Всичко се обърка. Съжалявам.

И изведнъж животът отново стана лесен. Александър не я мразеше. Тя се беше държала глупаво, но той ù даваше нов шанс.

Тя отговори набързо:

Прости ми. Такава глупост! Пристигнах. Ще звънна довечера.

Една кола ù бипна и тя вдигна очи. Някакъв мъж се подаваше през сваления прозорец.

– Здравейте, докторе! – провикна се шофьорът. – В болницата ли отивате?

Изабел кимна на мъжа, който – както си спомни – се казваше Ахмед и понякога работеше за други хуманитарни организации. Но никога не беше работил за „Медпакс“.

– Няма ли Юго да ме вземе? – попита тя, леко притеснена, че трябва да измине дългия път до болницата с човек, когото не познава.

Когато позвъни в болницата, никой не вдигна, Лейла също нямаше никаква информация.

Ахмед сви рамене в жест, който можеше да значи какво ли не. Юго е болен. Юго е заминал. Юго е мъртъв.

– Можеш ли да ме закараш? – престраши се Изабел, не искаше да губи повече време в Нджамена. – Пет долара?

Той поклати глава:

– Не, мадам, двайсет.

Тя показа десет, свикнала с подобно пазарене.

– Това е всичко – заяви тя и той прие с доволна усмивка, протегна се през седалката и ù отвори вратата.

Изабел заобиколи колата, остави раницата на пода и седна. Погледна телефона си. Покритието ту изчезваше, ту пак се появяваше и тя установи, че есемесът ù до Александър не е бил изпратен, и пак натисна send в момента, в който Ахмед натисна газта. Видя как съобщението заминава, докато бръмченето на колата подплашваше кози и кокошки на всички страни.

Гледаше през прозореца как градът с гъмжилото си от натоварени коли, животни и хора отминава. Доброволци, китайски работници и военни. Деца навсякъде. Просяци по ъглите. И после – червен пейзаж, жени с кошници на главите и още повече деца. Вече беше толкова горещо, че потта се стичаше на струйки. Тя ту пиеше вода, ту гледаше телефона. Получи се нов есемес и тя го прочете с усмивка. Невероятно беше, че можеха да се свържат, макар да се намираха от двете страни на екватора.

Пристигна?? Къде си?

Незнайно защо беше решила, че Лейла е информирала Александър, но точно когато щеше да му обясни, колата така заподскача, че не успяваше да натисне точните букви. Изабел се подпря с ръка на покрива и реши да отложи отговора за след пристигането в болницата. Колата се тресеше по изровения път. Ахмед намали скоростта и посочи напред.

– Пропускателен пункт – обясни.

Тя го видя. Миналия път го нямаше. Само по себе си това нищо не означаваше. Пътните блокади изчезваха и се появяваха непредвидимо, но никога не бяха добре дошли.

Изабел избърса изпотените си длани в панталона. Повечето ù пари бяха старателно скрити в раницата, но имаше някой и друг долар в портфейла, който можеше да им даде.

Боже, нека мине леко, нека стигна до болницата!

Двамата мъже, които застанаха пред колата, бяха млади и въоръжени с автомати. Шалове на главите, маскировъчни панталони и маратонки. Когато надникнаха в колата, тя се опита да прецени дали са дрогирани, но после бързо сведе поглед. „Не ги провокирай.“

– Къде отивате? – изрева единият.

Носеше червена фланелка и имаше голям белег по цялата буза, който изчезваше под шала. Белег от мачете.

– В болницата – отговори Ахмед и кимна към Изабел. – Доктор.

Изабел усети погледите им, но продължи да стои със сведени очи, мъчеше се да изглежда възможно най-смирена, докато сърцето ù биеше все едно е пробягала пет километра. Устата ù пресъхна. Чу се птичи крясък в същия момент, в който войникът протегна ръка в колата, и тя положи усилия да не затрепери. Той взе бутилката ù с вода. Дръпна се. Подвикна нещо на Ахмед и после им махна да продължават.

Те отминаха. Когато Изабел погледна в огледалото, видя мъжа, който ù взе бутилката, да стои с мобилен телефон до ухото. Отново избърса длани в панталона си, видя как ръцете ù треперят.

Ахмед увеличи скоростта и скоро барикадата и войниците изчезнаха далеч назад. Изабел се облегна на седалката, въздъхна и се опита да се успокои. Гледаше как равнинният червен пейзаж профучава покрай тях. Колата се тресеше и подскачаше, но поне се бяха измъкнали.

