ми какво мислиш за връзката ни. Как ни виждаш.

Тя дишаше тежко.

– Става дума просто за секс. Мислех, че нямам нищо против, но явно съм сгрешила.

– Не е просто секс. Държа на теб, Изабел. Много.

Думите засядаха в гърлото му. Беше непоносимо.

– Аз също. Твърде много. Не трябваше да отиваме толкова далеч.

– Но това е просто недоразумение. Можем да го изгладим.

– Чух, че ще даваш още пари на „Медпакс“ – прекъсна го тя и се отдръпна още малко.

– Това пък с какво те обиди?

– Има с какво. За теб „Медпакс“ е просто нещо готино, докато не ти омръзне, да кажем, след две седмици. За мен обаче не свършва, то е най-важното в живота ми. Двамата с теб живеем в съвсем различни светове.

– Наистина не разбирам – каза той с ужасното чувство, че разговорът му се изплъзва.

Макар че не ставаше ли винаги така? В действително важ­ните моменти той беше заменим, ничии чувства не играеха никаква роля.

– Имаш добри страни, Александър, знам го. Но смяташ, че парите ти дават право да вършиш каквото пожелаеш. При мен е друго. Аз не мога да поработя мъничко с хора, на които им е тежко, да разправя на всички колко ме бива и после да отпраша към някой земен рай, за да си почина. Тук става дума за моите ценности. И те са съвсем различни от твоите. Във всяко отношение.

– Значи не става дума за това, че се безпокоиш какво ще кажат хората? Че всъщност това е водещото тук?

– Това пък какво значи, по дяволите?

Александър пристъпи към нея.

– Толкова се боиш някой да не прозре през перфектната ти фасада. Да не открие, че невероятната Изабел Сьоренсен всъщност е съвсем обикновен човек. Имаш недостатъци като всички други, не се опитвай да изкараш мен виновен. Страхуваш се какво ще си помислят хората, ако си заедно с мен, наистина. Страхуваш се, че приятелчетата ти, великите лекари, ще те съдят, ако научат, че си падаш по някакъв си плейбой. Защото в твоя свят човек може да е единствено идеален, не му е позволено да има лоши страни. Само че никой не бива да бъде идеален.

– В такъв случай теб би трябвало да те устройва – отвърна тя.

– И какво значи това, да му се не види?

– Това е извинение, което си повтаряш, та да можеш да продължаваш да се държиш като голямо дете. Знаеш ли колко пъти съм те чувала да казваш, че нещо е било само на шега? Повръща ми се, като го чуя. Аз вземам нещата на сериозно. Ти нищо не вземаш на сериозно. Не мога да допусна това в живота си.

– Ти пък вземаш абсолютно всичко на сериозно – изръмжа той, усети как разговорът го изпълва с безсилна ярост, каквато не бе изпитвал от дълги години.

Той, разбира се, би трябвало да е свикнал да разочарова хората. Само че досега не беше съзнавал напълно колко е важно за него мнението на Изабел, не беше предвидил тази атака.

– Не на последно място себе си. И ми се струва, че използваш чуждото страдание като претекст да се имаш за добра.

Беше грубо от негова страна, знаеше го, но дявол го взел, толкова беше наранен.

– Ами не всички можем да стоим в луксозните си апартаменти в Манхатън и да си гледаме пъпа.

Те се взряха един в друг. „Може би така е по-добре“, помисли си той. Ясно беше, че никога нямаше да може да изпълни очакванията ù за перфектния мъж. Хвърли поглед към спалнята. Вратата беше затворена и му се струваше, че там са се любили двама души, съвсем различни от тях.

– Ами тогава късмет със спасяването на света – процеди той. – Очевидно ти си най-добра от всички. И късмет с това да накараш мамчето да се гордее с теб, нали само за това живееш? Дотук върви отлично.

Последното изречение просто изскочи от устата му. Очите на Изабел проблеснаха, но гласът ù беше спокоен:

– Не че не съм благодарна. Парите ти, разбира се, ще помогнат много.

– Парите ми са достатъчно добри за теб, но аз не съм, така ли да го тълкувам?

