А сега вероятно щеше да умре.

Съвсем сама.

Не ù бяха дали даже одеяло. Имаше само под, стени и таван. Малко прозорче, заковано с дъски. Кофа. Ако студът и жегата не я убиеха, винаги можеше да разчита на комарите и маларията. Или на побоя.

Толкова много начини да умре.

Срамуваше се от страха си.

И съжаляваше, че така и не каза на Александър, че го обича, защото това беше истината.

Да, трябваше да се радва, че накрая успя да изпита малко любов. Но вместо това беше ядосана, всичко това беше толкова глупаво.

Тя знаеше кои бяха похитителите ù.

Мъжът, чието дете умря. Бащата на малкия Ахмед бе един от тях. Той я мразеше. Какво искаха другите – това не знаеше.

Може би е било съдба. Дядо ù беше загинал тук, убит от местните. Беше глупаво да вярва, че с нея ще се отнесат по-добре. За тях тя беше чужденка, самонадеяна западнячка, и беше убила детето им.

Бяха я хвърлили на земята, но не беше сериозно наранена, поне не още и доколкото можеше да прецени. Раздвижи тялото си. Никакви счупени кости, никакви жизненоважни органи в опасност, бъбреците действаха, белите дробове работеха, сърцето биеше.

Чу гласове. Напрегна се. „Моля те, Боже!“

Вратата се отвори. В нейния затвор беше толкова тъмно, че от светлината навън изпита болка.

Преглътна, докато те приближаваха. Не искаше да показва слабост. Искаше да се държи достойно, да покаже, че заслужава уважението им. Че може да им бъде от полза.

Но Изабел беше просто човек и когато най-сетне я оставиха на мира, тя плачеше.

 

 

60

Вечерта Том и Александър излязоха за малко от хотела и отидоха да ядат в града. Александър искаше да отседне в същия хотел като Изабел, там, където са я видели за последно, но Том изсъска кратки фрази за безопасност и рискове и избра друг, а Александър реши, че не си заслужава да води битки и за това.

Луц беше оставил цялата си документация на Том и беше заминал. За Ирак или Сирия, или някое друго приятно местенце, поне така можеше да се предположи.

Седнаха и отвориха менютата. Навсякъде гъмжеше от деца, мършави деца, които се въртяха около масите и зяпаха клиентите – местни богаташи и чужденци – със зорки погледи. Отиваха при клиентите, просеха или предлагаха стоки, щом персоналът и охранителите им обърнеха гръб.

Плодове, излъскване на обувките. Масаж.

Едно малко мръсно момченце приближи до тяхната маса и веднага беше прогонено. То погледна Александър умолително, но избяга под шамарите на сервитьора.

Поръчаха храна. Александър прие каквото му посочи Том, без да протестира.

– Точно сега няма да ти дойде добре да се натровиш – обясни Том мрачно и настоя за неотворени бутилки с вода. – И избягвай леда.

Александър тропаше нетърпеливо с пръсти по покривката. Не искаше да седи в ресторант и да си бъбри за местната кухня. Искаше да върши нещо. Мърлявото момченце пак дойде при тях. Беше дръгливо и дрехите му бяха на парцали. Погледът му се спря върху Александър.

– Господине? – прошепна то на френски.

Том поклати предупредително глава, докато си отчупваше парчета хляб, пъхаше ги в уста и дъвчеше.

– Не му давай нищо, после няма да се отървем от тях.

Александър демонстративно извади една монета и я подаде на момчето. Том изви очи към небето и се протегна към бирената си бутилка.

– Твоя работа.

Момчето взе монетата, но остана до масата. Размърда устни. Дръпна Александър за ръката.

– Докторе – прошепна то.

Александър се вторачи в момчето.

– Какво?

– Господине – повтори то и се заозърта с уплашен вид. Сервитьорът приближаваше с тежка стъпка. – Вие търсите доктор Изабел. Аз я видях.

Том надигаше бутилката и гледаше детето кръвнишки. Сервитьорът беше почти при тях.

Момчето остана до масата с непокорно изражение. От време на време очите му се плъзгаха по храната в чиниите им. Кога последно беше яло?

– Как се казваш? – попита Александър, като подаваше на детето парче от чесновия хляб, който им бяха донесли към яхнията.

Отпрати сервитьора решително.

Момчето взе хляба и го скри в джоба си.

– Мариус – отвърна то почти беззвучно.

Александър подскочи.

– Знам кой си! Познаваш я, нали?

