— Пламтящ огън. Истински, по-горещ от ада. Ще ми разрешиш ли да те съблека или искаш да си в безопасност?

— Аз винаги съм в безопасност с теб, Невада. Знам го още от първия път, когато те видях.

Гъстите ресници се спуснаха и скриха блестящо зелените очи на Невада. Идън прокара пръсти през косата му, погали брадата му и нежно го целуна.

— Съблечи ме, Невада — прошепна тя и плъзна език между зъбите му. — Искам да усетя брадата ти. Искам да те усетя…

Ръцете му се преместиха от врата й към кръста. Дрехите се свлякоха и разкриха прекрасните извивки на гърдите й. Тя почервеня. В очите на Невада разкри страст и възхита, които я накараха да забрави, че не се бе отдавала никому.

Тънката верижка меко блестеше на врата й. Невада плъзна език по дължината й. Болка и удоволствие се сляха в едно. Опитваше се да си представи какво ще стане, ако той остави контролът да му се изплъзне.

Невада съзнаваше, че трябва да спре, да остави Идън недокосната, но не можеше. Още не. Тя бе прекрасна, топла, а той от цяла вечност копнееше за топлота и красота.

Ръцете му галеха връхчетата на гърдите й. Сякаш тялото й се взриви. Невада я гледаше с очакване. Тя бе готова да му даде тялото си, но не можеше да пренебрегне моментното колебание.

— Мога да те сваля долу и да те унищожа. — Невада бе разкъсван от желание да докосне всяко кътче от тялото й. — Знаеш го, нали? Имаш ли нещо против устните ми? Кажи нещо, Идън. Не искам да те уплаша или да те стресна.

Тя притисна ръцете му към тялото си и го погледна право в очите. Желанието бе овладяло изцяло тялото й.

— Аз не съм уплашена. Знам, че никога не би използвал силата си срещу мен и това е най-важното.

Идън погали брадата му, устните му и пъхна пръсти между тях.

— А сега някои от мислите ми по-скоро биха стреснали теб, а не мен. Нямам опит, но не се страхувам. Докосвай ме както искаш. Научи ме как искаш аз да те докосвам. Искам да ти дам онова, от което имаш нужда, всичко, за което си мечтал. Искам… искам всичко.

В продължение на минути Невада се бореше със себе си. Идън не съзнаваше какво му причинява, какво му предлага. Бе я пожелал с дива страст още оня ден, когато тя вървеше към него в бара. Сякаш самото слънце бе слязло на земята и го бе повикало.

Идън бе дар, който не можеше да си позволи да приеме.

Идън бе дар, от който не можеше да се откаже.

— Идън…

Невада искаше да поговори с нея, но глас не излизаше от устата му. Само дисциплината на боеца му помагаше да се дръпне от нея. А тя го гледаше с очи, събрали всички цветове на живота, страстта. Тя шептеше омайни обещания. Обещаваше му… всичко.

Невада обви с език пръста на Идън, смукна го нежно и го пусна.

— Това значи ли, че няма да възразиш, ако сваля обувките и чорапите ти?

Идън се усмихна.

С бързо движение Невада я вдигна и остави да коленичи. Свали обувките и чорапите й и нежно потърка кожата й. С удивление проследи промяната в израза на Идън.

— Познаваш по-добре от самата мен тялото ми — каза тя. — Ръцете ти са топли и силни. Обожавам ръцете ти, Невада.

Той вдигна едно от стъпалата й и го приближи до лицето си. Идън трепна. Невада леко захапваше един след друг пръстите й и те се свиваха и разпускаха. Идън бе останала без дъх и Невада бавно се дръпна назад. След това плъзна ръце по дължината на бедрата й. Щом ги постави върху колана на джинсите, я изгледа въпросително.

— Както искаш, Невада — дрезгаво шепнеше тя. — Кажи ми какво да правя. Кажи ми как да те направя щастлив.

— Ти ми се доверяваш… — Невада затвори очи, а когато отново ги отвори, те блестяха като брилянти.

— Приказно момиче, щастлив съм да те държа в прегръдките си.

Той отново потърси гърдите й. Лека въздишка се отрони от устните й, щом Невада внимателно свали джинсите й. Тя осъзна, че е гола под изпитателния взор на Невада и се разтрепери. Той положи длан върху тъмния триъгълник на слабините й и проникна с дългите си пръсти между краката й.

— Всичко е наред — каза й. — Вече не си гола.

Ръцете му бяха нежни и внимателни. Идън имаше чувството, че се разтапя, а Невада се опияняваше от отговора на тялото й.

— Целуни ме, Идън. Позволи ми да проникна в теб.

