— Вземи ги със себе си — процеди Невада. Говореше тихо, но всички в бара го чуха. Джоунс се наведе, със здравата си ръка им помогна да се изправят и ги поведе към изхода.

— Направи й сметката — отсечено се обърна Невада към бармана.

— Веднага, Невада.

Шумът от стъпките му бе единственият звук. Невада бавно изгледа мъжете един след друг. Приближи Идън и сложи ръка на рамото й.

— Господа — заговори той, — представям ви Идън Самърс. Отсега нататък ще се отнасяте с нея така, както се държите с Карла, Даяна, Марая и всяка друга от „Рокинг Ем“.

Повече не продума. Не беше нужно.

— Вземи си покупките — потупа той Идън по гърба.

Момичето плати, а Невада, пъхнал ръце в джобовете на якето си, се бе навел към бармана и изчакваше да върне рестото.

Останалите посетители отново подхванаха разговорите си, чиято главна тема бе току-що приключилият бой. Или Невада. Брат му, Тенеси Блекторн бе прочут побойник, но никой не бе опитвал силата на Невада. До тази вечер.

Бяха разбрали, че мълчаливецът Невада бе силен и ловък не само когато гонеше някоя пума, а той бе най-прочутият ловец на хищниците от семейство котки в цели пет щата.

Щом Идън се приготви, Невада пое покупките й. Мартенският вятър брулеше улиците. Беше студено. Нямаше сняг, земята бе още скована, затаила дъх преди атаката на пролетните ветрове.

На фона на тъмното небе се извисяваше снагата на планински масив. Около върховете се събираха облаци. Идън се огледа и разбра, че ще има снежна буря. Чудеше се дали да рискува и да поеме пътя между Уест Форк и хижата, която щеше да бъде неин дом до юни.

— В мотела е безопасно — Невада бе проследил погледа й. — Никой няма да ви безпокои.

Дълбокият му глас я заинтригува. Странно, бе озадачена от толкова много неща у този мъж, когото виждаше за първи път в живота си.

— Благодаря. Ако знаех какво представлява Уест Форк, щях да напазарувам в Кортес.

— Тук повечето време е спокойно — вдигна рамене Невада. — Просто не случихте момента. Само след два часа всички щяха да са пияни.

— Съмнявам се, че вие можете да се напиете. — Тя преметна на гръб сака с провизиите и отключи вратата на пикапа си. — Дисциплиниран сте.

Невада стрелна Идън, но преди да продума, видя, че в камиона се движи огромна тъмна сянка.

— Господи! Това вълк ли е?

— Почти — засмя се Идън. — Мелез между вълк и хъски.

Тя отвори вратата.

— Привет, Бейби! Ще се посвиеш ли малко?

Черната опашка радостно се вееше. Дочу се ръмжене, което прозвуча застрашително, щом Невада приближи кабината.

— Всичко е наред! Невада е приятел!

Ръмженето спря. Чифт жълти очи се втренчиха в Невада. Животното прие непознатия и се излегна на пода.

— Бебе ли? — изви вежди Невада. — Това животно тежи поне петдесет килограма.

— Шейсет, но расте дребничък. Намерих го в един капан, ако беше останал там, едва ли щеше да оцелее.

— И ти го осинови?

Идън кимна и се намести на шофьорското място като остави пакета с продуктите до себе си.

— Да не би да селекционираш диви животни?

— Не — отвърна Идън. — Аз съм биолог, специалист по диви животни, но не се занимавам с отглеждането и опитомяването им. Щом открия ранено животно, го лекувам и го пускам. Ако го задържа, с нищо не бих могла да компенсирам загубената му свобода.

Невада й подаде останалите пакети. Идън забеляза, че е наранил ръката си.

— Ранен си!

Невада се вгледа в зеленикавите й очи, които светеха като златни в приглушената светлина на отиващия си ден. Тя взе ръката му в своите. Допирът му напомни за топлината на лятото, мекотата на пролетното слънце. Искаше да се отпусне, да докосне устните й. Но след това щеше да се върне студът и болката щеше да бъде непоносима.

— Добре съм — гой дръпна ръката си.

Идън отново хвана дланта му. Болка и желание разтърсиха тялото му.

— Невада? Така се казваш, нали?

Той кимна, като се опита да не забелязва топлия й дъх.

— Ръката ти кърви. Ела с мен в мотела и ще я превържа.

— Не.

Резкият му отговор я изненада. Очите му бяха студени като зимната луна.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб. Държа се като джентълмен.

— Да ме заведеш в стаята си? — с иронична усмивка попита Невада.

— Знаеш, че нямам това предвид.

