Таргет сумтеше и нервничеше. Невада погледна втория кон. Дейзи не обръщаше внимание на нервността на Таргет.

— Успокой се, дебелоглавецо — спокойно промълви Невада. — Ако наоколо, освен вятър и причудливи сенки имаше нещо друго, Дейзи щеше да разбере. Има нюха на куче.

Таргет успокоено задъвка юздата, а вятърът отново протегна ледените си пръсти. Невада нахлупи още по-ниско шапката си и поведе коня към отсрещния хълм. По първите стотина метра се забелязваха следи от стъпки, вероятно оставени от пуми и индианци. Напоследък животновъдите от „Рокинг Ем“ пускаха и добитъка по тези места.

Таргет бе в центъра на каменна тераса, когато над него като светкавица прелетя грачейки черен гарван. Таргет се хвърли след собствената си сянка.

Невада нямаше време за размисъл. Задейства рефлексът му. Измъкна пушката и простреля виновника за уплахата на коня, като същевременно отскочи от седлото на Таргет, който загубил равновесие, се търкулна надолу по склона, повличайки куп камъни след себе си. Невада също падна и се затъркаля, без да намери опора, за която да се хване.

В края на склона се спря пред огромна скала. Щом се изтъркаляха и последните падащи камъни, Таргет се изправи, отърси се и се огледа. Не откри опасност и спокойно тръгна да търси нещо за ядене. След няколко минути по по-безопасна пътека слезе и Дейзи.

Небето притъмня и се забули от вихрения танц на безброй снежни парцали. Конете обърнаха опашки към вятъра.

Невада остана да лежи, стиснал пушка в ръката.


Воят на Бейби накара Идън да подскочи от уплаха. Бе пуснала вълчето да тича целия ден. Изчакваше да отмине бурята, за да го впрегне в работа. Възнамеряваше двамата да побродят и тя да си отбележи пътеките на дивите котки, които щяха ясно да се очертават в прясната снежна покривка и щом снегът се разтопеше, тя можеше да разчита на носа на Бейби да проследи животните дори през скалите.

С чаша димящо кафе в ръка Идън приближи вратата на хижата, отвори я и се заслуша. Снегът падаше и заглушаваше звуковете и видимостта до триста метра.

Бейби нададе вой, зовейки своя баща — вълк. Идън се замисли. Не беше това звукът, който я притесняваше.

— Чувам те, Бейби. Върни се при мен.

От снежната пелена се появи черният силует на вълк-куче. Той безшумно прекоси поляната, поколеба се минута-две пред вратата на бараката и влезе.

Вместо да поздрави Идън и да се отправи към задната част, Той деликатно близна ръката й и я загледа с жълтите си очи. Идън се озадачи. Бейби наистина искаше да привлече вниманието й. Това правеше само в един случай, когато наоколо имаше мъже.

— Някой идва, така ли?

След събитията в Уест Форк Идън бе доволна от присъствието на четириногия си приятел.

— Влизай вътре. Не се безпокой, направила съм цяла кана кафе. Ще посрещнем гостите както подобава. Хайде, Бейби.

Идън се опита да измъкне ръката си, но Бейби не я пусна.

Любопитство надделя над уплахата на младата жена. Завладяха я спомените за студени зелени очи, гъста черна коса и брада, мъжествено лице, което би могло да се приеме като красиво.

Стой далеч от мен, Идън… Желая те повече от всички мъже в бара…

Не за пръв път се сещаше за тъмнокосия непознат, който й се бе притекъл на помощ. Ликът му се смесваше със снежната пелена.

Кой си ти, Невада? Къде си? Твоето присъствие ли възбужда вълчето ми?

В мига, когато надеждата се породи у нея, тя побърза да я отблъсне. След като си бе тръгнал, Невада не се бе обърнал да я погледне нито веднъж. Не бе оставил съобщение на следния ден. Дори не знаеше фамилията му.

Идън се вгледа в очите на Бейби. Така й се искаше да могат да си приказват. Само веднъж досега Бейби се бе държал така настоятелно, в Аляска, когато на опасно разстояние от тях се бе приближила огромна мечка.

— Сигурен ли си, че има нещо тревожно, Бейби? Докторът по биология Мортимър Мартин лично ме увери, че по тези части мечки не са останали. Нали затова оставих пушката си при татко.

Бейби изръмжа тихо, но отново тревожно подръпна ръката й. След това я пусна, отдалечи се на двайсетина метра и я изгледа през рамо.

