Едва сега му хрумна.

Това ли трябваше да º каже? Това ли имаше предвид Аби?

Досега му изглеждаше лесно. Мислеше, че Лизет знае.

Ами ако не знае? Ако не предполага колко я обича?

Намръщи се, осъзнал друга възможност. Страх обтегна кожата зад ушите му – същият страх го обземаше, когато се налагаше да отиде на непознато място или да говори пред хора, и му се приискваше да побегне, защото няма да понесе смущението.

Ако беше все едно дали тя знае или не?

Ако не го обича?

*

– Уес! – извика Девън и Кейт я видя как се втурва към него.

Слънцето се спускаше зад дърветата и чертаеше пътеки върху езерото. Знойната жега се бе превърнала в меко, влажно лято. Откакто Уес бе пристигнал, момичето седеше до масата за пикник. Облакътена на колене, подпряла брадичка в длани, тя го чакаше, чакаше и чакаше да спре да работи. Не го изпускаше от поглед, докато разпъваше навеса, закърпен снощи от Кейт, и поправяше скарите на барбекюто. Кейт усещаше осезаемо нетърпението на дъщеря си – сякаш може да го замери с него и да го удари.

– Искам да те попитам нещо – каза задъхано Девън. – Наблизо ли живеехте с брат ти?

– Да. – Уес посочи източния бряг на езерото. – На около километър… През гората… Но къщата я няма вече. Изгоря.

Девън проследи посоката с присвити очи. Закри с длан здравото си око, както правеше често, когато търси нещо. Забеляза, че Кейт я наблюдава, и свали ръка.

– Има ли пътека дотам?

– Имаше. С брат ми идвахме тук всеки ден.

– Ще ме заведеш ли там?

– Да те заведа там ли? – изненада се той.

– Да. Да се разходим през гората.

– Девън, не бива да настояваш – намеси се Кейт и се приближи до тях.

Ръцете º бяха в кафяво и зелено от плевенето на занемарените сандъчета за цветя пред голямата къща.

– Не настоявам аз – възрази Девън. – Алигаторът иска той да ме заведе там.

– Звучи зловещо – констатира Уес, смъквайки колана си за инструменти.

Момичето погледна към майка си.

– Сякаш алигаторът иска да го изяде – обясни Кейт.

– Не! – възкликна веднага Девън. – Не е така. Той е дружелюбен. И много те харесва, Уес. От всички тук за теб говори най-често.

Кейт сбърчи чело.

– Говори за Уес?

– Непрекъснато.

– Добре, да вървим – предложи той, сякаш най-сетне се е решил.

– Наистина ли? – попита Девън.

– С алигатори не бива да се спори – каза Уес.

– Именно! – кимна сериозно момиченцето.

Тримата тръгнаха към езерото.

– Ще се върнем, преди да се стъмни – подвикна Уес на другите. – Ще им покажа пътеката до бунгалото.

– Внимавайте – предупреди ги Аби; чакаше Уес да приключи със скарите, за да започне да приготвя вечерята за гостите, и сега разпалваше въглищата в едната. – Носите ли си телефоните?

– Моят… ммм… падна в езерото – смутолеви Кейт.

Уес извади своя от джоба и го вдигна.

– Моят е тук.

Щом стигнаха до брега на езерото, той се шмугна сред дърветата и не след дълго намери пътеката. Поеха по нея и след няколко минути Кейт забеляза знаци по дърветата.

– Какво е това? – попита тя, подръпвайки едно от ярките найлонови шнурчета, завързани по ниските клони.

– Изглежда, някой е правил оглед – отговори Уес. – Поръчвала ли е Аби да инспектират земята º?

– Не, доколкото знам.

Дърветата оредяваха постепенно, ставаха по-еднакви и по-равномерно разположени – някой явно бе залесявал местността преди години. След малко Кейт осъзна, че наоколо има само борове и всички са с еднакви белези по стволовете. В кората бяха издълбани триъгълници, а в триъгълниците личаха равни, тесни линии като прорези от брадва. Дърветата-близнаци създаваха особена магическа атмосфера – като танцьори в костюми, застинали преди първата стъпка от танца.

