– T minus ten – чу се по радиостанцията. Оставаха десет минути.

В момента хеликоптерът чакаше в базата със запален двигател, готов да се вдигне във въздуха. Колите вече бяха паркирани, скрити на петстотин метра от селото.

Александър и снайперистът направляваха с тих глас промъкващите се войници по радиостанцията. От скривалището си високо в хълмовете даваха заповеди – спри, легни, продължи.

Когато екипът беше на сто метра от селото, Александър видя един от войниците да оставя носилка на земята. Ако Изабел беше ранена, щяха да я изведат върху нея.

– T minus five.

Той знаеше плана наизуст, минута по минута. Сега Том щеше да вдигне хеликоптера и после да атакува почти едновременно с откриването на огън от стрелците на земята. Том щеше да долети отстрани и да ги прикрива.

Всички от атакуващия екип носеха флуоресцентни светлини на каските и затова всички с уреди за нощно виждане щяха да ги различават и нямаше опасност да ги застрелят по грешка. Поне такъв беше планът. Радиостанцията изпращя.

Оставаха секунди.

И после:

– Showtime.

Изабел се събуди от непознат звук. Приличаше на глух тътен, но тя не можеше да определи какъв. Буря?

Седна на пода. Беше толкова тъмно, че не виждаше ръката пред лицето си. Облегна се на стената, прегърна коленете си с ръце. Сърцето ù препускаше. Дали не си беше въобразила?

Не. Сега приближаваше. Бум-бум-бум.

И изведнъж светът около нея експлодира. Бръмчене на мотор, изстрели и крясъци, и после вратата на колибата се пръсна, и грамадни мъже крещяха на английски. Зад тях се чуваше хаос и смърт.

Тя бързо вдигна ръце, показа дланите си. Не искаше да я застрелят по грешка.

– Identify yourself!12 – изкрещя някакъв мъж и освети лицето ù с фенер.

Тя не виждаше нищо.

– Изабел Сьоренсен – каза прегракнало, не можеше да надвика крясъците.

– Моминското име на майка ти?

Тя мигна няколко пъти, изкрещя:

– Бланш. Бланш Пелетие.

Знаеше, че по този начин човекът проверява дали е тя. Двама тежко въоръжени мъже пристъпиха към нея, хванаха я и я вдигнаха на крака.

Александър беше толкова съсредоточен върху войниците, които влязоха в колибата на Изабел, че в първия момент не забеляза какво стана отвън.

– Улучиха ме – чу се изведнъж гласът на Том в слушалките. – Мамка му!

Александър насочи бинокъла към хеликоптера, видя как се накланя.

– По дяволите! Удариха ме право в опашката.

Хеликоптерът се наклони още повече.

– Губя контрол, падаме.

Александър гледаше безпомощно как хеликоптерът пада, перката се удари в земята, корпусът се разби и след това избухна сред огромен облак дим. Александър така се взираше, че очите му се насълзиха. Хеликоптерът изгоря като факла. Никой не изскочи от него.

Александър се изправи. Затича се.

Първото, което Изабел видя, когато я измъкнаха от колибата, беше огромен пожар. Преди секунди чу сблъсък. Нещо голямо беше избухнало. Малък самолет или може би хеликоптер.

– Medics! – изрева един от мъжете.

– Какво е това? – попита тя притеснено, когато един млад мъж, помъкнал оръжия, оборудване, каска и нещо като бинокъл на челото, дотича при нея със спринцовка.

Още не беше съвсем сигурна дали я спасяват, или просто пак я отвличат.

– Painkiller.

– No! – извика тя с възможно най-професионалната си лекарска интонация.

Не искаше никакво обезболяващо, което да я праща в безсъзнание.

– Не съм ранена. No need.

Войникът се поколеба, имаше вид, че е чакал с нетърпение да ù забие иглата.

– Да се махаме! – изкрещя онзи, когото тя беше взела за водач.

Чуваше отделни фрази, говореха в някакво средство за комуникация.

– Negative, no sign of them.13

– План Б.

– Трябва да я отведем до колите.

И след това се чу познат глас:

– Изабел!

Тя замига през дима. Нима беше възможно? Не можеше да повярва на ушите си.

– Изабел!

Той вече беше по-близо, не беше халюцинация.

– Александър! – извика тя, опита да се ориентира сред мрака, изстрелите и хаоса.

Войниците бяха започнали да я влачат и след това тя почувства добре позната твърда ръка около раменете си.

– Изабел!

