Беше предопределено да дойдат тук.

– Какво правиш край езерото толкова рано? – попита я Кейт и коленичи пред нея. – Как се измокри така? И си боса!

Девън се приведе и прошепна тихо в ухото º:

– Видях алигатора.

Майка º се усмихна и прокара длани нагоре-надолу по ръцете на Девън, сякаш да я стопли.

– Скъпа, тук няма алигатори.

– Има! – настоя тя и º показа корена за доказателство. – Алигаторът ми даде това! Още не знам какво означава.

– Разбирам… Много мило от негова страна. – Кейт погледна Девън в очите. – Добре, искам да ми обещаеш нещо. Истинско Девън-обещание. Повече няма да излизаш сама от бунгалото.

Двете се бяха споразумели Девън-обещанията да се спазват. Дадеш ли дума, на две не става.

Девън въздъхна.

– Обещавам. Но да знаеш, че се опитах да те събудя!

Кейт се изправи и я улови за ръката.

– Знам. Ала друг път ме чакай да отидем заедно.

– Добре – кимна момичето и погледна назад.

Алигаторът я видя как се отдалечава, потопи се във водата и се скри.

*

Същия следобед Аби се взираше в тавана на бунгало номер 9. Там имаше мокро петно като на велосипедно колело. Уголемяваше се от година на година. Появи се през годината, когато Джордж почина. Тогава приличаше на дребен черен бръмбар и тя идваше в бунгалото, гледаше го и понякога бе готова да се закълне, че то снове по тавана и изписва думи като „надежда“, „любов“ и „истина“. Примигнеше ли обаче, думите изчезваха. Петното се намираше в ъгъла и влагата бе отлепила горния край на кораловия тапет. Все се заричаше да провери откъде се просмуква водата и да поправи покрива, ала после º хрумваше: „Ами ако таванът поиска да ми каже още нещо?“ И се отказваше.

В бунгалото имаше и великолепно легло, извито като шейна – старо и ръчно изработено. В лагера беше пълно с антикварни мебели от безметежните дни на Аби и Джордж, скрити като тайни съкровища сред по-евтините предмети. Гардеробът от гаражна разпродажба съжителстваше с тоалетна масичка, купена от Джордж по време на медения им месец – антика с инкрустации и леко опушено огледало, готово сякаш да покаже най-красивата º версия, ако го помоли. Ала тя никога не го помоли. Сестра º Мерили бе красавицата в семейството. Джордж обаче, оглавил списъка с най-желаните ергени в Атланта, след като неочаквано наследи парите на дядо си, предпочете Аби. О, сестра º се опита да го спечели. Ала нямаше как да зачеркне подигравките за червената му коса и кривите зъби, с които го обсипваше в училище. Аби винаги се бе държала мило с него. Влюби се в него още от малка, защото с хартия и молив той умееше да нарисува всякакви красиви неща. Беше мечтател като нея. И за почти всеобща изненада поиска ръката º, след като получи наследството си. Можеше да избира от цял рояк хубавици. Да избере Мерили, преди тя да се влюби в Талбърт – момчето от бензиностанцията. Ала той обичаше единствено Аби.

Не е необходимо огледалото да ти казва, че си красива, когато имаш такова доказателство.

На вратата се почука и Кейт извика:

– Аби?

Стресната, Аби се надигна върху прашното легло. Мислеше, че се е вмъкнала тайно тук. Смяташе, че както всички други Кейт ще се поддаде на вълшебната леност, с която се славеха следобедите край Изгубеното езеро.

След първоначалната паника реши да не си прави труда да става от леглото. Бяха я хванали. Нямаше смисъл да се преструва.

– Тук съм! – извика.

Кейт влезе. Носеше къси панталонки с разни-щени краища и сива тениска с огромно колело, кац­нало сякаш върху миниатюрен старомоден панаир. Двете виенски колела от панаира се извисяваха магически и се превръщаха в колела на велосипеда. Под него пишеше: „Ферис Уилс, Атланта, Джорджия“.

Кейт имаше лице, което спираше погледа като загадка. Привлекателно, да, но не симетрично – очите º бяха големи, носът – дълъг. Беше стройна, но добре развитите мускули и едрите кости не създаваха впечатление за крехкост. Всички жени в семейството им бяха жилави. Не бяха създадени да се чупят, ала въпреки това повечето се прекършваха под напора на съвършената буря, наречена любов.

– Видях, че ключът на бунгало номер 9 не е на стената, и предположих, че си тук – каза племенницата º. – Сетих се за описа. Искам да ти помогна, преди да тръгнем.

– Благодаря. – Аби потупа прашното легло и Кейт седна до нея.

– Какво правиш тук? – попита я, оглеждайки стаята.

– Мисля.

– За какво?