— Сигурен ли си? В сравнение с Юкон тук има малко сняг, а и аз не изгарям от желание да се катеря по бялата покривка, която не става за снегоходки, нито за писалки, което означава, че…

Бейби изскимтя, молейки по единствения възможен за него начин. След това отново изръмжа, а косите на Идън настръхнаха. Дори и в присъствието на мечката, Бейби не се бе държал така тревожно.

— Стой, Бейби.

Идън се върна в бараката, убедена, че вълчето ще я чака, напълни една манерка с горещо кафе и угаси огъня. Метна на гръб раницата, която държеше винаги готова и обу снегоходките си. Погледна часовника си, като се чудеше колко ли време ще се бави. При нужда можеше да изкара няколко дни на открито.

— Добре, Бейби. Да вървим.

Вълкът не се поколеба нито миг. Тръгна направо през поляната и я поведе към боровата гора. Идън го следваше като се стремеше да върви ритмично, за да не се изпоти. Потта бе най-големият враг на планинарите, защото, когато спират, тя се превръща в ледена коричка, която изсмуква топлината на кожата.

Бейби внимаваше да не я губи от поглед. Не душеше някаква определена следа, защото не вървеше с нос до земята. Идън проумя, че той се връща по собствените си дири.

Бе вървяла след Бейби десетина минути, когато откри първите следи. Върху снега се виждаха отпечатъците на копитата на два коня, единият от които бе влачил въже или повод. Бяха се движили на югоизток, но Бейби не обърна внимание на следите. Идън се спря. Струваше й се, че забелязва в далечината силуета на кон.

— Бейби!

Вълкът спря, излая и отново затича.

След миг колебание Идън го последва. Тя имаше пълно доверие на инстинктите на полуопитомения си вълк. Щом Бейби не се вълнуваше от коня, значи имаше нещо по-важно, което бе приковало вниманието му.

Без да се обръща повече, Бейби се връщаше по стъпките си. Идън забеляза свлечените камъни. Бе повече от ясно, че поне един кон се бе препънал и се бе въртял надолу по склона. Следи от копита личаха по склона, но от животното нямаше и следа.

Бейби приседна до една скала на около десетина метра от Идън.

— Бейби? Какво…

Дъхът й секна щом различи нещо голямо и продълговато да лежи до огромната с размери на лека кола канара.

Човек.

Мъж.

Снегът бе започнал да покрива тялото му със сняг. Човекът не помръдваше. Стори й се познат.

— Невада! — възкликна тя, различила чертите му. Никакъв отговор.

Трета глава

Идън се спусна през храстите към Невада. Свали ръкавиците и премери пулса му, загледана в ужасното свлачище от върха на канарата. В дясната си ръка Невада още здраво държеше пушката. Китката на лявата му ръка бе студена, но не измръзнала. По време на падането е бил в съзнание, заключи тя, защото с оръжието бе стреляно.

— Невада? — тя приближи до тялото му и свали раницата си. — Невада, чуваш ли ме?

Тялото му потръпна. Отвори очите си на пума, уловена в капан и опасна. Пръстите му се свиха по-силно около пушката, но Идън не забеляза това, защото в този момент го завиваше с якето си през кръста.

— Боли ли те някъде? — попита го тя.

Невада проумя коя е тя и изражението му се промени. Лицето му се озари и се изпълни с живот. Разтърси глава.

— Щом можеш да направиш това, значи не си си счупил врата.

Успокоението на Идън прозвуча и в гласа й. Бе израснала в Аляска и бе научила основите на първата помощ при навяхване, изкълчване или замръзване, но гръбначните контузии бяха извън възможностите й.

А мисълта, че Невада е ранен, я тревожеше.

Тя захвърли снегоходките встрани и се плъзна върху тялото му, за да намести шапката си върху главата му. Лицето й бе само на сантиметри от неговото и косите й го докосваха.

— Така. Сега ще бъдеш на топло.

— Идън? Какво, за Бога, правиш тук?

— Питай Бейби. Той ме измъкна от топлата хижа и ме накара да се разхождам по снега.

Нежно Идън отново положи главата на Невада на земята, покри камънаците под нея с един от ръкавите на якето си и се вгледа отблизо в зелените му очи. Зениците му не бяха променили размерите си и той се взираше настоятелно в нея. Каквото и да бе станало с него по време на падането, мъжествеността му бе останала недокосната.

— Слава Богу — нечуто прошепна Идън, но той разбра мисълта, защото въздишката, отронила се от устните й, бе тежка, сякаш току-що бе свалила цяла планина от плещите си.