— Да, но аз си го мисля.

Невада освободи ръката си и плъзна палец по извивката на устните й.

— Стой далеч от мен, Идън. Аз съм боец, а не рицар и те желаех повече от всички останали в бара.

Той се обърна и остави Идън безмълвна в ледената нощ, загледана след него с изумление и интерес.

Втора глава

Едър и тежък, конят порода Апалуза и със странното име Таргет надигна глава и изсумтя.

— По-спокойно, дебелоглавецо — спокойно изрече Невада и без да се обръща назад, добави: — Добро утро, Тен, някакви новини от Марая и Кеш?

Тенеси Блекторн бе свикнал с неприятната способност на брат си, не само да усеща чуждото присъствие с гърба си, но и да разпознава новодошлият. Таеше надежда, че след двете години, прекарани в „Рокинг Ем“, Невада ще забрави навиците си от годините, в Афганистан. Но уви! Бе запазил същата острота на сетивата и готовността си мигновено да напада — качества, които бе добил по време на престоя си в далечната страна, където бе обучавал бойци с въоръжение от каменната епоха да се защитават от танкове. Оттогава Невада бе дисциплиниран, концентриран и напълно лишен от емоции. С времето момчетата от „Рокинг Ем“ бяха престанали да се обзалагат дали някога ще видят искрена усмивка върху лицето на Невада Блекторн.

— Кеш се обади вчера — каза Тен. — Лекарят на Марая твърди, че всичко е наред. Очевидно се е разминала с грипа, който върлува там.

— Добре.

— Като стана дума за здравето, ти уверен ли си, че не си болен? Вчера имаше температура и треска.

— Доволен съм, че Марая е здрава. — Невада се залови с оседлаването на Таргет. — Прекрасно е, че тя и Кеш създават деца. Нямам търпение да чуя сърдития плач на поредното бебе, което плаче за следващото хранене. Детето на Карла е страхотно. — Невада намести седлото с внимателни движения и се метна върху него толкова бързо, че конят не успя да се реагира и да се възпротиви. — Както и твоята Каролайн. Госпожицата има прекрасни дробове. С Лоуган са си лика-прилика.

Тен се усмихна. Явно, брат му нямаше желание да говори за грипа, нужната му почивка и студа в планината.

— Радвам се, че харесваш бебетата. Марая ще ни дари две през май или юни.

— Близнаци? — Невада изгледа брат си.

— Да. Кеш бе така възбуден, че едва говореше. С Марая се надявали, но не споделили с нас, докато не получили потвърждение.

— Кажи й да внимава. Обикновено близнаците се раждат дребни, а дребните бебета създават грижи.

— Кажи й го сам. Ще бъде тук утре сутринта.

— Няма да мога. За няколко дни отивам на лов. — Невада кимна към билото на планината. — Надявам се, че в каньона Уайлдфайър е навалял сняг. Може би това ще е последният сняг, удобен за лов тази зима.

И може би, когато подгоня някоя пума, вместо да се боря с мечтите си, ще мога да видя и нещо друго, освен онези лешникови очи и топли устни, които потрепват и при най-лекото докосване на мъжка ръка.

Задната врата на ранчото се хлопна, сякаш някой бе излязъл от трапезарията. Таргет диво изцвили. Това изтръгна рязко Невада от мислите му и той отново насочи вниманието си към коня.

— Сега разбирам, защо Люк кастрира онзи жребец — промърмори Тен. — Таргет има повече ум в опашката, отколкото между ушите си.

— Ако обърнеш внимание, той все още е най-добрият кон в „Рокинг Ем“. — Привично движение на опитен ездач, Невада взе юздите в ръка, сложи крак в стремето и с лекота се метна на седлото. — Особено, когато снегът е току-що навалял. Таргет е достатъчно тежък и не се пързаля.

— Няма ли да е по-просто, ако простреляш някоя пума с приспивателно, после да й сложиш електронен нашийник и да я проследиш от въздуха?

— По-просто? Вероятно. И дяволски по-скъпо. И дяволски по-скучно за животното. И за мен.

— Така казва и Люк — разсмя се Тенеси. — Няма да споря.

Той се обърна и тръгна към къщата, но внезапно спря.

— Сещаш ли се за онази хижа, точно под Уайлдфайър каньон?

— Дето е в края на изоставения дърварски път?

— Да. Вчера се обадиха от управата на щата да ни уведомят, че някакъв специалист по животните от семейството на дивите котки ще установи там базовия си лагер за месец или два. Така че, ако забележиш следи от нечие присъствие, не се тревожи. С Люк се съгласихме да му осигурим свободен достъп до земите на „Рокинг Ем“, стига да ни предоставят копие от доклада за пумите кугуар.