– Защо по дърветата има белези? – попита Де-вън.

– Наричат ги „котешки лица“ – обясни Уес, ускорил крачка, все едно минава през опасен квартал. – Така разбирах, че сме преминали от имота на Аби в нашия.

– Не помня да сме идвали в тази част на гората – обади се Кейт.

– Не те водех тук, защото избягвах татко. Познавах нейната земя по-добре от нашата.

– Защо ги наричат котешки лица? – попита Девън.

Уес говореше, без да спира, за да не се бавят. Кейт и Девън се озъртаха и от време на време се препъваха в клонки и корени.

– Понеже приличат на котешки мустачки. Предците ми добивали смола, за да се изхранват. Издялквали кората, за да стигнат до вените на дърветата. Индустрията обаче замряла, а от земята им нямало кой знае каква друга полза.

Не след дълго иззад гъсталака се показа стар черен път. Кейт затаи дъх.

– Пътят води към магистралата. Натам – посочи Уес, без да спира. – А насам са останките от бунгалото.

Показа им тревясала поляна, върху която се издигаше стар каменен комин, изправен сякаш върху невидим покрив.

– Пристигнахме – обяви той.

Девън изтича на поляната. Уес остана в края, възможно най-далеч, без да изчезва от погледите им. Кейт се приближи до него и вдигна слънчевите си очила на главата. И тя се вълнуваше, ала Уес сякаш щеше да припадне.

– Добре ли си?

Отвърна º с бледа усмивка, която някак си не стигна до сините му очи.

– Отдавна не съм стъпвал тук.

– О… Божичко, Уес, не съобразих! За пръв път ли идваш след пожара?

– Не – Той седна на земята и се облегна на дървото до тях. За едър мъж се движеше леко и гъвкаво, с усет за тялото си и за близостта на хората край него. Изтупа пръстта от дланите си и обясни: – За последно дойдох тук на деветнайсет. Сбогувах се с много лоши спомени.

Не искаше да е тук. Личеше си. Беше се съгласил заради Девън. При мисълта, че е направил това заради дъщеря º, надмогвайки нежеланието си, сърцето º затрептя както през онези летни дни край езерото. Понякога º се струваше, че е забравила какво означава доброта – докато не се върна тук.

Седна до него, изпъна крака и се облегна на ръце, опитвайки се да разхлади местата, където се събираше потта – в сгъвките на лактите и на коленете º.

– Кой притежава земята сега? – попита тя.

– Аз.

– Запазил си я? Защо?

– Не знам. – Погледна към Девън, която подритваше пръстта и надничаше под камъните. – Търси ли нещо?

– Нямам представа. Не ми говори за това. – Кейт откъсна очи от дъщеря си и се обърна към Уес. – Благодаря, че я доведе тук.

– Намерих пътеката по-лесно, отколкото очаквах. Гостите от езерото сигурно са я открили и са се разхождали по нея през годините. Но не и наскоро.

Кейт се намръщи.

– Отдавна ли започна процесът? Кога хората престанаха да идват на „Изгубеното езеро“?

Той сви рамене.

– Построиха хотела до водния парк преди петнайсет години. Това, съчетано с кризата, с остаряващите гости на Аби и с факта, че тя не рекламира мястото, си е казало думата, предполагам. Не бях идвал на езерото от доста време. Не знаех колко са зле нещата. Иначе щях да помогна. Нали се занимавам с ремонти? Когато беше жив, Джордж се грижеше за това.

– Що за човек беше той?

– Джордж? – Уес се усмихна. – Не беше висок, но имаше широки рамене. Смехът му отекваше чак до другия бряг на езерото. Обичаше да хапва стек и да си пийва. Обичаше да се забавлява. И обичаше Аби. Дръпваше я в скута си пред масата за пикник и тя го целуваше, за да я пусне. Той го наричаше пътна такса.

