– Разбира се. Питър също е тук. Чакай.

И преди Александър да смогне да каже, че изобщо не му се говори с Питър, брат му се обади:

– Току-що научих. Как се чувстваш?

Последното, което Александър очакваше, беше да му стане толкова приятно да чуе гласа на Питър. Големият му брат. Сякаш ги виждаше пред себе си – брат си и сестра си, и Дейвид, заедно, притеснени за него. Нищо чудно това да е най-ироничният момент в целия му живот. Да осъзнае колко много означават те за него едва сега, когато бе изправен пред най-опасния момент в живота си. Беше някак сигурен, че ще оживее, не това го безпокоеше, и усещаше, че всички от другата страна го знаят.

– Добре съм – отвърна.

„Като изключим, че отивам на война в пустинята и може би съм изгубил единствената жена, която някога съм обичал.“

– Мога ли да помогна с нещо?

– След това ще трябва да се измъкнем оттук. Медицински оборудван самолет би ни дошъл добре.

– Ще се погрижа, имаш думата ми.

И Александър знаеше, без сянка на съмнение, че Питър ще спази обещанието си.

– Ще ти изпратя есемес с всички подробности, за които се сетя.

– Ще се погрижа за всичко – повтори Питър и после замълча. – Обичам те – рече накрая с леко заекване, думи­те имаха необичаен вкус в устата му. – Искам да го знаеш. Това е.

Гърлото на Александър се стегна.

Ако успееше да се сдържи да не се набутва между шамарите твърде много, Том и останалите щяха да го покриват. Не страхът за собствения му живот го караше почти да рухне от тревога. Не това превръщаше този телефонен разговор в сбогуване. Той знаеше какво означава снимката на Изабел, знаеше защо Том поиска да е черно-бяла. Просто е по-лесно да идентифицираш измъчвано или мъртво тяло по този начин. По-лесно е да видиш отвъд смазаната плът и подутините в червено и синьо, и зелено на снимка в сивата скђла.

С други думи, рискът мисията им да не успее беше огро­мен.

И ако Изабел умреше… Ако я изгубеше…

– Трябва да вървя – каза само и затвори, нямаше сили да слуша повече съчувствието на близките си.

Пое си дъх с хриптене. Разтърка лице. Усети пясък и пот, и набола брада.

Ако Изабел умреше… Тогава той щеше да се прибере у дома, това беше.

– Александър? – чу се гласът на Том иззад вратата.

Колко ли дълго е стоял там и е тропал? Александър отвори и срещна проницателен поглед. Стегна се. Нямаше да умре и нямаше да се пречупи. Щеше да напише писмо на Изабел, да изпрати на Наталия номера на Ромео и да предаде на Питър какво трябва да подготви. Имаше план.

– Добре съм. Какво правим сега?

Том изви устни в гримаса, която Александър взе за най-близкия заместител на усмивка, познат на Том Лексингтън.

– Сега отиваме в ада.

 

 

61

Пак я биха. Болеше я, като дишаше, което не вещаеше нищо добро. Поне беше спокойна, че ребрата ù не са счупени. Последното, което ù трябваше, беше пробит бял дроб.

Освен това ù крещяха. Ужасни неща. Изабел искаше да може да каже, че е била храбра и невъзмутима, но не се получи.

Предишният ù плен бе продължил по-малко от половин денонощие. Откога беше тук? Беше загубила представа за времето, бавно губеше и самоконтрол. Те имаха власт над тялото и свободата ù, но тя започваше да губи контрол и над мислите си. Жаждата я караше да действа нелогично. Когато ù дадоха чаша мръсна вода, тя пи, макар да знаеше, че бактериите в нея могат да я убият по-бързо от което и да било мъчение.

Какво ли ставаше по света? Дали бяха поискали откуп? Защо я бяха отвлекли? За пари ли? В такъв случай биха я оставили жива. Нали? Дали беше отмъщение за починалото дете? Тогава вероятно щяха да я убият за назидание. Да снимат, да качат смъртта ù в Ютюб. Размислите и въпросите бяха напълно безсмислени и тя се мъчеше да излезе от този пагубен кръг. Беше решила да научи имената им, затова си ги повтаряше – имена, характерни белези, възраст, особености.

А може би никой не знаеше, че тя е тук. Или? Защо се бавеха толкова? „Медпакс“ биха платили за нея, също и Александър. Той имаше пари, вероятно би изтеглил и заем, ако се наложеше. Или все пак беше заминал за Ню Йорк след караницата? Дали последният ù есемес не го беше обидил? Нищо чудно в момента да се намираше в някой нюйоркски клуб, да се натискаше с бляскави жени, да ги черпеше с питиета и напълно да бе забравил нацупената свадлива лекарка със сериозни проблеми с доверието.