При думата хижа Невада застина. Спомни си разговора от преди три дни.

Няма друг магазин оттук до щатската хижа.

— Казаха ли ти името на експерта? — попита Невада.

— Не. Защо?

Невада не отговори, унесен в спомена си за топлия глас на Идън, невероятно силните й ръце и липсата на страх в очите й, когато прочете желание за насилие в неговите.

Да не би да колекционираш и опитомяваш диви животни?

Не, аз съм биолог, специалист по диви животни.

Гласът на Идън, уханието й, опияняващата топлина, която излъчваше… Спомените бяха карали Невада да крачи часове наред с надеждата да ги прогони. Сигурно властваха и в сънищата му, но преди години той бе сключил договор със себе си. Никога не помнеше сънища.

— В събота в Уест Форк имаше една млада жена — с безразличие изрече той. — Спомена, че била експерт по диви животни.

— Миналата събота?

Макар че Невада не бе казал и дума, слуховете за боя в кръчмата бяха обиколили щата. Той кимна.

— Жена значи?

Невада кимна отново.

— Хубава ли е? — Красивото лице на Тен остана безизразно.

— Защо? Да не ти е омръзнала Даяна?

Идеята бе толкова невероятна, че Тен се разсмя на глас. След това остана сериозен като брат си.

— Следващия път, когато се захванеш с петима наведнъж, ще приема като лична услуга позволението ти да те защитавам откъм гърба. Люк направи същото предложение. Както и Кеш.

Невада изви устни.

— И Кеш казваш. Това значи ли, че ми е простил, че забелязах, бременността на Марая преди него?

— Когато мъжът е неуверен, той е склонен да се държи като сляп.

— Той е склонен да се държи като упорит кон.

— Ще дойде и твоят ред.

— Твоят със сигурност ще е преди това — възрази Невада, спомняйки си продължилото с месеци напрежение, преди брат му да признае, че окончателно се е обвързал с Даяна. — Мога да ти кажа, Тенеси, че ще бъде скоро, много скоро.

— Вярно е. Можеш да се обзаложиш, че ще стане, още щом Юта се върне от болницата. Дано се е наситил на боя в джунглата.

— Е, поне няма защо да се притесняваш, че ще загуби ума си по някоя жена. Не и след Сибил. — Невада се приведе над седлото и издърпа края на въжето, с което бе вързан конят за оградата. — Жалко, че Сибил не е мъж, ако беше, щях да я убия.

Преди Тен да проговори, Невада пришпори Таргет и придърпа повода на кротката кобила, на чийто гръб бе натоварен останалия му багаж.

— Размърдай се, момко. Път ни чака.

Макар че конят бе млад и пъргав, Невада стигна каньона едва следобед. Освен в най-люта зима, снегът не се задържаше по земята, гонен от дивите ветрове. Хълмовете бяха покрити с иглолистни дървета. Огънят, дал името на каньона, бе горял преди осемдесет години и бе оставил след себе си само голи като скелети стъбла от някога прекрасната гора. Някои от изгорелите дървета още се мяркаха сред новите зелени клони, които сребрееха на слънчева и лунна светлина.

Непостоянното мартенско време бе разтопило снега. Показваше се тъмната пръст сред останалата тук-там снежна покривка под най-гъстата гора. Зимата губеше силата си. От дърветата падаха капки от разтопен сняг, които през този студен ден щяха да се превърнат отново в ледени топчета.

Вече три дни се усещаше приближаването на бурята и сега тя се разразяваше със силата и мощта си. Докато Таргет вървеше по зигзагообразната пътека в северната част на Уайлдфайър каньон, Невада можеше да подуши виелицата във вятъра, усещаше я в ледените му пръсти, те докосваха брадата му. От студа очите му сълзяха. Дори скалите — свидетели на безброй зимни бури — се бяха смълчали. Ледена тишина бе надвиснала над каньона, където бе толкова високо, че не растеше трева и се виждаха единствено ъгловати камъни.

На върха Невада спря, за да позволи на Таргет да си отдъхне. Между пристъпите на вятъра настъпваше тишина и се разнасяше тропотът на подковани копита. Таргет нервно размърда уши в опита си да долови всеки звук. Гривата му настръхна.

— Спокойно, момче. — Невада говореше спокойно, но затегна юздата. С дясната си ръка потърси пушката, поставена в калъфа на седлото. Жестът му бе автоматичен, несъзнателен, повтарян години наред. Хладният приклад се озова в ръката му и той го избута отново на мястото му.