– Не съм ви виждала преди – отбеляза сервитьорката, докато им наливаше чая в пластмасови чаши. – Водният парк ли ви доведе насам?

– Не. „Изгубеното езеро“.

Сервитьорката се ококори.

– Вие сте племенницата на Аби Пим! Чух, че º гостувате.

– Така ли? – изненада се Кейт.

Сервитьорката се засмя.

– Градът е малък. И аз ще дойда на партито. Ей-сега ще ви донеса пицата.

След минута пицата на Девън се озова пред нея и тя я захапа лакомо.

Кейт заотпива от чая, усещайки любопитните погледи на хората. В кухнята настана суматоха, вратата се отвори и Уес застана на прага. Откри ги веднага.

– Казах ти, че е там – констатира мъжки глас отвътре.

– Здрасти, Уес! – поздрави Девън и кашкавалените нишки се разточиха между устните º и пицата.

– Хубаво място имаш – отбеляза Кейт.

Уес бе облечен в меки износени дънки и тениска с дълъг ръкав. Косата му сега изглеждаше по-светлочервена, защото не лепнеше от пот като предния ден. Стори º се по-истински тук, далеч от „Изгубеното езеро“. За пръв път го виждаше в друга среда и с изненада установи, че чувствата º са същите. Не ги пораждаше обстановката. А той.

Уес дойде при тях. По лицето му се четеше известно смущение от начина, по който се бе появил.

– Благодаря.

– Може ли да те питам нещо?

Той се подпря на плота.

– Разбира се.

– Защо си нарекъл ресторанта „Майсторска пица“, след като атмосферата е като от осемдесетте?

Той се усмихна. Най-добре виждаше момчето у него, когато се усмихваше, свалил защитната броня.

– Отначало всички се учудват. Щом къщата излезе на пазара, реших да я купя заради просторния подземен гараж. Точно това ми трябваше. Най-сетне бях спестил достатъчно да основа компания за ремонти по домовете, вместо да използвам като офис дома на приемната си майка. Има три етажа. Живея на третия. – Той посочи с палец тавана. – Ресторантът на първия етаж се наричаше „Поглед назад“. Аз не исках да се занимавам с него и обмислях да дам помещението под наем. Пицарията обаче беше любимо място на местните и те настояваха да продължи да работи. Предишният собственик бе починал внезапно и хората всяка нощ слагаха старомодните му зелени ботуши със заострени бомбета пред апартамента ми. Понякога ги намирах в гаража долу. Веднъж-дваж ме чакаха на сутринта дори тук, в ресторанта – на пода до онази маса – посочи яркооранжевата маса в ъгъла, – все едно той е седял там и преди малко е станал и си е тръгнал.

Мъж, чието лице беше покрито от бакенбарди, надникна през вратата на кухнята.

– Колко пъти да ти повтарям, че не го правехме ние – укори го той. – Беше призракът му. Искаше ресторантът да работи. Погребали са го с тези ботуши! Здрасти, Кейт! Аз съм Грейди. Предай на Аби, че ще донеса пилешки крилца на партито.

Тя се усмихна и кимна, но Уес дори не го погледна.

– Така се появи „Майсторската пица“. Два бизнеса в един. Наех помощник и диспечер за работилницата долу. И задържах всички служители в пицарията, за която отговаря Грейди. – Той кимна към кухнята. – Понякога се получава странно преплитане. Клиентите се обаждат за майстор, но поръчват и пица. Или клиентите на ресторанта носят счупени лампи и хапват тук, докато ги поправим долу.

– Много изобретателно! – похвали го Кейт.

– Свикнах бързо и сега ми харесва – отговори Уес.

– Винаги си бил сговорчив.

Той изсумтя.

– Имаш предвид, че ме командореше.

Девън сдъвка последното парче пица и каза:

– Хей, Уес, виж какво ми даде алигаторът! – Вдигна възлестия корен, който бе оставила върху плота. Разнасяше го със себе си като фенерче, където и да отидеше. – Мисля, че е знак.

Уес взе корена и го разгледа внимателно.

– Знак за какво?

Девън сви рамене.

– Че алигаторът иска да намеря нещо.

– Май е от кипарисово дърво – Уес º подаде корена.

– О… да – кимна Кейт.

– Откъде знаете? – попита развълнувано Девън.

– Корените на кипарисите понякога стърчат над земята или над водата. С майка ти се гмуркахме около тях да търсим съкровища.

– Но ти не бива да го правиш в никакъв случай – додаде бързо Кейт. – Опасно е. Мама щеше да припадне, ако знаеше. Помня колко бяха заплетени корените под водата. Чудно как не сме се заклещили.