Не му беше минавало през ума, че е възможно да се почувства толкова наранен, вярваше, че е неподатлив на такива чувства. Сам се беше убедил, че иска единствено неусложнен летен флирт с Изабел. Кога се беше превърнало в това? Той знаеше, че е длъжен да поправи нещата. Но как? Каквото и да направеше, явно не беше достатъчно за нея. Купуваше кислородни апарати, пиеше по-малко, спаси „Медпакс“. И ù беше верен, мислеше, че се разбира от само себе си, но очевидно нямаше граници колко лошо може да е мнението на Изабел за него.

– Мислех, че го знаеш – мразя изневерите – продължи той.

– Не знам какво да вярвам. Моля те. Ако продължим, ще кажем неща, за които после ще съжаляваме.

Той губеше. Нищо не помагаше. Едва не се засмя. По дяволите, дори беше спрял да яде месо заради нея! Но нищо не я задоволяваше. Всичко това беше като някакво проклето дежавю – недоверието, безнадеждността.

– Изабел, моля те – започна той, съвсем наясно, че е опасно близо до това да се унижи.

– По-добре си върви – каза тя тихо.

Той я погледна, тесните рамене, нежните извивки, погледа, който срещна неговия и беше изпълнен едновременно с болка и убеждение. Може би все пак беше права. Тя беше добър човек, човек, който заслужаваше повече, отколкото той можеше да даде. А и на него му беше омръзнало, писна му да се чувства недостоен.

– Може би си права. Щом искаш, ще си отида.

Тя кимна.

Той дълго остана на място, вгледан в нея. Чакаше нещо да се промени.

Но не стана така и накрая той се обърна и си отиде. Излезе в антрето. Отвори вратата, прекрачи прага и я затвори, затвори вратата към нея и към живота, който дълбоко в себе си винаги беше знаел, че не може да има.

 

 

57

След като входната врата се затвори, Изабел дълго стоя, загледана право пред себе си.

Това е най-голямата грешка, която някога съм допускала.

Но вече беше свършено и толкова по-добре. Ако си го повтаряше отново и отново, можеше да стане истина.

Остатъка от петъчния ден тя посвети на изяждането на всичката захар и мазнини, които намери в кухнята си. Докато облизваше лъжицата от яйчения пунш (строго поглед­нато – само разбити жълтъци със захар, тъй като не беше открила никакъв алкохол вкъщи), си преповтаряше наум всичко, казано от Александър, отново и отново. Беше като изключително лош филм с безсмислен край и несимпатична героиня в главната роля. Направо чуваше гласа на Лейла, която я обвиняваше в глупост.

Защо все съдиш хората, Изабел? Имаш се за по-добра от всички останали.

Тя заспа с неприятното чувство, че при кавгата Александър е бил правият, а тя е сгрешила във всичко.

Съботата започна със сиво време. Нямаше никакво желание да излиза, така че остана вкъщи и почисти. Обичаше да чисти. Да мие, да пуска прахосмукачката, да търка. Да хвърля боклука, да създава ред и чувство, че държи всичко под контрол. Вечерта слезе до магазина, подразни се от всички засмени щастливи хора, купи си сладкиши и кафе на баснословна цена и се сви на дивана, за да мисли за Александър. Колко жива се беше чувствала с него! Не беше вярвала, че може да съществуват по-силни емоции от тези, когато работиш на терен. Чувството, че се възползваш сто процента от живота си. Но така се беше оказало и с него, а тя съсипа всичко. Отново.

Дъвчеше един желиран банан, наслаждаваше се на изкуствения вкус, който знаеше, че би трябвало да намира за отблъскващ, но тайно обичаше. Ако трябваше да бъде честна, а може би беше време за това, беше ù се сторило толкова освобождаващо да допусне някого до себе си. Да сподели, да бъде видяна. А Александър я беше видял. Не си въобразяваше. Въпреки всичко, което толкова необмислено му наговори, тя отдавна знаеше, че той изобщо не е лош човек. Тъкмо обратното.

„Той е всичко, което някога си желала, Изабел“, повтаряше упоритото гласче в главата ù.

