— Седни — посочи му тя шезлонга. — След миг и кафето ще е готово.

— Ти си болна. — Невада тръгна към нея.

— Това е само…

Обяснението на Идън премина в изумление, тъй като Невада я вдигна и я понесе към леглото й. Сложи я да легне, без да каже и дума, внимателно я зави с одеялото. На фона на пребледнялото лице очите на младата жена изглеждаха като невероятно големи брилянти.

— Невада, какво…

Думите й отново завършиха с възклицание. Невада плъзна ръце под брадичката й и опипваше внимателно лимфните възли по врата й.

— Боли ли?

Идън безмълвно поклати глава. Очите на Невада бяха близо до нейните, прекрасни, внимателни, изпълнени с безпокойство. Дъхът й излизаше със свистене от устните, а тялото й се бе напрегнало от възбуда при допира на ръцете му. Два дълги и елегантни пръста покриха пулса върху китката й.

— Усеща се добре, не е учестен — заключи Невада.

Идън си припомни как неговият пулс бе ускорил ритъма си при докосването й. Усмихна му се и заговори.

— Ако беше жена…

— Но не съм — прекъсна я той.

— Така е. Имаш право. Съществува пряка пропорционалност между твоята мъжественост и пулса ми.

За миг Идън бе готова да се закълне, че Невада е изненадан. Но дори и да беше така, той умело го прикри.

— Чувстваме се като разглобени, нали?

— За теб не знам, но при мен това е временно.

— Радвам се да го чуя. Ако температурата ти не е над тридесет и девет градуса, ще изям спалния ти чувал.

— Моля те, недей — треперливо въздъхна Идън. — Макар че Бейби има дебела козина, ще умра от студ.

Щом чу името си, Бейби притича до нея и пъхна влажния си студен нос във врата й. Идън го погали по главата. Невада усети, че го залива студена пот, като видя треперещите й ръце, които дори нямаха сила да прегърнат вълка.

— По дяволите, Идън. Слаба си като пеленаче!

Със затворени очи, тя поклати глава и се усмихна.

— Проста настинка. Преживявала съм и по-лоши неща.

— Но не и когато си сама в една хижа на края на света.

— Грешиш — тя въздъхна, безсилна да се бори с обзелото я изтощение. — Последния път, когато бях болна, бях съвсем сама в хижата в Юкон. Невероятен студ.

— Какво?

— Мама и татко бяха привърженици на спартанското възпитание на жителите на Аляска.

— Оставили са те сама, когато си болна? — Невада не вярваше на ушите си.

— Татко залагаше капани, а мама помагаше на госпожа Томпсън да гледат бебето. Освен това и Марк беше там. После ските му пропаднаха в една цепнатина на леда, точно пред хижата…

Гласът на Идън притихна до шепот, така че Невада трябваше да сведе глава, за да чува думите й. Тя се прозина.

— Когато му помогнах да се добере до къщата… ръката му беше вече шинирана. За ден-два бяхме много нещастни. Но всичко се оправи.

— Шинирана? — изненада се Невада.

Идън промърмори нечуто, потрепери и се търкулна в страни като се загърна в завивките.

С рязко движение Невада свали якето си и го метна върху нея. След това се зае с огъня. След минута високите пламъци обвиха цепениците и затоплиха стаята. С умението на човек, привикнал да готви на открит огън, Невада се зае да прави супа.

Идън бе потънала в трескава дрямка. Невада приседна до нея. Устните й бяха сухи, но нямаше други признаци на обезводняване и макар че лицето й бе с цвят на тебешир, липсваха сиво-жълтите тонове на сериозните болести. Той положи длан върху челото й и тихо изруга. Идън се притисна до ръката му.

Бейби неспокойно сумтеше до господарката си.

— Ще се оправи. — Той нежно избута муцуната на вълка от врата на Идън. — Остави я да поспи, а аз ще донеса остатъка от продуктите. Няма да е гладна, когато се събуди, но трябва да яде.

Идън спа непробудно, докато Невада влизаше и излизаше, изпразваше кабината на камиона и изпълваше стаята с уханието на храната. Стряскаше се от по-силните шумове, но не отвори очи, докато Невада не я привдигна и не поднесе чаша с гореща супа към устните й.

— Пробуди се, Спяща красавице.

— Не съм… красавица.

Невада не бе съгласен.

— И така става, скъпа. И аз не съм вълшебният принц, който ще те целуне.

Идън мрънкаше насън, че я безпокоят, но се облегна на гърдите на Невада и се притисна в тях с безгрижието и доверчивостта на Каролайн. Без да си дава сметка, Невада остави чашата и я взе в прегръдките си. Казваше си, че само ще провери дали температурата й не е спаднала, но сам не си вярваше. Никога не можеше да излъже себе си.