— Сигурно Бейби те е открил по-рано, разбрал е, че нещо не е наред и дойде да ме извика. — Идън продължаваше да подпъхва якето си под широкия гръден кош на Невада.

Невада премигна и отстрани снежинките, полепнали по миглите му.

— Да го вземат дяволите! Помислих го за вълк и от изненадата се търкулнах надолу по склона.

— Добре. Къде си ранен?

— Никъде.

— Тогава защо лежиш тук? — Идън не прикри скептицизма си.

— Левият ми крак е притиснат от скалата. Щом разбрах, че не мога да се измъкна сам, започнах да стрелям по три пъти на равни интервали с пушката.

Идън кимна. Позната й беше сигнализацията за опасност.

— Навярно Бейби е чул изстрелите или е подушил присъствието ти. — Тя измъкна манерката с кафето, което още бе топло. Подаде я на Невада.

— Вземи! Това ще те стопли. Изпий колкото можеш, а в това време аз ще прегледам крака ти.

— О! Ухае като истинско кафе — промълви той.

— Гарантирам, че е достатъчно силно, за да поникнат косми по петите ти. — Идън отново сложи ръкавиците си.

Невада изви устни от задоволство, надигна манерката и отпи. Горещата течност се разля в тялото му като балсам, който стопляше всичко, до което се докосваше. С нежелание той спря.

— Искаш ли и ти?

— На мен ми е достатъчно топло — отвърна Идън.

— Пий колкото искаш.

— Това значи всичко.

— Добре.

Идън се зае да разчиства по-малките камъни, освобождавайки достъпа си до затрупания глезен. Стараеше се да не се заглежда в чистите и мощни линии на тялото му. Уви? Бе невъзможно. Невада бе прекрасен мъжки екземпляр и предизвикваше сетивата й по начин, който я разсейваше.

Невада облиза последната капка кафе от мустаците си и загледа как Идън се занимава с крака му. Движенията й бяха сигурни. Очевидно, не за първи път се сблъскваше с ранен.

Харесваше му. Опияняваше се от надигащите се под дебелия пуловер гърди, от силните й крака, обути в скиорски клин. Но упоението от тялото й предизвикваше нежелана реакция в неговото, затова той се втренчи в лицето й като си припомняше мекотата на кожата, променящия се цвят на лешниковите очи, предизвикателната сладост на устните й.

Идън вдигна очи, обезпокоена от настоятелния поглед на Невада. Той побърза да извърне очи.

— Виждат ли се конете наоколо?

— Само следи от копитата им. Голям и малък кон. И двата са били със зимни подкови. Движели са се на юг и на изток пред вятъра.

Камъните се раздвижиха под ръцете на Идън.

— Струва ми се, че видях единия на около пет минути път оттук, под едно голямо дърво, но не съм сигурна. По-малкият е влачел въже след себе си. Никой не накуцва, макар че единият е паднал заедно с теб по склона. И да е имало кръв, не е било много, така че се успокой. Конете ти са в много по-добро състояние от теб.

— Голям кон. Малък кон. Зимни подкови. Въжета. — Невада не отделяше очи от изящния профил на Идън. — Къде си се научила да преследваш?

— В Аляска.

— Коне?! — скептично изви вежди Невада.

— Диви котки. — Идън се опитваше да отмести камък, който бе малко по-малък от пони. — В университета изучавах дивите котки, а в Колорадо дойдох заради пумите кугуар. След котките най-много се интересувам от обяздване и обучение на коне.

Погледът на Невада се промени. Тя възнамеряваше да живее в отдалечените райони около Уайлдфайър каньон, да преследва кугуарите, които се бяха върнали по земите на „Рокинг Ем“.

— По дяволите! — изруга под нос Идън, напъна с рамо по-малкия от двата камъка, които бяха затиснали крака на Невада. — Можеш ли да измъкнеш крака си от ботуша?

— Да. Почини си, преди да си се изпотила.

Тя се поколеба, след това кимна. Невада имаше право. Приседна на земята и си пое дълбоко дъх. Налагаше си да запази спокойствие и да не издава тревогата си. Левият му крак бе здравата затиснат под камък, който беше прекалено голям, за да може тя да го помести. До него пък беше парчето канара, отчупило се при падането по склона. То се свличаше надолу при всеки неин опит да го отмести.

— Как е главата ти?

Очите на Идън шареха с надеждата да открие нещо, което би могла да използва вместо лост и да повдигне по-малкия от камъните.

— Ще оживея.

— Световъртеж? Двоен образ? Гади ли ти се?