Тя се усмихна леко на шофьора, все още чувстваше последиците от преживения страх. Ахмед гледаше право напред, съсредоточен върху шофирането, предположи тя. Лицето му беше напълно безизразно. После колата пак намали скоростта.

– Сега пък какво става? – попита тя на френски, но в този миг и сама видя.

По пътя бяха нахвърляни камъни, клони и гуми. Точно тук беше съвсем тясно и нямаше как да ги заобиколят. Тя се зачуди как са се озовали тук тези боклуци. Колата спря. Изабел ставаше все по-нетърпелива да стигне до болницата. Искаше яснота, искаше да се отърве от тези уморителни тревога и несигурност, да започне да работи. И тогава видя една кола да приближава срещу тях отвъд натрупаните боклуци. Движеше се с висока скорост.

– Знаеш ли кои са? – попита тя, когато другата кола би спирачки и вратите се отвориха.

Неколцина мъже, тя преброи поне шест, се втурнаха към тях.

– Трябва да обърнем! – изкрещя тя, но Ахмед не помръдна.

Само вдигна ръце, когато мъжете с викове наобиколиха колата.

Стана толкова бързо, че Изабел нямаше време за друго, освен да изругае, когато вратите се отвориха. Тя също вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжена. Високи мъже с гневни очи крещяха на местен диалект, който тя не разбираше. На какво разстояние бяха от болницата? Час път? Четвърт час? Нямаше никакво значение. Лакътят на Изабел внезапно се озова в желязна хватка, стори ù се, че смътно познава мъжа, който я измъкна от колата толкова рязко, че тя си удари главата. Без да го е планирала, или дори да ù е минавало през ум, тя дръпна ръката си, като същевременно го изблъска с всичка сила със свободната. Почти се освободи, психически вече беше готова да хукне да бяга, но удар право в гърдите ù причини такава болка, че тя увисна безпомощно в желязната хватка, като дишаше тежко.

Нахлузиха ù качулка на главата, устата ù се напълни с плат и коса. Под дебелата качулка нямаше никакъв въздух и паниката я завладя. Още една ръка се сключи около нея, този път около другия ù лакът, изправиха я на крака. Още ръце. Движеха се по тялото ù, дърпаха дрехите ù и тя не можеше да не опита да се бори истерично. Мъжете продължиха да разкъсват грубо дрехите ù, но после спряха и тя разбра, че целта им е била да ù вземат телефона, а не незабавно да ù смъкнат дрехите и да я изнасилят. Чуваха се викове и писъци, приглушени и неразбираеми през качулката, някаква кола потегли бясно и после понесоха Изабел през боклуците. Кракът ù се удари в нещо и след това я хвърлиха някъде, вероятно на задната седалка в колата на войниците. Устата и носът ù бяха притиснати надолу, главата ù се удари в някаква твърда повърхност, нещо тежко падна на гърба ù и после колата потегли с вой.

Фрагменти от курса за безопасност се въртяха из глава­та ù.

Опитайте се да разберете къде ви водят. Това може да се окаже разликата между живота и смъртта.

И после пред очите ù падна мрак.

 

 

58

Няколко души ще ходим на Карибите. Идваш ли?

Александър погледна есемеса, който пристигна малко след онзи от Изабел. Имаше време, когато щеше да отговори с „да“, без да се замисли, и вече щеше да пътува към поредното забавление. Сега обаче му се струваше смешно и глупаво. Очевидно се беше променил, незабележимо, бързо и против волята си. Не го беше пожелал. Не и съзнателно. И сега не беше сигурен, че харесва тази промяна, която до момента му носеше преди всичко болка. Беше привикнал към начина си на живот, беше решил, че се чувства най-добре с неангажиращ секс и скъпи удоволствия, че това му стига, че не му трябва нищо повече. По някое време, докато растеше, бе спрял да вярва, че любовта е за него. Може би не съзнателно, но окончателно.

Отначало не разбираше какво става. Какво го мъчи. Като коварна болест.

Но се оказа любов. Той обичаше Изабел.

Тези чувства му бяха нелепо непонятни. Не беше свикнал да изпитва силни емоции. Радост. Отчаяние. Гняв. И после пак. Радост. Отчаяние. Гняв.

Искаше му се да го обсъди с Ромео. Да го помоли за съвет. Но Ромео също беше срещнал някого, беше влюбен и в момента щеше да е нетърпим.

Александър разтърка лице. Изабел не му писа повече. Къде е заминала? Къде е пристигнала?

