— Може би ще я намерим.

— Така ще улесним задачата си — съгласи се Невада.

Идън изпита удоволствие от факта, че младият мъж се чувстваше съпричастен с работата й, но той дори и да бе разбрал, с нищо не показа чувствата си.

— Отвъд ранчото на Макензи кугуарите имат големи територии. Там има и повече сърни и елени, но въпреки това те ежедневно преминават четиридесет — петдесет километра в търсене на плячка или на партньор. Или просто за да маркират границите си.

— Като стана дума за храна, обедът е в раницата ми.

— Гладна ли си?

Идън вдигна глава. Светлите очи на Невада не се отделяха от лицето й. Погледът му беше настоятелен и сърцето на Идън затуптя в забързан ритъм.

— Да… Гладна съм.

Гласът й бе дрезгав, но тя се почувства безпомощна. Невада караше кръвта й да закипи и в същото време не можеше да помръдне. Стоеше и чакаше да каже нещо.

— Невада? — прошепна накрая тя и се питаше какво не е наред, защо се чувства така, сякаш е застанала на ръба на скала и ако протегне ръце, ще литне… или ще падне на земята и ще се разтопи като снежинка.

Невада безпогрешно разчете израза на лицето й, промърмори нещо между зъбите си и й подаде раницата. Идън я грабна с две ръце, но само благодарение на ловките пръсти на Невада не я изпусна в снега. Младият мъж отново я пое и я сложи на рамото си. Тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли.

За миг Идън остана вцепенена и не го последва. Гледаше широкия му гръб между дърветата. Той се движеше тихо, със сила, която би трябвало да я изплаши, но не стана така. Мъжествената му походка възбуждаше сетивата й. Никога не го бе виждала облечен в светли дрехи.

Той ме желае, казваше си тя. Никога не го е крил. Защо поне не ме целуне?

Мисълта за целувката я възбуди още повече. Дишането й се затрудни. Бе изцяло отдадена на желанието си да почувства устните му върху своите.

Господи! Ако Марк имаше същото влияние върху мен, досега да сме се оженили и да сме в очакване на деца.

Идеята да роди дете на Невада я разтърси. Още едно същество с нейната усмивка и черната му коса, още една любопитна личност и може би момче с невероятната координация на баща си, неговата сила и мъжество.

Дъхът й излизаше със свистене. Виеше й се свят. Тя разтърси глава и се огледа като човек, който се пробужда в непознат за него свят. Дърветата бяха покрити със сняг както преди, нищо не бе променено.

Напротив! Всичко бе друго. За пръв път в живота си виждаше мечтите си въплътени в мъжа пред себе си.

Влюбена съм в Невада.

Бейби изсумтя и дръпна ръката на господарката си. Тя разсеяно го погали. Той отново я дръпна и привлече вниманието й.

— Прав си, Бейби. Време е да оставим майката на мира. Или си гладен?

Жълтите очи я гледаха неподвижно.

— Прав си — тихо изрече тя. — Глупаво е да оставя някого с толкова жизненост. Но липсата на инстинкт не е нещо ново за мен. Едно разумно момиче би се вслушало в съвета на другите и би те оставило да умреш в онази клопка, вместо да се опитва да те опитоми и да те научи отново да вярваш на хората.

Бейби приведе глава встрани и се заслуша. След това тихо пролая и се обърна да се огледа.

— Добре, момче, разбрах. — Идън протегна ръка в посоката, в която се бе отдалечил Невада. — Върви да си намериш обеда!

Вълчето излетя като изхвърлено от катапулт. Тичаше, изплезило език, а след него, по-бавно, тръгна Идън.

Не е лесно да си влюбен в Невада. Прилича на снежен човек, затворен в себе си в очакване на пролетта, която все не идва.

Помисли и за себе си.

Не се заблуждавай, каза си. Или ще се гмурнеш с отворени очи, или въобще не скачай. Невада не чака пролетта. Той дори не вярва, че съществува такъв сезон. В това е разликата.

Това е разликата, която ще съкруши сърцето ми.

Но не можеше да не върви след него, както преди години не можа да остане далеч от малкото вълче, подивяло от болка и страх.

Седма глава

Невада нервно се дръпна от масата, около която се бяха събрали да вечерят всички от „Рокинг Ем“.

— За Бога, Невада — възнегодува Тен, като видя брат си да става, — държиш се като дива котка. Щом нямаш търпение да разбереш какво става с женската, върви да провериш.