Обаче тя го прогони. Защото се уплаши. Уплаши се от това какво ще стане, ако харесва, може би дори обича мъж като Александър. Уплаши се какво говори това за нея. Лежа на дивана, докато заспа.

Неделната сутрин започна със звука от телефона ù, който така вибрираше върху масичката в хола, че за малко да се катурне на земята.

Изабел, чийто мозък умееше да заработва със светкавична скорост, се разсъни на мига, знаейки, че никой не звъни в шест сутринта в неделя, ако няма нещо спешно. „Лейла“, изписа се на екрана. Пулсът ù се ускори, мозъкът се задейства.

Сега пък какво е станало?

– Изабел Сьоренсен на телефона.

– Можеш ли да заминеш за Чад?

Гласът на Лейла беше рязък, професионален. Онзи глас, който в тяхната работа се използваше в критични ситуации.

– Какво е станало?

Изабел скочи на крака.

– Идрис е болен. Останали са без лекар. Това е въпрос на живот и смърт.

– Какво му е?

Изабел изброи симптомите наум и вече знаеше отговора, преди Лейла да го съобщи:

– Менингит.

Дявол да те вземе, Идрис, ако умреш!

– Утре има самолет. Докопахме се до последния евтин билет. Ще можеш ли? Трябва да им се обадя веднага, иначе ще го продадат.

Тя искаше да помисли, да поговори с Александър, да си разясни всичко. Собствените ù нужди обаче, разбира се, бяха незначителни в сравнение с нуждите на детската болница. Целта от тук нататък беше периодът на хаос, който несъмнено цареше в болницата, да бъде съкратен максимално.

– Мога – каза твърдо тя, докато отиваше към бюрото си в спалнята.

Паспорт. Пликчета с хигиенни продукти. Здравен картон. Изброяваше наум всичко, което задължително трябваше да вземе със себе си. Таблетки против малария, тиксо, уред за пречистване на вода. Всичко друго можеше да почака.

– Ще се свържа с авиокомпанията – отговори Лейла и затвори.

На другата сутрин влакът до летището беше препълнен и Изабел пътува права чак до самата Арланда. Слезе първа, взе протърканата си раница и се насочи към гишетата.

Александър, естествено, не се беше обадил. Тя се държа зле с него и направо го изхвърли от дома си. Може би този път беше наговорила неща, които той не искаше или не можеше да прости. Извади нерешително телефона, но избра пътя на страхливците и се качи на самолета, без да му позвъни или прати есемес.

В Истанбул се заблуди на летището и за малко да изпусне самолета, а когато кацна в Нджамена, с няколко часа закъснение, отдавна минаваше полунощ. Небето беше черно, когато тя слезе от самолета, съзвездията бяха различни от тези у дома, а условията – обичайните: горещо, прашно и шумно въпреки късния час.

Взе си чантата и мина през митницата, покрай въоръжените мъже. Никой не я посрещна отвън. Тя се поколеба, знаеше, че е опасно да тръгне сама. Но беше опасно ù да стои на едно място, тъй че махна на едно местно такси и стигна без повече злополуки до хотела в Нджамена, в който Лейла ù беше запазила стая. Регистрира се при прозяващия се рецепционист и после със сетни сили си свали обувките, залепи с тиксо една дупка в мрежата против комари и изтръска завивките, преди да се строполи върху леглото.

– Bonjour madame! – поздрави я учтиво едно момиченце, когато Изабел слезе на другата сутрин.

Детето изглеждаше около петгодишно, но сигурно беше поне на девет. Не се виждаше нито един възрастен, то изглежда беше единственият член на персонала в хотела. Изабел плати, детето старателно сгъна банкнотите и ги пъхна в една безкрайно стара каса. Изабел се поколеба, но след като така и не се появи някой възрастен човек, тя си взе раницата и излезе в прахоляка, жегата и оглушителния шум от пътното движение в Нджамена. Оставаха ù две от бутилките с вода, които купи в Истанбул, както и едно енергийно блокче, тъй че реши да не губи време в търсене на закуска, а направо да замине за болницата. Метна раницата на рамо, огледа се и после извади телефона си. Сърцето ù спря. Александър се беше обаждал. А сега се получи есемес.