Момчето кимна:

– Да, от болницата.

– Знам кое е това момче – обясни Александър на Том. – Изабел ми е разказвала за него.

Том се обърна към Мариус с крайно скептичен вид:

– Какво си видял? – попита на френски и изгледа детето от глава до пети.

– Видях как отведоха доктор Изабел. Там пътят е тесен. В кола. Бях там, вървях към болницата. Тя крещеше.

Том бързо погледна Александър и той се застави, с цялата сила на волята си, да стои мирно и да мълчи. Нищо добро нямаше да излезе, ако покажеше гнева си, безсилието си. Том пак погледна Мариус, все още с колебание. Този мъж сигурно и при раждането си е изпитал подозрение.

– Знаеш ли кои са? Към кой клан принадлежат?

– Да, господине. – Мариус посочи бузата си. – Имаха рисунка на лицето.

– Татуировка?

– Да, господине.

– Окей – каза решително Том. – Ще го вземем с нас в хотела и ще видим дали може да ни посочи мястото на картата.

– Така. Имаме свидетел, който потвърждава, че е отвлечена – каза Том, след като Мариус им показа откъде бяха отвели Изабел.

Разговаряха тихо. Мариус спеше на дивана в заключената стая на Александър, тъй като Том не искаше да пускат момчето да си върви.

– Стига да може да се вярва на хлапето. Не бива да изключваме, че някой го е изпратил, за да ни даде грешна информация.

– Наистина ли е вероятно?

– Не. Но няма да поемаме никакви рискове.

– А какво ще правим с него?

Том поклати глава:

– Още не мога да го пусна да си върви.

– Тоест ще го отвлечем?

– Наричай го както искаш – отвърна той, без да вдига поглед от картата на Чад. – Така. Вероятно знаем къде я държат и кои са. Но не знаем защо – дали пари, или политика. Или и двете. Това, което трябва да направим сега, е да се приберем у дома, да информираме полицията, че шведски гражданин е в плен, и да оставим Външно министерство да поеме оттам. Но подозирам, че не това искаш.

Александър мълчеше. Нямаше да си тръгне от Чад без Изабел. Това беше.

– Ако ще я освобождаваме, ще струва скъпо – продължи Том. – Хора и пари. И още нищо не е сигурно. Имаме само думата на просячето.

– Изглежда честен.

– Да.

– Говорù конкретно. Какво ти трябва?

– Трябва да поставя под наблюдение онова село в пустинята, което посочи хлапето. Да се убедя, че тя наистина е там. Да сформирам екип. Един разузнавач, един снайперист, шестима, които да я измъкнат, общо осем души. Оръжия. Две-три коли. – Том сбърчи чело, съсредоточен. – Плюс хеликоптер, може би. За мен.

– Може ли да се уреди оттук?

– Всичко може да се уреди. Всичко се върти около едно.

– Пари?

Том кимна.

Александър се усмихна безрадостно:

– Имам пари. Действай.

Том погледна часовника на китката си.

– Започвам веднага. Дръж хлапето под око.

Том изчезна, а Александър остана на стола, докато нощ­та се спускаше над Нджамена и нелепо скъпия хотел.

– Обадих се тук-там – каза Том, когато се срещнаха на обяд на другия ден.

Молитвата от минарето ехтеше между къщите, Александър беше спал неспокойно, а Мариус не отвори очи в продължение на дванайсет часа на дивана, изяде цялата храна, която му дадоха, и след това, без да протестира, седна с дистанционното пред включения телевизор.

– Идват насам от различни части на Африка. Носят оръжия, превозни средства и всякакво друго оборудване, което може да ни потрябва.

– Наемници?

Том вдигна рамене:

– Не са симпатяги, но ще свършат каквото трябва, стига да им се плати. Сега с теб отиваме да купим сакове. Утре ще ходим в банката да теглим долари и евро.

– А сега какво? – попита Александър, след като излязоха от банката на другия ден.

– Забързваме крачка – отвърна Том.

Всеки носеше по един черен кожен сак, пълен с пари в брой. Двама от наемниците на Том, които пристигнаха сутринта, мълчаливи и сдържани, ги придружаваха. „Да носиш толкова много пари в тази страна означава почти сигурна смърт, затова ни трябват бодигардове“, беше обяснил Том лаконично.

Бързо отидоха в хотела и оставиха саковете на масата в стаята на Том.

– А сега какво правим? – попита Александър нетърпеливо, докато Том спускаше завесите и залостваше вратите.