Идън разтвори устни и се понесе на вълните на сексуалната възбуда при допира на езика на Невада до нейния. Тя извика.

Срамът я бе изоставил напълно. Невада леко я ухапа по врата и отново спусна ръка по бедрото й. Предизвикваше я, галеше я, а тя бе пламнала така, сякаш бе потопена в лава.

Невада нежно я притисна към себе си като се опитваше да пренебрегне силата на незадоволената си страст. Бе невъзможно. Поемаше си дъх и усещаше уханието на тялото й, топлината и мекотата му.

След няколко минути Идън въздъхна.

— Беше прав. Ръцете ми вече не треперят. А ти си още тук.

— Ще оживея.

— Радвам се да го чуя, защото имам нужда от помощта ти.

Тя се приведе над ботушите му.

— Идън, какво правиш?

— Свалям ти ботушите.

— Виждам — прозвуча рязко отговорът му.

— Така си и мислех — тя нежно го изгледа. — Вгледай се по-отблизо и ще видиш как изчезват и дънките ти.

Невада стрелна ръце и сграбчи нейните.

— Не бива — каза й.

Десета глава

Винаги, когато Бейби бе в бараката, Идън се будеше призори. Тя разтърка очи и хвърли поглед към мястото, където обикновено беше постелята на Невада, навик, придобит през последната седмица.

Беше празно.

Вече седем дни беше празно. Нямаше причина да се надява да не е. Бяха се любили, беше я накарал да плаче от удоволствие… И след това изчезна, без да й каже нито дума. Повече не го видя.

Мълчаливо тя задаваше едни и същи въпроси, които я измъчваха, щом се събудеше в самотата на бараката.

Защо си отиде, Невада? Питах те защо се отричаш от слабостта си към мен. Отвърна ми, че съм била твоя. После се любихме и ти си тръгна безгрижно, сякаш нищо не е станало. Защо? Не ти ли беше приятно?

Идън премигна два-три пъти, за да спре сълзите си и се зае да си приготвя закуска. В Бараката бе толкова студено, че дъхът й се виждаше. След южняка бе дошъл леден северен вятър и тя имаше чувството, че се кани да остане до юни. През нощта отново бе паднал сняг.

— Ако е тръгнал след майката кугуар, ще открием следите й. Най-после ще видя леговището й. Нали, Бейби? — Идън се учуди на собствения си глас.

Животното наостри уши. Жълтите му очи следваха всяко движение на младата жена, която, след като се нахрани, почисти и подреди стаята.

— Готов ли си да вървим?

В миг Бейби бе до вратата, вибриращ от възторг и нетърпение.

— Добре. Да вървим. Време е да намерим нещо по-едро от рис.

Бейби махаше с опашка, готов да започне приключението.

Идън се закле да мисли за кугуарите, а не за мъжа, който бе разбил сърцето й и наранил душата й и отвори вратата. Вълкът се стрелна към горичката, приличен на ниско летяща сянка.

Нахлузи раницата на гърба си. Върху снега ясно личаха лапите на Бейби. Знаеше къде отива — първо до ручея, а после до голямото махнато дърво, където за пръв път бе открили кугуара. Котката бе успяла да се изплъзне от преследвачите си преди две седмици.

Като се оглеждаше за майката, Идън видя следите на два други кугуара, фотографира ги и ги проследи, докъдето можа. Единият бе млад екземпляр, който търсеше своя територия, но границите вече бяха маркирани от по-старите. Обезкуражен, той очевидно се бе отдалечил от определената на Идън площ за изследване.

Вторият кугуар постоянно пребиваваше там, но нямаше леговище. Ставаше дума за мъжко животно. Проследяването му беше изключително трудно, дори и когато носът на Бейби бе впрегнат в работа. В лошо време, ако кугуарът не носеше електронен нашийник, задачата ставаше невъзможна.

Идън се надяваше, че Невада ще се окаже прав, че кугуарът до голямото дърво е женски. Фактът, че не се бе мярнал през последните две седмици, бе окуражаващ. Вероятно голямото дърво бе в периферията на владенията на майката. Тя ходеше на лов, но се задържаше близо до малките си. А върху току-що навалелия сняг следите щяха да се виждат изключително ясно.

Три часа по-късно и на разстояние от десет километра Бейби откри пресни следи. Воят му наелектризира тишината. Идън му свирна, за да го повика при себе си. Той послушно я приближи. Тръгна редом с господарката си, доволен да участва в преследване. През последната седмица с Идън прекарваха почти целия ден навън, защото тя не желаеше да си спомня за Невада.