— Ако ти не си Спящата красавица, — поде той с плътен глас, — значи си Червената шапчица. Събуди се, Червена шапчице!

Клепачите й се вдигнаха. В него се взираха очи, в които се преплитаха зелено и златно, синьо и сиво.

— Не приличаш на баба ми.

— Защото съм вълкът.

— Страхотно! — въздъхна с усмивка Идън и потърка буза в брата му. — Винаги съм имала слабост към животните с козина.

— Слабостта е в главата ти. — Гласът му бе едновременно нежен и твърд. Помъчи се да не гледа примамливото местенце зад ушите на Идън. — Козинестото животно винаги има остри зъби, които с удоволствие би опитало върху теб.

— Звучи вълнуващо — прозина се тя и изцяло се отпусна върху Невада. — Знаеш ли? Ти си много по-мек от дюшека ми.

Тя се намести в скута му. Завивките се плъзнаха надолу и откриха прекрасните извивки на тялото й. От студа зърната на гърдите й се втвърдиха под леката материя на ски костюма.

Невада получи сърцебиене.

— По дяволите, Идън! Стани!

— Тихо…

Тя се постара да се надигне и прегърна младия мъж. Температурата я правеше ленива. Ръцете й се плъзнаха по тялото му и опряха в мускулестите му бедра. На сантиметър от пръстите й се усещаше възбудата на Невада.

Той притвори очи, благославяйки я, че бе спряла ръката си. Но благословията му не бе от сърце. Лъжеше се отново.

Нежните пръсти потърсиха мощта на желанието му, но той разбра, че Идън не съзнава какво докосва…

Невада рязка я свали от скута си и я обви със спалния чувал. Затвори ципа.

— Топло ли ти е вече? — попита през зъби.

Тя кимна.

— Добре — той взе чашата. — Отвори си устатата!

Тя го послуша.

— Пий!

Тя отпи, облиза устни и попита:

— Какво не е наред?

— Пий!

Тя допи супата и се опита да оближе остатъка, който стигаше до носа й, но не можа. Невада изруга и затвори очи.

— Цяла напаст съм — прошепна Идън. — Какво очакваше? Не съм свикнала да ме хранят. Ако ми освободиш ръцете, ще се храня сама.

Невада се изправи и с бързи стъпки приближи огъня, сипа нова порция супа в чашата и се върна при Идън. Тя успя да измъкне навън ръцете си.

Гледаше го с очи, които променяха цвета си наред с пламъка. Тя нямаше и една трета от силата му, нямаше и две трети от теглото му, но бе спокойна. Доверяваше му се и той се гневеше и се възбуждаше.

— Само не го прави, разбра ли?

— Да не правя какво?

— Ти си дяволски уязвима и дяволски сексапилна. Повтарям ти, Идън. Не ми се доверявай!

Тя понечи да проговори, но срещна погледа му и потрепери. Не от студ, нито от страх. Невада я гледаше с изражението на диво животно, застанало пред пламтящ огън, едновременно очаровано и уплашено, приближаващо стъпка по стъпка, но готово да побегне при най-малкия знак за опасност.

— Не мога да престана да ти вярвам, така както ти не можеш да престанеш да ме желаеш. Аз не съм толкова уязвима, колкото ти се струва. И… ти със сигурност знаеш, че аз също искам да те докосвам. Никак не ме бива да прикривам чувствата си.

Идън видя как в очите му избухнаха пламъци, видя как заби пулсът му.

— Ще ми налееш ли още супа, моля? — с треперещ глас изрече тя. — Много е вкусна.

Невада внимателно остави чашата на пода, изправи се и бавно излезе навън.

Осма глава

Първите златисточервени лъчи на утрото докосваха прозореца на хижата, когато Бейби заскимтя пред вратата, погледна към спалния чувал на Идън и драсна с лапа.

— Господи, Бейби! — с прозявка се изправи Идън. — Никога ли не спиш?

Бейби изръмжа.

— Стой мирна! — обади се плътен глас — Аз ще го пусна.

Идън огледа купчината от завивки, под която бе Невада.

— Аз вече съм станала. И без това от три дни, откакто дойде ти, не съм ставала. — Тя разтърка очи. — И аз като Бейби съм готова, за да тръгна нанякъде.

Невада не си даде труда да спори. Измъкна се от спалния си чувал и с две крачки стигна до вратата. Отвори я и Бейби се измъкна навън като сянка, останала от нощта.

Невада се върна при постелята си.