Около масата настъпи мълчание. Невада бе направил впечатление на всички с особеното си поведение през последните пет дни, след като се върна от Уайлдфайър каньон само с един ботуш. Работниците споделяха един с другиго, че навярно Таргет е свалил ездача си като са падали по склона, но никой не посмя да обяви на глас предположението си. След побоя в бара всички внимаваха да не попадат в полезрението на младия мъж.

Невада се обърна и впери ледено зелените си очи в Тен.

— Каква женска?

— Майката кугуар, коя друга? — Тен посегна да си сипе втора порция от пилешкото. — Всички знаем колко се безпокоиш за майките. — Той посочи небрежно с ръка Марая, която бе заприличала на топка в очакване на близнаците си. — Винаги разбираш кога една жена с бременна и започваш да се суетиш около нея като стара леля и да я обсипваш с грижи. Истинско чудо е, че човешкият род е оцелял без твоята помощ.

Невада изсумтя.

Даяна, съпругата на Тен, се усмихна над чинията си. Трите с Карла и Марая биваха трогнати от вниманието на Невада към тях и бебетата им. Държанието му бе необичайно за затворен човек като него.

— Върви и провери какво става с женската. — Тен грижливо отбягваше погледа на брат си, за да не забележи издайническите пламъчета на забавлението. — Тук имаме единайсет души, а утре идват още двама. Няма да усетим отсъствието ти, нали Люк?

— Чие отсъствие? — обади се Люк.

— Точно това казвах.

Невада остро изгледа брат си, но видя само черната му коса над пълната с храна чиния. Изруга тихо, така че да не го чуят Карла, Марая и Даяна.

От съседната стая долетя детски плач. Даяна и Карла се спогледаха и се приготвиха да станат.

— Седни, Даяна — каза Невада. — Аз ще видя какво безпокои Каролайн. Не е нещо сериозно, разбира се по плача й.

Даяна и Карла се отпуснаха на местата си. Никога не се съмняваха в думите на Невада. Бяха се убедили, че имаше невероятната способност да разгадава не само състоянието на детето по плача му, но и важността на проблема.

— Благодаря — каза Даяна и тихо прошепна на Тен: — Брат ти само си губи времето като чичо, трябва да създаде собствени деца.

Под масата Тен постави ръка върху ръката на съпругата си и тихо й отвърна:

— Невада е преживял много войни, мила. Не държи на живота толкова, че да рискува да обикне някого. А без любов не се създават деца. Братята Блекторн може и да са черните овце в семейство Макензи, но не правят бебета на жена, която не обичат. За пример мога да послужа аз. — Той погали с палец дланта й.

Даяна се усмихна и преплете пръсти с неговите.

Благодарение на острия си слух Невада бе доловил всеки звук от разговора им. Бе съгласен с мнението на брат си за клана Блекторн. В деня, когато разбра, че Даяна е бременна и изоставена от Тен, който се съмняваше в способността си да обича, Невада заведе брат си в едно изоставено пасище и го напердаши така, както Тен заслужаваше още от мига, когато Даяна напусна „Рокинг Ем“.

Бе добър урок и за двамата. Научиха, че обичта между двама братя е по-силна и по-дълбока, отколкото хората предполагаха.

— Добре, млада госпожице. — Невада пое племенницата в прегръдките си. — Намокрила си се до ушите. И мен ли ще подмокриш?

Каролайн се бе смълчала, защитена от любимото си мъжко същество. След миг загука и хвана здравата Невада за брадата.

— По-спокойно! — Той потърка брада в лицето на малката. — Ще остана без брада, преди да станеш на година.

Тя се засмя и отново сграбчи брадата му. Невада леко подръпна косата на момиченцето, черна като тази на баща й, доказателство за принадлежност към семейство Блекторн. Очите бе наследила от Даяна, тъмно сини. Усмивката й обаче бе изумителна. Невада я завъртя в ръцете си.

— Самотна си, нали? — гласът му бе нежен, прозвуча като котешко мъркане. — Не се притеснявай, след няколко дни Лоугън ще се върне. Само да му мине грипът и отново ще задърпа играчките ти. А чичо ти Кеш ще се прибере до края на седмицата. Той обича повече и от мен малките момичета.

Каролайн изгука. Тъмните ресници се сведоха над блестящите сини очи. Тя се притисна до Невада, прозина се и го удари с малките си юмручета. След това се отпусна и заспа.

Невада постоя като нежно люлееше детето в ръцете си. Спомняше си за многото деца, които бяха родени в страните, където се водеше война, бебета, които нямаха сила да изплачат, бебета, които той бе намерил прекалено късно…

— Ще я разглезиш — обади се Тен от вратата, но усмивката му бе благосклонна.