– Пораснаха ни хриле, не помниш ли? – вметна Уес.

Тя вдигна несъзнателно ръка и пръстите º докоснаха мястото зад ухото.

– Помня.

Помнеше и историята, която съчини – как три момичета плували сред корените на кипарисите, заплели се и останали там завинаги; пораснали под водата и косите им се виели като водорасли, когато наблюдавали как родителите им идват да ги търсят всеки ден; след време се научили да яздят мъглата и да се появяват над повърхността. Урсула, Магдалена и Бети. Призрачните дами.

Девън скочи от стола.

– Да се връщаме при езерото! Искам да видя кипарисовите корени!

Кейт подвикна на Девън да я чака до входа и попита Уес:

– Ще дойдеш ли на партито?

– Разбира се – кимна той.

– Партито явно ще надмине очакванията на Булахдин.

– Ще дойда по-късно днес, ако искаш. Да помогна за подготовката.

– Всички ще ти бъдат благодарни – призна Кейт.

– Мамо, хайде!

– Доскоро значи – усмихна се младата жена и тръгна към Девън.

*

– Знае ли тя, че участваш в сделката за имота на Аби? – Грейди подаде глава от кухнята веднага щом майка и дъщеря излязоха.

Уес сви рамене.

– Не, ако Аби не º е казала.

– Лошо ти се пише, когато разбере – подсвирна Грейди.

– Защо?

– Съвсем си изгубил форма – поклати глава той. – Докога да ти повтарям, синко, да излизаш по-често с жени.

– Излизам достатъчно.

– Боулингът с мен не се брои за среща. Дори не ме водиш на вечеря след това.

Уес извади кърпа изпод тезгяха. След кратък размисъл попита:

– Какво те кара да мислиш, че се интересувам от Кейт?

– Това, което се случи тук преди малко, се нарича привличане. П-р-е-ф-л-и-ч-а-н-е. Провери го в речника.

Уес се усмихна и се залови да бърше плота. Грейди знаеше, че е имал приятелки. Не че се задържаха дълго. Всички на неговата възраст бързаха да напуснат града. Най-дългата му връзка продължи две години. Влюби се в Аника през последната година в гимназията. След дипломирането обаче тя започна да крои планове да избягат оттук. Казваше му, че уменията им ги улесняват да пътуват. Той можеше да ремонтира всичко, а тя да работи като сервитьорка навсякъде. Приемната му майка Дафни го насърчи да послуша сърцето си. Проблемът бе, че сърцето му не принадлежеше на Аника. Поне не цялото. Голяма част, разбира се. Обичаше я. Ала обичаше и Дафни, Аби и града. И Били.

Всъщност причината беше Били.

Напуснеше ли това място, щеше да напусне брат си. Не можеше да го направи. С Били бяха неразделни. Уес му сменяше пелените, учеше го да плува. Всяка сутрин отиваха през гората до езерото. Каквото направеше Уес, правеше го и Били. Каквото харесваше Уес, брат му също го харесваше. Едва не загина, опитвайки се да намери Били в горящата къща. Ала не успя. Не го намери. Навярно продължаваше да го търси. Винаги щеше да го търси.

Нямаше сила, нито човек, способен да надделее над този спомен, да заеме това място в сърцето му. Освен Кейт. Преди години поиска да си тръгне заради нея. Ала тогава мислеше да вземе и Били. Сега обаче не би заминал дори заради нея. Не че съществуваше такава възможност. Независимо какво смяташе Грейди, с Кейт имаха само спомен за нещо хубаво.

И той, и тя щяха да си отидат, преди да се усети.

9.

Кейт и дъщеря º се върнаха във „Фреш Март“. Покупките им бяха опаковани и тя даде бакшиш на момчето от магазина, което им помогна да натоварят кашоните в колата. Девън вече си бе закопчала колана, а Кейт се канеше да седне зад волана. От магазина обаче долетяха гласове. Чистач на прозорци върху стълба миеше стъклото над отворената врата.

– Защо идваш тук? Той е женен!

Кейт позна гласа на младата русокоса жена – Британи.

– Баща ти не се оплаква – подметна Селма, застанала на прага на магазина.

Не забеляза Кейт. Полата º се люшна възмутено и токчетата º затрополиха по тротоара толкова ожесточено, че под тях избухваха искри и оставяха черни прогорени петна по цимента. Въздухът около нея бе зареден с яркочервено електричество, познато на всяка жена. И на всеки мъж, ала по съвсем различни причини.

– Какво º става на Селма? – попита Девън.

– Нищо – отвърна майка º и седна в колата. – Просто е в лошо настроение.