„Престани! Не се отдавай на безсмислено вайкане.“

„Бъди силна, Изабел. Бъди достойна. Учтива.“

Покажи им, че имаш достойнство.

Тя седна, кръстоса крака, разтри лицето си и приглади косата. Методично се застави да си припомни уроците от следването. Първи семестър – „Здравият човек“. След това щеше да преповтори всичко, научено на курса по безопасност. И накрая, ако не я болеше твърде силно, щеше да се помъчи да направи нещо като физическа тренировка. Може би. Изабел почти се усмихна. Дори пленничеството не можеше да я накара да постави тренирането на първо място.

Вратата се отвори без предупреждение.

Наложи ù се да отвърне лице и да замижи. От светлината болеше прекалено силно. Мъжът, който отвори вратата, крещеше, но тя трудно разбираше този диалект. Той влезе и я задърпа за косата, докато очите ù се насълзиха.

Отделни фрази и фрагменти от курса танцуваха из главата ù. Ако започнат да се отнасят с вас по-лошо, става сериозно, значи са решили да се отърват от вас. Само че те я биеха непрекъснато, заплашваха я и моряха от глад. Как да прецени дали отношението им се е влошило?

Опитайте се да ги накарате да гледат на вас като на човешко същество. Истерията заплашваше да надделее. Трудно беше да се опитваш да изглеждаш като човешко същество, когато непознат мъж ти завърже очите, а друг притисне студен метал до слепоочието ти и изкрещи нещо, което звучи като „Сега ще умреш“.

 

 

62

Александър и снайперистът, който пристигна заедно с останалите от екипа на Том, слязоха от тъмнозеления лендроувър на уреченото място в пустинята. Снайперистът се представи като Кил Бил, изглеждаше на не повече от двайсет и две години и косата му беше бялоруса. Не говореше много, но Том каза, че е един от десетте най-добри снайперисти в света, а Александър не се интересуваше от друго.

След като слязоха от колата, пропълзяха под прикритието на нощта последните петстотин метра до хълмовете, от които щяха да наблюдават селото в пустинята.

Ако забележеха Изабел, Том и останалите от екипа щяха да нападнат в рамките на четирийсет и осем часа. Това беше минималното време, достатъчно да се подготвят и да координират атаката.

Александър и Кил Бил се спотаиха зад хълмовете. Придърпаха над себе си камуфлажната палатка, извадиха мощни бинокли за нощно виждане, локализираха селото и започнаха наблюдението. Докато мразовитата пустинна нощ преминаваше в оранжево разсъмване, Александър предаваше на Том по радиостанцията малкото, което виждаше.

Когато слънцето изгря, селото се размърда. Кучетата се пробуждаха, от една от колибите се вдигна пушек, излязоха хора. Александър броеше. Отново и отново. Жени. Деца. Млади мъже. Старци.

Том и екипът му легионери се намираха на разстояние двайсет километра. Приемаха цялата информация и Александър предполагаше, че чертаят модели в пясъка и разработват различни сценарии, докато чакат. „В това отношение войната прилича на покера – мислеше си той. – Колкото повече знаеш за противника, толкова по-добре.“

– Но не можем да нападнем селото, ако не сме сигурни, че я държат в плен там – каза Том мрачно.

Александър беше длъжен да се съгласи. Неохотно.

– Как е Мариус?

– Хлапето ли? Нищо му няма.

Александър искаше да попита още нещо, но Том изчезна, затова той прие цигарата, която Кил Бил му подаде, запали я и издуха дима.

Часовете минаваха, слънцето изгаряше, насекомите ги лазеха. Пиеха топла вода, която имаше вкус на химикали, но поне отмиваше пясъка от зъбите.

Александър слушаше разговорите в слушалките. Водеха се на отсечен жаргонен английски със силен акцент и вплетени отделни френски фрази.

Изведнъж в обсега на бинокъла му се появиха двама войници от селото, облечени в камуфлажни дрехи и с автомати в ръце. Вървяха към най-далечната колиба. Александър ги следеше с бинокъла. Отвориха вратата и потънаха в ниската глинена колиба. Той чакаше. За пръв път около тази постройка имаше някакво движение. Вратата се отвори отново и двамата мъже излязоха. Между тях имаше нещо.