Идън едва сдържа възклицанието си, когато го видя. Бе си обул черни джинси, чиито копчета, с изключение на едно, бяха разкопчани. Под златистата кожа на бедрата му се очертаваха здрави мускули. Черни косми обсипваха тялото му. Необикновено усещане обзе Идън, глад и желание, с което се сблъскваше за първи път в живот си.

Невада се протегна и се зае да навлича черната си фланелка. Младата жена удържа порива си да се втурне към нето и да плъзне ръце по прекрасното му тяло. Искаше да провери силата и еластичността на мускулите му, да прокара пръсти в разрошената след съня коса, да усети вкуса на устните му, да проследи всяка извивка на тялото му с езика си…

— Идън, добре ли си? — Невада се взираше в сумрака, обезпокоен от необичайната тишина.

— Да — каза безгрижно тя.

— Не съм сигурен. — Той навиваше ръкавите си. — Как е кръстът ти? Още ли те стяга?

— Добре съм.

— Няма да си, ако не стоиш на топло — Невада коленичи до нея и подпъхна завивките под тялото й. — По дяволите! Тресе те! Да не би да развиваш пневмония?

— Не се бой. Още съм далеч от пневмонията.

— Знам аз, че вярваш на небивалици. Тази болест е непредсказуема. Разболяваш се от грип или настиваш и хоп, в следващия миг се бориш за живота си.

Спомените завладяха Идън. Тя се опита да се пребори с тях, но не успя. Опита се да говори, но от устата й не излизаше глас. Въздъхна и опита наново.

— Знам за пневмонията.

Комбинацията от увереност, скръб и примирение накара Невада да се загледа в нея. В светлината на утрото очите й бяха големи и пълни със сълзи, неподвижни, вперени в нещо, което единствено тя можеше да види.

Една сълза се плъзна върху пръста му. Изгори кожата му като разтопено олово.

— Идън — промълви той.

Тя въздъхна и премигна два-три пъти, за да пропъди сълзите.

— Всичко е наред… Само понякога… Понякога спомените са по-властни.

— Да. Така е.

Лешниковите очи се спряха върху лицето на Невада. Идън се усмихна, а сълзите й още тежаха върху ресниците на очите й.

— Тези спомени не са тъжни, не съвсем. Горчиво-сладки са. Аврора бе на десет месеца, едно жизнено и живо бебе. Малко щастливо торнадо. Смехът й ме караше да се сещам за ярките макове.

Идън се усмихна, а гърлото на Невада се сви от обзелите го чувства, които не бе допускал у себе си с години.

— Кога стана това?

— Преди шест години. В една ранна пролет. Бях на шестнайсет, твърде възрастна, за да бъда дете и прекалено млада за друго. Сестра ми Аврора бе почти на година. Разболя се, но заболяването бе типично за бебетата — висока температура за кратко време и безкрайна хрема. След това получи инфекция на ухото, после дойде нова простуда, кашлица…

Идън се поколеба, но продължи.

— Късна буря завладя Арктика, температурите паднаха с около двадесет градуса. Дишането й се промени. Опитахме се да повикаме помощ по радиото, но в бурята самолет не можеше да излети. Единственото, което можехме да направим, бе да я държим на топло и да се молим бурята да спре.

Невада притвори очи. Добре разбираше болката и чувството за безпомощност, обзели семейството на Идън. Бе виждал много разрушени семейство, разрушени селища, разрушени страни.

— Само аз не се разболях и затова Аврора спеше с мен. Когато умря, бе в ръцете ми. Държах я… държах я дълго време.

Настъпи тягостна тишина. Единственият звук бе движението на ръцете на Невада по завивките й. Глезеше я с разбиране. Нямаше съмнение за пораженията от скръбта. Сякаш и сам усещаше да пърхат черните кадифени крила на мъката.

Но виждаше и усмивката на Идън, чуваха и смеха й. Истински, реални. Забавлението й от живота бе завладяващо. Това го бе привлякло към нея — абсолютната й увереност, че животът е златен огън, който изгаря тъмнината и студа.

Идън още се усмихваше, въпреки съзнанието, че животът е жесток и непредсказуем. Бе понесла предателството, бе преживяла смъртта на сестра си и все още бе в състояние да се смее.

— Пръстенчето на верижката ти. Било е на Аврора.

— Да.

— Защо?

Не бе въпрос, само желание да узнае.

— Нося пръстенчето й, за да си спомням винаги, че любовта е непреходна и никога не е безполезна.

Нещо трепна у Невада, част от чувствата, които вярваше, че е погребал, се пробудиха. Болката го порази, спря дъха му и той остана безмълвен.