Всичко вървеше толкова ужасно бавно.

Изабел я нямаше вече шест денонощия, а от похитителите ù не се чуваше и дума. Дали изобщо беше жива? Възможно ли е да е умряла, без той да го почувства? Отказваше да го повярва, повтаряше си думите на Том: „Каквото и да става, за тях тя означава пари“.

Том решително поклати глава, докато опразваше джобовете си на масата. Разпръсна монети, електроника и банкноти и започна да ги подрежда.

– От тук нататък няма никакво ние. Не мога да влача цивилен с мен.

Аха, така значи!

– Окей – каза Александър, скръсти ръце и облегна рамо на стената, докато Том преглеждаше оборудването си, сгъваше карти и подреждаше всичко в една чанта.

– Трябва да намеря FOB. Някъде, където можем да се срещаме. Да простреляме оръжията, да тренираме, да планираме.

Александър кимна. Forward Operating Base, звучеше логично.

– Отлично. Някъде в пустинята може би? – каза отзивчиво.

Том сви очи срещу него с подозрение.

– Трябва да се кача на хеликоптера. Ще обсъждаме тактиката. Много ще е тежко.

– Окей, звучи добре.

Том затвори рязко ципа на чантата.

– Ще останем два, може би три дни в пустинята. Във възможно най-лоши условия. Ще спим под колите. Ще ядем пясък и ще пием замърсена вода. Ще чакаме.

– Разбирам.

Том въздъхна тежко. Смачка някакво насекомо на врата си.

– Смяташ да дойдеш, нали?

– Да.

– Ти си абсолютна напаст.

– Нищо подобно. Аз съм от помощ.

– Ще се справиш ли? Да знаеш, че тя страда, докато ние тренираме и планираме? Че може би я измъчват, че може би в крайна сметка единственото, което ще намерим, е мъртвото ù изнасилено тяло? Че ти ще трябва да разпознаеш малкото, което е останало от нея?

Александър знаеше, че думите на Том са съзнателно брутални. Той събра сили. Да не мисли за това.

– Ще се справя – отвърна.

– Бил си парашутист?

– Командир на взвод. При това много добър.

– В такъв случай може да пътуваш с разузнавачите. Ще ти намерим оръжие.

– Окей. Какво правим с Мариус?

– Остава с нас, докато приключим мисията. Точка. Не вярвам на никого, това е единственият начин да оцелееш тук. Хлапето идва с нас и аз ще го държа под око, докато не стане твърде късно да предупреди противниците. След това може да си върви. Той е улично дете, никой няма да се тревожи за него. Отивам да посрещна останалите. Сега пристигат. Майка ù жива ли е?

– Да.

– Как е моминското ù име?

– Бланш Пелетие.

– Французойка?

– Да.

– И слушай… – Том погледна Александър с черните си очи.

– Да?

– Не е зле да вдигаш проклетия телефон от време на време – изсъска той и затвори вратата след себе си.

Александър дори не беше чул позвъняване, но се оказа, че е пропуснал обаждания от Лейла, Дейвид и Наталия.

Първо се обади на Лейла, но тя знаеше по-малко и от него. Веднага щом затвори, се позвъни отново. Дейвид Хамар.

– Сестра ти се тревожи – каза Дейвид кратко, когато Александър вдигна, и след това му даде Наталия:

– Дейвид крие нещо от мен, така че явно е сериозно. Това, с което си се захванал. Казвала ли съм ти колко мразя да се държат с мен като с глупачка?

– Съжалявам. Но положението е лошо. Изабел изчезна.

– Наистина ли си в Африка? С Том Лексингтън?

– Да – отвърна той и знаеше, че сестра му е твърде умна, за да не разбира колко лошо може да свърши всичко това. – Наталия? – Той преглътна. – Ако… Ако с мен стане нещо, а тя оживее… Може ли да кажеш на Изабел, че… Знаеш.

– Александър, ще ù го кажеш сам.

– Тя е отвлечена, дявол да го вземе!

Но Наталия го познаваше твърде добре, нямаше да се остави да я разсее с пристъпи на раздразнение.

– Чух. Напиши ù го или нещо такова. Не може да заминеш и може би да умреш, без да си ù казал със свои думи какво изпитваш. Разбираш го, нали?

– Нямам намерение да умирам.

– Никой никога няма намерение да умира.

– Нали познаваш приятеля ми Ромео Роци? Ако ти пратя номера му, можеш ли да му се обадиш да обясниш?