– Ти си луд! Как дойде тук?

– Трябва да се махаме – извика той в ухото ù. – Можеш ли да повървиш още малко? Ранена ли си?

Тя се взираше в него. Въздухът беше изпълнен с дим и пламъци, лицето му беше покрито с мръсотия. Не можеше да повярва, че това е той, облечен като войник, с автомат в ръка, бинокъл на каската и тежки кубинки.

– Какво правиш тук? – промълви тя отново, като кашляше и тичаше възможно най-бързо, приклекнала.

– Остават двеста метра до колите.

Тя кимна.

Той ù подаде ръка, стисна нейната в своята и заедно тичаха към джиповете. Александър отвори вратата на единия, тя се хвърли вътре и той след нея. Колата запали, успокояващо мощен двигател изрева и ги отведе оттам с бясна скорост.

– Ами Том? – попита Александър, докато сваляше капачката на зелена бутилка с вода и ù я подаваше.

Тя я надигна, но се застави да я свали след няколко глътки. Знаеше, че иначе не би могла да я задържи.

Един от войниците поклати глава в отговор.

– Не оцеля ли? Сигурен ли си?

– Positive. He’s dead14 – надвика друг войник рева на двигателя. – Беше в хеликоптера, когато избухна. И той, и снайперистът са мъртви.

– Не трябва ли да се върнем за него? За тялото му?

Но когато проследи погледа на Александър към селото, Изабел видя, че е немислимо, би било чисто самоубийство да се върнат. А и тя беше видяла пожара. Никой не би оживял в него.

– Не! – изрева войникът.

– Кой е Том? – попита Изабел, докато летяха с убийствена скорост през пустинята.

– Той водеше операцията. Беше приятел на Дейвид Хамар. Виждала си го, на сватбата. – Александър поклати глава.

– Боже Господи! – възкликна тя и затули уста с две ръце.

Значи за да я спасят, бяха загинали хора. Том и още един мъж в хеликоптера. Може би хора от селото. Там имаше жени и деца. Дали някое от тях е загинало? Това не можеше да се приеме лесно. Опита да потисне гаденето, което се надигна у нея.

– Лексингтън беше войник – обади се шофьорът през рамо, докато джипът продължаваше да подскача по неравния път. – Знаеше с какво се захваща. Мисията беше да те изведем. Успешна е.

Изабел стисна ръката на Александър, още не можеше да повярва, че е истина. Толкова много хора се бяха събрали, за да я спасят. И Александър. Тук. Тя се облегна на рамото му, остави се на тласъците на колата, помисли си, че може би всъщност болкоуспокояващото щеше да ù дойде добре, след като адреналинът започна да спада. Закашля се. Бавно отпи още малко вода.

– Как ме намерихте? – попита след малко.

Все още най-силното чувство беше за нереалност. Шок. Да, несъмнено беше в лек шок.

– Твоят Мариус. Видял ги е да те отвеждат. Дойде при нас в Нджамена.

– Какво е правел в Нджамена? Толкова е опасно.

Дали е вървял дотам чак от Масакори? На възрастен човек отнемаше поне трийсет часа да измине разстоянието. Да не би да е пострадал?

– Къде е сега?

– Остана в базата. Това няма да ти хареса, но Том го е вързал в една от колите. След малко ще го пуснат.

– Ако ви е помогнал, сега ще бъде в опасност. Няма кой да го защити. Ще го убият.

Александър стисна рамото ù нежно.

– Знам – въздъхна тежко.

– Къде отиваме? – попита тя, когато излязоха на по-широк път и натиснаха газта още по-здраво.

Питаше се също как е Идрис, но дори тя съзнаваше, че сега не могат да отидат в детската болница. В моментното си състояние щеше да бъде просто товар за останалите.

– Брат ми е уредил частен самолет. Карат ни към него. Има медицинско оборудване и персонал. Качваме се и се махаме оттук възможно най-бързо.

Тя се загледа през прозореца на колата. Взе решение. Нямаше две мнения по въпроса.

– Мариус трябва да дойде с нас – заяви и прикова Александър с поглед.

Лицето му беше изцапано и тя видя, че дните под напрежение са оставили линии по него. Но той кимна.

– Ще го вземем.

После даде заповед на войника, който караше.

Колата направи остър завой и Изабел се успокои.

Облегна се на задната седалка. Затвори очи за две секунди. „Ще издържа още малко“, помисли си.