– Алигаторът я харесва.

– Нима? – попита разсеяно Кейт, запалвайки двигателя.

– Той харесва всички. Тревожи се, че няма да ги види повече. Не иска да си тръгват.

– Дори Селма?

– Смята я за красива.

Кейт се обърна да излезе на заден ход от паркинга.

– Е, значи определено е той.

*

Пристигнаха в „Изгубеното езеро“ няколко минути преди Селма. Тя слезе от червения си седан и се запъти право към бунгалото си, без да продума.

Кейт и Девън започнаха да разтоварват покупките, но Селма извика:

– Кейт! Кейт!

Понесла кашона, пълен със зеленчуци, Кейт се обърна. Другата жена стоеше на верандата пред бунгалото си.

– Да?

– Искам да се изкъпя, а нямам чисти хавлии.

Кейт кимна към голямата къща.

– В пералното помещение сигурно има.

– Ще почакам тук – отвърна Селма. – Нали спомена, че помагаш на Аби? Тя обикновено ми носи хавлиите.

Майка и дъщеря внесоха първите кашони с продукти вътре.

– Ей-сега ще донеса останалото – обясни Кейт на Лизет. – Първо ще изтичам да занеса хавлии на Селма. Какво я прихваща?

Французойката поклати глава и написа в бележника: „Самотна е“.

– Не изглежда да е самотна.

Лизет се усмихна и написа: „На никого не му личи. Дори на теб.“

*

След няколко минути Кейт почука на вратата на Селма. Тя º извика да влезе. Вече беше с китайски пеньоар и лежеше на канапето, разгърнала списание. Бунгалото изглеждаше замъглено, но не от дим. Мъглата беше ароматна – като от парфюм.

По абажурите бяха надиплени шалове. Обувки с високи токчета бяха подредени в камината. Отворени кутии за шапки се виждаха навсякъде, но в тях нямаше шапки. Едната бе пълна с бонбони, друга – с миниатюрни мостри на гримове, трета – чудно – с капачки от бутилки. Застанала на прага, Кейт протегна ръце да º подаде хавлиите.

Селма отегчено захвърли списанието.

– Сложи ги в банята. И вземи старите.

Младата жена влезе в банята, остави хавлиите върху мивката и се върна с използваните, изцапани с грим. Тръгна към вратата, но се обърна и каза:

– Днес те видях във „Фреш Март“. Бяхте се спречкали с момичето в магазина.

Селма въздъхна.

– Не ме харесва.

– Защо?

– Защото флиртувам с баща º – собственика на магазина. Женен е. Такава съм си. Всичките ми съпрузи бяха женени, когато ги срещнах. – Тя потърка разсеяно безименния си пръст на мястото, отредено за брачна халка. – Но тя се притеснява напразно. Ако го исках, досега да съм използвала последната си магия.

Кейт отвори уста, но я затвори. Накрая все пак попита:

– Всичките ти съпрузи ли бяха женени?

– Странно, нали? Ала такива са правилата.

– Спазваш правила?

– Не съм ги измислила аз. Съществуват от незапомнени времена.

– Защо тогава не остана омъжена за някой от тях? След като си ги спечелила с цената на толкова неприятности?

Селма се намръщи и стана.

– Нито един не оправда очакванията ми. – Посочи седемте снимки в рамка върху полицата над камината – някои малки, други големи. От всяка се усмихваше мъж. От най-овехтялата я гледаше младеж на около двайсет години, от най-новата – възрастен мъж. – Това са съпрузите ми – обясни тя. – Запазила съм ги, за да ми напомнят какво не бива да търся следващия път.

Отиде до полицата и взе кутийка за бижута – лешниковокафява с люспички слонова кост, инкрустирани върху капака. Кутийката не правеше впечатление и Кейт не би º обърнала внимание. Ала Селма я вдигна нежно, сякаш ще оживее в ръцете º. Младата жена се втренчи като омагьосана в нея. Усети силата º.

– Знаеш ли какво е това?

– Не. – Кейт пристъпи от крак на крак и преглътна.

– Тайната на успеха ми – обяви Селма и отвори бавно кутийката.

Кейт се приведе да погледне вътре. Намръщи се – върху черното кадифе имаше само малък медальон с формата на сърце.

– Какво е това?

– Ха! – Селма захлопна победоносно капака и тя отскочи уплашено назад. – Знаех си! Само жени като мен разбират какво е.

– Не разбирам… – заекна Кейт; зави º се свят, сякаш е станала прекалено рязко.

– Магия. Последната. Пазя я за последния си съпруг. Ще бъде стар и богат. Следващ няма да ми е необходим.