– За много неща. Днес мислех за Джордж. След като купихме лагера, цяла година го ремонтирахме. После, когато бяхме готови да отворим, той започна да обикаля с колата. Оставяше брошури в магазините. На всяка брошура бяхме снимани двамата. Първите ни гости бяха странници – волни птици и хипита. Чудехме се защо привличаме само особняци. Не ме разбирай погрешно. Това ни харесваше. Ала няма да забравя първото лято, когато дойдоха Булахдин и съпругът º. Тя ми каза, че избрали „Изгубеното езеро“ заради брошурата. Погледнала снимката ни и си помислила: „Аз съм бяла врана като тях, значи ще се чувствам добре там.“

Кейт се засмя.

– Права е била. Белите врани също се нуждаят от убежище. Да се приспособяваш е изморително.

Аби погледна племенницата си. Усмивката променяше цялото º лице – разширяваше устните º и около очите º се появяваха бръчици. Какво правеше тук, скрита сред старците? Би трябвало да продължава напред, да живее живота си, както се полага. Беше прескочила трудната част. Щастието бе неизбежно, стига да му позволи да се случи.

– Спомена, че се местите. Не бързаш ли да се върнеш в новия ви дом? – попита Аби.

Усмивката на Кейт помръкна.

– Сложно е…

Леля º зачака.

Младата жена кръстоса крака и започна да подръпва нишките по панталоните си.

– Бях парализирана. Свекърва ми помогна да продам къщата, в която живеехме с Мат. Всъщност получих доста пари. Но вместо да намеря нов дом, както би направил всеки нормален човек, реших да се преместя при свекърва си. Позволих º да поеме кормилото и сгреших. Сега го осъзнавам. Ще трябва да поправя грешката. – Тя си пое дълбоко дъх и се обърна към Аби: – Да, налага се да се върна. Но не бързам. Искам да ти помогна. Готова съм да остана цяло лято, ако е необходимо. Девън няма да възрази.

– Ще останете до когато искате – усмихна се Аби.

– Девън твърди, че видяла алигатор тази сутрин. Открих я на кея. Беше вир-вода и държеше грозен корен. Алигаторът º го дал. Щом е започнал да я обсипва с подаръци, няма начин да я накарам да си тръгне.

Леля º сложи възглавница зад гърба си и се облегна.

– И ти влудяваше майка си тук. Губеше се по цели дни, връщаше се, вмирисана на тиня и с буболечки в дрехите. Понякога с Уес донасяхте жаби. Веднъж дори уловихте скорпиони в буркан. Майка ти те слагаше да спиш с гумена шапка, пълна с бебешка пудра, за да премахне миризмата на езеро.

Кейт се засмя.

– Това го бях забравила.

Аби се поколеба, преди да зададе следващия въпрос. Предпочиташе да не знае, защото нямаше какво да направи. Ала раздялата с малката Куин бе едно от най-трудните неща в живота º.

– Добре ли живееше майка ти?

– Беше щастлива, докато татко бе жив – отговори Кейт. – Самотата след това не º понесе. Когато бях в гимназията, не излизах вечер, за да не се тревожи. По онова време тя ми беше най-добрата приятелка. В колежа срещнах Мат и двамата заживяхме при нея, след като забременях. Обичаше да е с Девън. Мисля, че след смъртта на татко това бе най-щастливият º период.

– В розовата тухлена къща на Дора Коув Роуд ли живеехте? Нея ли продаде?

Кейт я погледна изненадана.

– Да. Къщата на мама. Не знаех, че си ни идвала на гости.

– Не съм. С Джордж купихме тази къща за баба ти след смъртта на съпруга º. Тогава майка ти беше едва на три.

– Вие ли купихте къщата?

Леля º кимна.

– Малко преди да напуснем Атланта купихме къща и кола на сестра ми. Дадохме º малко пари. Основахме скромен попечителски фонд за Куин. Останалите пари дадохме за благотворителност и се преместихме тук.

Младата жена се облегна на възглавница; прашинките се разлетяха около тях и заблещукаха във въздуха.

– Защо дарихте парите? Мама никога не ми е обяснявала.

Аби сви рамене.

– Едва ли е разбирала. Никой не ни разбра. Ламтежът за пари е наследствен в семейството ни. Искат пари, нямат пари и никога не успяват да ги задържат. Джордж бе отрасъл бедно, но щастливо. Когато се върнахме от медения месец, всичко се разпадна. Майка ми и сестра ми очакваха много и с нищо не се задоволяваха. С Джордж осъзнахме, че парите не са ни необходими, а семейството ми няма да ни остави на мира, докато ги имаме. Затова се отказахме от тях. И те не ми простиха.

– Но мама сигурно е искала да заровите томахавката, щом е дошла тук през лятото след смъртта на Джордж.

Аби се поколеба.