Два часа по-късно се качи на борда на чакащия самолет. Мариус здраво стискаше ръката ù. Александър отиде да говори с пилота, докато се подготвяха за излитане.

Бяха махнали седалките, бяха поставили носилка, а на мястото на вестниците, плодовете и количките с безмитни стоки Изабел видя болкоуспокояващи и всичко необходимо за оказване на първа помощ. Една медицинска сестра предложи да ù помогне, но тя сама проми раните си и после прегледа Мариус. Беше недохранен и мръсен, но белите дробове и сърцето бяха стабилни. Навлече му един твърде голям за него пуловер и му метна одеяло. И на нея дадоха чисти дрехи, панталон, фланелка и дебел пуловер, а после и двамата получиха топла супа, сервирана от мълчалив експедитивен персонал. След това Изабел сложи Мариус да легне върху редица свалени седалки, зави го, несръчно и неопитно, но с все по-засилващ се майчин инстинкт.

Очите му се премрежиха и тя каза:

– Сега поспи, аз никъде няма да ходя.

И кимна на медицинската сестра, която седна до момчето, за да бди над него.

Александър се върна. Беше си свалил каската и цялото оборудване и ù подаде бутилка.

– Пий. Било нещо за подсилване.

Остана прав, докато тя надигаше бутилката.

– Изабел? – каза след малко.

– Да?

Тя си избърса устата.

– Обичам те. Ако още не си се досетила.

Тя се усмихна.

– И аз те обичам.

Очите му проблеснаха.

– Не можеш да си представиш колко ме радваш. Освен ако не го казваш само защото ти спасих живота.

– Наистина съм благодарна, че ми спаси живота. Но те обичах и преди това. Страшно много.

Той я хвана за ръка и целуна дланта ù.

– Какво ще правим с Мариус? – Тя погледна към спящото дете. Беше толкова малко, че почти не заемаше място.

Бе действала импулсивно, не би могла да понесе мисълта да го изостави отново, особено след като е помогнал за спасяването ù, но проблемите вече започваха да се трупат в главата ù. Той нямаше никакви документи, никакъв паспорт. Дали дете може да търси политическо убежище? Дали бе постъпила правилно, като го изтръгна от всичко, което той познаваше?

– Щe се справим. Ще презаредим в Швейцария, продължаваме към Швеция и след това ще уредим всичко у дома. Обещавам ти, Изабел, каквото и да става, аз ще уредя всичко.

От неговата уста звучеше толкова лесно. Той се наведе и я целуна, прашен, брадясал и нежен, и тя реши, поне веднъж, да повярва, че когато някой обещае нещо, ще го изпълни. Придърпа главата му към себе си.

Той изпъшка болезнено.

– Дявол да го вземе!

– Какво?

– Трябваше да ти кажа, но исках просто да се махнем оттук.

– Какво е станало?

– Много съжалявам. Но всичко ще е наред.

Той вдигна ръка и я разгледа мрачно. Беше покрита с кръв. Едно петно се разпростираше бързо по корема му, нагоре към гърдите. Лицето му ставаше все по-бледо.

– Сигурно се е отворила, когато съм си свалял жилетката.

– Ранен ли си? – Тя скочи от стола. – Защо не ми каза?

– Защото съм глупав мачо, предполагам. Пълна глупост. Съжалявам – промълви той безсилно.

И после се строполи.

 

 

12 Идентифицирай се! (англ.). – Бел. ред.

13 Не, няма сигнал от тях. (англ.). – Бел. ред.

14 Да, мъртъв е. (англ.). – Бел. ред.

64

Александър се помъчи да фокусира погледа си. Тревожното лице на Изабел се люшкаше над него. Беше цялата в бинтове и синини, но жива. Той беше спасил Изабел. Това би трябвало да му даде червена точка, когато се пресмятат греховете му. Гърлото му гореше, но трябваше да го каже, преди да е станало твърде късно. Около него се носеше бучене. Споходи го смътно усещане, че би трябвало да може да идентифицира звука. Гръмотевици?

– Обичам те – изграчи той пресипнало.

Болеше го, като говореше. Но болеше и когато не говореше, затова продължи:

– Знаеш го, нали?

Струваше му се толкова важно Изабел да го знае. Че я обича. Че тя е най-хубавото нещо в целия му живот.

– Да, Александър.

Блажено студена ръка докосна челото му. Искаше да ù каже, че ръцете ù са най-хладните, най-нежните на света. Мигаше бавно. Нейното лице се люлееше, люлееше.