— Прави ми удоволствие — Невада гледаше спящата си племенница. — Малка, малка красавица. С твоята коса и очите на Даяна.

— И твоята усмивка — меко изрече Тен. — Но само аз и Люк знаем за това. Ние сме единствените, които си спомнят времето, когато ти се усмихваше.

— Така става, като се обзаложиш с дявола и загубиш — с безразличие вдигна рамене Невада.

— Така ли? Виж ме мен. Аз се обзаложих. Загубих. И въпреки това се научих да се усмихвам отново.

— Значи си глупак, Тенеси. Всеки мъж, който се оставя на чувствата си, е глупак.

— Всеки, който не го прави, е мъртъв. Дяволски добре го знаеш. Затова прекарваш толкова дълго време с Каролайн.

— Тя е нещо повече от обикновено бебе. Има нужда да знае, че не е сама, че е обичана… Невада сви рамене. — Има нужда да я държат, това е всичко.

— Като възрастните. И ние се нуждаем от това.

— Няма да е лесно да гушна мъж, дълъг повече от метър и осемдесет.

— Но го споменавай пред жените! Люк, Кеш и аз ще умрем, ако трябва да откажем от глезенето.

Каролайн се обърна в съня си.

— Време е за лягане. Дай бебето на баща му!

Невада внимателно постави племенницата си в ръцете на баща й. Тя вдигна за миг глава и отново се унесе в съня си. Тен целуна черната копринена косица и тръгна по стълбите.

— Тен?

— Да?

— Ако наистина смяташ, че не ти трябвам, утре сутринта ще прескоча до Уайлдфайър каньон.

— Наслука.

Само Каролайн видя широката усмивка на баща си, преди да заспи.

— Ще затрудня ли работата ти, ако взема един от пикапите? Ние… Аз загубих следите на една котка по планинския склон. Стръмно е за кон, така че бих могъл да пооправя стария път.

— Вземи черния. Вземи всичко, каквото ти е нужно. Стой толкова, колкото искаш. Поне веднъж имаме достатъчно работна ръка в ранчото. С една дума, не бързай!

Невада усети, че брат му е развеселен и строго го стрелна с очи. След това рязко се завъртя и тръгна към спалното помещение. Събра багажа си, настрои се да се събуди след пет часа сън и се отпусна върху възглавницата, като се опитваше за избута спомена за Идън от неясните си сънища.

Точно след пет часа се пробуди, отиде в гаража и отвори вратата на пикапа. Лъхна го смес от шоколадовите бисквити на Карла и сготвеното от Марая. Бяха му осигурили храна за няколко дни.

Невада насочи камиона към изхода на пътя и тръгна по стария коловоз, като се чудеше как бе успяла Идън да преодолее препятствията. Ако не виждаше следите от нейния камион, би се заклел, че пътят не е използван поне едно десетилетие.

Колкото повече приближаваше хижата, толкова по-силно безпокойство го обземаше. В случай на опасност човек трудно би се добрал догоре. Убеждаваше сам себе си, че няма за какво да се тревожи заради Идън. Не бе имало бури, никой не бе споменавал за чужденци из планините, нямаше причина за безпокойство. Освен това там бе и Бейби — незаменим бодигард, който се чувстваше като у дома си сред дивата природа.

Но в момента бе емоционално неустойчив.

Идън го зовеше като ехо, спускащо се по склоновете на каньона. Невада си знаеше, че няма да намери спокойствие, докато не я види.

Унесен от собствената си лудост, Невада натисна спирачки пред хижата. До нея започваше гората. Безпокойството му се усилваше. От комина се виеше дим, но никой не излезе да го посрещне. Студените зелени очи отчитаха всяка подробност. Времето бе ясно, но единствените следи водеха към навеса за дърва.

Идън не бе напускала хижата, освен за най-необходимото.

— Знаех си! Не трябваше да я оставям сама. Какво ли не се случва. Самият аз пострадах.

Невада слезе от камиона и с три стъпки се озова пред вратата на хижата. Отвори я с един замах. Разнесе се шумният поздрав на Бейби.

— Привет! — каза Идън. — Бейби ме предупреди, че идва гост, но не уточни кой е.

Облечена в ски костюм, който използваше вместо пижама, Идън бе коленичила пред огнището и разравяше въглените. Косата й бе спуснатата лицето й бе бяло като сняг. Изправи се бавно.