Идън изучаваше следите, открити от Бейби. Бяха от кугуара, който Бейби веднъж бе поставил в безизходно положение. Ясно се виждаше, че единият пръст на предната му лява лапа бе по-голям от другите. Идън въодушевено тръгна по дирята. Дърветата съвсем оредяха. Движеха се по гол склон. Необяснимо защо стъпките на кугуара се виждаха прекалено близко една до друга и изчезнаха.

Идън премери с крачки разстоянието дотам, където следите отново се появяваха и подсвирна от удивление.

— Десет метра! Не е лошо за женска.

С бинокъла си тя оглеждаше местността. Вятърът вилнееше по хълма. Духаше откъм гърба й.

Внезапно Бейби вдигна глава и нададе протяжен вой.

— Тихо! — Идън не свали бинокъла от очите си. Бейби лаеше и танцуваше.

— На място!

Бейби се спря и тихо изскимтя.

— Стой мирен, Бейби! — нетърпеливо го предупреди Идън. — Какво те разтревожи?

— Аз.

Гласът на Невада стресна Идън. Тя се обърна и го изгледа, като не вярваше на очите си. Първото, което видя, бе пушката на рамото му. Второто бяха очите му, студени и безстрастни като небето. Доплака й се от болка.

— Наваля нов сняг и Люк ме изпрати да ти помогна.

— Изпрати те. — Гласът й бе лишен от емоции. — Разбирам.

Отново се зае да проучва околността, обзета от отчаяние. Сърцето й препускаше, а ръцете й трепереха. Тя стисна бинокъла със сила, от която кокалчетата на пръстите й побеляха.

Люк ме изпрати. Изпрати ме. Думите ехтяха в ушите й.

По никакъв друг начин Невада не би могъл да се изрази по-ясно, че само бе изпълнил разпоредбата на собственика на „Рокинг Ем“.

— Благодари от мое име на Люк, но му кажи, че помощ не ми е нужна. Двамата с Бейби сами си вършим работата.

— Люк не се интересува дали съм ти нужен. Каза ми да проверя какво става с теб.

— Вече го стори. Добре съм.

Невада я слушаше с присвити очи. Не познаваше гласа й, сякаш разговаряше с непозната.

— Съмнявам се, че си добре.

Тя замълча.

Невада изруга под мустак. Пристъпи към Идън, като се стремеше да не приближава, но не можеше да се спре. Гъвкавото му тяло се извиваше от напрежение. С две крачки се озова до нея.

— По дяволите! Не исках да стане така! Не исках да те нараня!

Идън свали бинокъла. Бе й ненужен. Сълзи капеха от очите й.

— Затова ли с тръгна, без да ми кажеш и дума? За да не ме нараниш?

— Какво очакваше да направя? Да ти разказвам приказки за любовта? Не съм те лъгал, Приказно момиче! Знаеше какво ще стане, когато реши да ми се отдадеш.

Невада замълча, поразен от спомена за изпепеляващата сексапилност на Идън. Усети остра болка и желание да бъде докосван от ръцете й. А се бе заклел пред себе си, че няма да позволи да бъде докосван отново…

Опита се да застави волята си да застане срещу копнежа, но бе безсилен. Обърна Идън с лице към себе си и видя сребърната нишка на сълзите.

— Не разбираш ли? — диво прошепна той. — Не мога да бъда такъв, какъвто искаш.

— Мъж, който вярва в любовта. — Тя затвори очи.

— Да. — С палец Невада галеше брадичката й. — Казах на Люк, че няма да идвам тук. А той ми отвърна, че или трябва да изпълня нареждането му, или да си събирам багажа. Но аз няма да ти позволя да ми отнемеш единственото място, което чувствам като свой дом. Затова дойдох. Знаех, че ще те нараня.

— Невада — протегна ръце към него Идън.

— Не! Не искам да страдаш, но съм безсилен, ако ти продължаваш да ме молиш за целувка, всеки път щом видиш устните ми, ако не престанеш да искаш да те галя щом видиш ръцете ми, ако не престанеш… — Невада притвори очи, а когато ги отвори погледът му бе ясен и студен. — Бих продал душата си, Идън, само и само да не те желая, но дяволът ми я взе отдавна и сега изгарям от страст.

Идън вдигна очи. Срещу нея блестяха сребристозелените очи. В тях се таеше ужаса на животно, попаднало в капан. Съзнаваше какво му предстои, пресмяташе шансовете си и се боеше, бе в агония. Устните на Невада бяха свити в права линия.

Болката му бе истинска.

Идън пое дъх и призна истината.

— Разбирам. Ти не ме обичаш. А аз не мога да спра сърцето си. Лошо, тъжно… А земята продължава да се върти, сезоните се сменят, бебета се раждат, някои умират и ние нищо не можем да променим.