– Не искам да злепоставям майка ти. – Тя погледна открито Кейт. – Представям си колко тежко е било детството º в сянката на майчината скръб. Знам, че те обичаше. Още щом те видях, разбрах, че детството ти е било изпълнено с обич. Куин ти предоставяше свобода, както и ти на Девън.

– Не се притеснявай – поклати глава Кейт. – Искам да разбера.

– Бяха настроили Куин срещу мен. Струва ми се, че дойде, за да види как страдам, както майка º е страдала. – Аби зачака Кейт да я прекъсне, да възрази, но тя мълчеше. – Бях съсипана след смъртта на Джордж, но имах Лизет, гостите и целия град. Те не ми позволиха да се изгубя в мрака. Такава подкрепа винаги е липсвала на жените от семейството ни. Щом се влюбеха и се омъжеха, те се изолираха и се вторачваха само в съпрузите си. Да разчиташ обаче само на един човек е опасно. Две ръце не са достатъчни да те вдигнат, ако паднеш. На Куин не º хареса, че не възнамерявам да продам „Изгубеното езеро“ и да поделя парите с нея. Не º хареса, че ще се справя. Не го очакваше. Дадох º още един повод за омраза.

Кейт помълча замислено.

– Не мога да повярвам, че татко º е позволил да дойде за това.

– Не мисля, че той знаеше. Щом разбра, я накара да си тръгнете.

Аби се изненада колко лесно прие Кейт чутото. Ала веднага разбра причината.

– Тя се промени след смъртта на татко – каза племенницата º.

Куин беше нестабилна като майка си. И явно бе пропаднала в същата пропаст след смъртта на съпруга си. Кейт го бе усетила и това натъжи Аби.

– Наричам го проклятието на Морисови.

– Едва не сполетя и мен – каза тихо Кейт, вперила очи в тавана. Леля º се запита дали прочита нещо там.

– Но не се е случило. Ако измервахме живота в неща, които без малко да се случат, няма да стигнем донякъде – констатира Аби.

Постояха мълчаливо една до друга. Аби реши да продължи да поддържа връзка с Кейт, след като продаде „Изгубеното езеро“. Чувстваше се добре най-сетне да е в една стая с член от семейството си и да усеща само приятелство, а разговорът и моралната подкрепа да са всичко, което се изисква и дава свободно. Отне петдесет години, докато това най-сетне се случи.

Кейт се изправи и изтупа дрехите си. Пъхна ръце в джобовете и я погледна.

– Не е официално, нали? Още не си продала „Изгубеното езеро“?

– Още не.

– Значи е нещо, което почти се е случило.

Аби се усмихна вътрешно и отговори бързо:

– Засега.

– И описът не е належащ.

– Физически, да. Но напоследък размишлявам много.

– Какво ще правиш, когато продадеш „Изгубеното езеро“?

– Ще пътувам. С Джордж искахме да се върнем в Европа.

– А след това?

– След кое?

– Къде ще се върнеш след пътешествието?

– Не съм мислила чак толкова напред – засмя се Аби.

Кейт сбърчи чело. Понечи да каже нещо, но се отказа.

– Оставям те на спокойствие. – Обърна се към вратата, но спря. – Благодаря ти, Аби.

– За какво?

– Че си странна птица – усмихна се тя. – Вдъхваш ни надежда.

Амстердам, Холандия, зимата на 1963

Беше една от най-студените зими. Снегът се сипеше като пелена и очароваше безкрайно Аби. В живота си бе виждала много малко сняг. Водата в каналите замръзна. С Джордж се пързаляха с часове и намираха уютни ресторантчета, където се подкрепяха с алкохол и топла яхния. Момичето от моста в Париж – Лизет – отначало ги следваше по цял ден, но студът не му понасяше. Не я омагьосваше като Аби. Джордж писа на семейството º в Париж още щом разбраха, че ги е последвала в Амстердам. Лизет не им казваше на колко е години, ала не изглеждаше на повече от шестнайсет. Родителите º сигурно се тревожеха. Бащата на Лизет отговори на Джордж на френски. Мъжът от рецепцията в хотела им преведе писмото му. Лизет била своенравна и нямало да се прибере у дома, докато сама не реши. Навярно, пишеше баща º, така ще порасне.

Аби тайно се зарадва, че Лизет ще остане. Блазнеше я мисълта, че разбира момичето по-добре от всекиго. Разбираше отчаянието º. Разбираше, че най-трудният период в живота е, когато се преобразяваш. А с Лизет се случваше точно това. Беше научила как родителите º са я изпратили в училище за глухи, но тя избягала. В нейния свят не царяла тишина и не успяла да заживее сред онези, чийто свят е безмълвен. Не бе научила езика на глухонемите и бележките бяха единственото º средство за общуване. Джобовете º винаги бяха пълни със смачкани листове.