Той препрочете есемесите им. Видя как връзката им се е развивала. Започна да го намира за хубаво, но преди всичко усещаше тежест в гърдите. Набра номера ù. Искаше да чуе гласа ù, не да седи и да чака есемес. Почти се надяваше, че тя въпреки всичко иска да сложи край. Нямаше сили за такива емоции.

Сигнал свободно. Но никой не вдигна.

Той позвъни пак.

И продължи да звъни през целия ден.

Но никой не отговори. И не пристигнаха повече съобщения.

След нощ, изпълнена с неспокойни сънища, Александър се обади на Лейла, тъй като някъде около полунощ му хрумна къде вероятно е отишла Изабел. Още докато чакаше тя да вдигне, облече якето си, затърси ключовете и портфейла си. Започваше да полудява, затворен вкъщи, трябваше да излезе.

– Лейла на телефона – отговори му напрегнат глас.

– Къде е Изабел? – попита той, без да я поздрави.

– Би трябвало в момента да е в Масакори.

Александър замръзна с ключовете в ръка.

– В Чад? Нали току-що се върна оттам? Прибрахте я, понеже беше опасно за живота.

– Положението се успокои. А имаме спешен случай. Идрис се разболя, останаха без нито един лекар и тя сама пожела да замине. Изабел знае какво прави, пък и аз не бих я изпратила, ако беше опасно. Чад е относително стабилен.

– Държите ли връзка? Обаждала ли се е?

Лейла въздъхна.

– Не, още не.

Александър я чу как щрака по клавиатура и сякаш изчезна, както когато човек загуби концентрация и потъне във виртуалния свят.

– Какво има, Александър? Много съм заета.

– Кой може да знае нещо повече? – попита Александър раздразнено и си помисли, че ни най-малко не му дреме колко е заета Лейла.

– За кое? – попита тя и той усети, че мислите ù са заети с друго.

Заговори право в микрофона на телефона, използва гласа, вроден и доизграден, с който висшата класа подчиняваше останалите:

– Слушай ме, Лейла. С кого мога да говоря, който да има представа къде е Изабел? Веднага.

Десет минути по-късно Александър се беше свързал с човек от фирмата за сигурност.

Тук обаче удари на камък. Не, не можели да му предоставят информация. Не, нямало данни за сражения нито в Нджамена, нито в Масакори. Не, не желаели да чуят неговото мнение и не, нямало да му се обадят, ако научат нещо.

Затвориха му.

Размишляваше, докато вървеше към центъра на града. След малко пак се обади на Лейла.

– Чух, че си говорил с фирмата за сигурност – каза тя хладно. – Бяха ядосани. Наистина трябва да престанеш да ги дразниш.

– Те са идиоти. Няма ли някой друг, с когото да говоря?

– Александър, казвам ти го с пълно уважение. Откажи се. Нищо не се е случило. Тя е в Чад. Работи. – Лейла замълча за малко. Щракане, щракане по клавиатура. – Хрумвало ли ти е, че може би Изабел не иска да говори с теб? На мен ми каза, че между вас е свършено.

– Може би – отвърна той и затвори.

Не искаше да губи време в спорове с Лейла.

Дали психоложката беше права? Възможно ли е да е сгрешил? Разбира се. Станеше ли дума за Изабел, той не размишляваше трезво.

Какво да прави, по дяволите?

Беше се озовал на „Стюреплан“, спря насред площада и хората трябваше да го заобикалят.

Седна на една пейка и заразглежда телефонния си указател. Как може човек да има толкова безполезни познати? Фотомодели, блогърки, собственици на нощни клубове и готвачи. Финансисти, актриси и…

Финансисти.

Той набра номера. Зачака нетърпеливо.

– Дейвид Хамар – вдигна зет му, кратко и професионално.

– Александър де ла Грип се обажда. Нуждая се от помощ. Къде си?

– В офиса.

Той се изправи.

– Идвам. Ще ти разкажа по пътя.

Бързо се върна до „Нюбруплан“, покрай залива и оттам до Бласиехолмен, където „Хамар Капитъл“ се помещаваше в бяла сграда с изглед към Салтшьон. Когато Александър влезе, Дейвид вече знаеше всичко.

Не че имаше кой знае колко за знаене.

– Пратих съобщение на Том Лексингтън, докато говорехме – започна Дейвид. – Той идва насам.

Аха, специалистът по сигурността. Нямаше да е излишен.

– Не знам дали не си въобразявам – изказа Александър съмненията си, докато поклащаше отрицателно глава на предложението за кафе. – Може би тя просто не иска да говори с мен.