– Тя ли е? – попита Кил Бил, който гледаше през мерника от друг ъгъл.

Александър искаше да му каже да свали снайпера, да не рискува Изабел да пострада при кръстосан огън, но в същия момент я видя. Червена коса. Дълъг кафтан, подобен на носените от повечето селяни, неописуемо мръсен. Тя висеше безжизнено между тях, краката ù се влачеха по земята.

– Тя е – потвърди той. – Жива ли е?

И в този момент я видя да се закашля, да се надига. Един от мъжете я разтърси и след това и тримата хлътнаха в друга колиба. Александър стисна зъби и докладва по радиостанцията.

– Тук е. Държат я в най-северната колиба.

Десет минути след това мъжете пак се появиха, помъкнали Изабел. Отвориха вратата на далечната колиба, влязоха и после излязоха без нея.

През остатъка от деня Александър се взираше в къщата, където се намираше Изабел. Никой не влизаше и излизаше. Дали имаше храна? Вода? Той и преди знаеше, че ще бъде трудно, но това не беше трудно, беше непоносимо. Дали в момента тя лежеше вътре и умираше?

– Трябва да поспиш няколко часа – обади се снайперистът безстрастно.

Александър кимна.

– Как върви? – чу гласа на Том по радиостанцията.

– Нищо ново – отговори той.

Опитваше се да скрие емоциите си, трябваше да се довери на Том, знаеше, че имат само един шанс и е наложително да се възползват от него максимално. Но това чакане беше най-ужасното преживяване в живота му. Не беше и предполагал, че може да съществуват подобни страх и тревога.

– Трябва ни още ден – обясни Том. – Гледай да се държиш. Яж. Спи. Когато започнем, вие с Кил Бил ще бъдете нашите очи. Ние ще се движим на тъмно. Бил ще ни прикрива, когато е необходимо. Ти трябва да ни водиш. Трябва да съм сигурен, че ще се справиш.

– Ще се справя.

Беше го правил десетки пъти през военната си служба. Бе лежал в готовност дни наред при най-екстремни условия. Тогава беше просто приключение, възможност да се почувства наистина добър в нещо. Сега изведнъж се оказа въпрос на живот и смърт.

Когато се събуди, още беше нощ. Снайперистът го почака да нагласи бинокъла, след което нахлупи качулката над главата си и незабавно заспа.

– Влизаме в най-тъмния час. – Гласът на Том по радиостанцията беше напълно спокоен, все едно четеше от опаковка на прах за пране. – С уреди за нощно виждане. Нощните битки, освен това в населено място, са невероятно сложни, трябва да очакваме цивилни жертви. Няма да бъде като по филмите, никаква стрелба от хеликоптери, никакви експлодиращи врати. Влизаме, откриваме огън, извеждаме я. Ако всичко мине по план, тя ще е навън след по-малко от минута. След това идва хеликоптерът и се оттегляме веднага.

Гласът на Том беше съвсем бодър. Спеше ли изобщо този човек?

– Обикновено минава ли по план?

Радиостанцията изпращя.

– Никога. Няма наръчници за освобождаване на заложници. Но имаме резервни планове. Две коли ни чакат. Подготвена носилка. Всички знаят задачите си. За това сме тренирани.

– Как ще влезете в колибата?

– Не сте видели нищо, което да говори, че е минирано, така че ще влезем през вратата. Но трябва да знаем колко тежи тя.

Александър се замисли за извивките на тялото ù. Изабел беше много висока за жена, но сега му се видя измършавяла.

– Седемдесет и пет, може би седемдесет кила, защо?

– Приготвяме инжекция. Може да се наложи да ù дадем болкоуспокояващо, а не искаме да я убием с твърде много морфин. Идваме утре през нощта. След по-малко от двайсет часа.

Радиостанцията заглъхна. Александър извади телефона си. Погледна таймера, който отчиташе колко време Изабел е прекарала в плен. Наближаваха двеста часа.

 

 

63

Под прикритието на пустинната нощ шестимата бойци се движеха напред. Александър ги следеше през бинокъла. Всички бяха с бронежилетки и носеха уреди за нощно виждане. Бяха тежко въоръжени – автомати и пистолети в кобури на бедрата. Движеха се бавно, тъй като уредите за нощно виждане правеха света зелен, лишаваха ги от далечно зрение и ги принуждаваха да действат предпазливо. Той знаеше, че минават напълно беззвучно, всеки нерв е напрегнат. Експерти в прокрадването, освобождаването и убиването.