– Защо според теб Аби не е продала „Изгубеното езеро“ след смъртта му? – попита Кейт.

– Не знам. Скърбеше дълбоко. Ала по онова време край нея бе пълно с хора. Те я държаха на крака. И на нея º харесваше. С Джордж бяха много общителни.

– Кога за последно е напускала „Изгубеното езеро“? За екскурзия или ваканция?

– Не помня. Отдавна – повдигна вежди Уес. – Защо?

– Смятам, че º се пътува. Ала колкото повече мисля, толкова по-убедена съм, че не иска да продава „Изгубеното езеро“.

Ето. Каза го. И не прозвуча абсурдно, както се опасяваше. Нещо се случваше с леля º. Решението º да продаде „Изгубеното езеро“ не бе толкова еднозначно, както се опитваше да го представи.

Уес поклати глава.

– Според мен е твърде късно.

– Още не е подписала нищо. Каза ми.

– Не става дума само дали иска да остане или не. Въпросът е и финансов – обясни тактично той.

– О… Разбирам.

Тя сви колене и ги обви с ръце. Не º беше хрумвало, че леля º не може да си позволи да остане.

Минаха няколко минути. Идеята я осени веднага. Пропъждаше я, но тя се връщаше упорито. Възможно ли беше? Искаше ли го? Щеше ли да º разреши Аби?

– Познавам това изражение. Винаги се изписваше по лицето ти, преди да скочиш от дърво или да боднеш змия с пръчка и да побегнеш. Какво се каниш да направиш сега? – попита я подозрително Уес.

Засмя се, изумена, че я познава толкова добре.

– Мислех си дали да не предложа да купя „Изгубеното езеро“ или поне част от него. Така Аби няма да го изгуби. Ще се върне тук. Всички ще се връщат тук. – Обърна се към него и го попита искрено: – Смахнато ли ти звучи?

– Да – отвърна той без колебание.

Тя се засмя отново.

– Добре. Защото ако изглеждаше логично, тя сигурно нямаше да приеме.

– Кейт…

– Не съм º казвала нищо – побърза да го успокои. – Може би няма. Не знам. Ала тази мисъл ме изпълва с шастие. Това е добър знак, нали?

– А животът ти в Атланта? – попита Уес с особено изражение.

– Какво имаш предвид?

– Приятелите ти. Приятелите на Девън. Роднините. Работата. Всичко ли ще загърбиш?

Тя най-сетне разбра.

– О! Помисли си, че ще се преместя тук ли?

– Сгрешил ли съм?

– Не знам… – Кейт си позволи да се наслади на идеята. – Всъщност е възможно. Не звучи по-налудничаво от това да дам пари на Аби и да си тръгна.

Той извърна поглед.

– Да загърбиш всичко не е толкова лесно, колкото изглежда.

– Само ако има какво да жертваш. Единственото важно е Девън. А тя ще е щастлива да остане тук завинаги.

– Късно е. – Уес рязко се изправи. – Трябва да се връщаме.

Кейт стана и извика Девън. Тя дотича при тях и майка º я попита:

– Намери ли каквото търсеше?

– Не. Щеше да ме улесни, ако ми каже какво иска да намеря, вместо да ми дава глупави знаци.

Последваха Уес, който вече крачеше бързо по пътя, побягнал от призраците, преследващи го

тук.

– Уместна забележка, хлапе.

*

След вечеря никой не бързаше да се прибере в бунгалото. Нощта ги възпираше кротко като майка, положила длан върху гърдите на детето си, за да го приспи. Поне половин час се наслаждаваха на тишината, вперили очи в далечината.

После Девън видя жаба и стана. Джак тръгна след нея да º покаже как да я нахрани с умрели пеперуди. Аби и Булахдин започнаха да разчистват масите. Кейт разказа на Уес как телефонът º „падна“ в езерото и той º предложи да отидат на кея да му покаже къде точно е паднал. Само Селма както винаги остана до масата, отпивайки равнодушно от питието си. Докато потъваха в мрака, Кейт усещаше любопитния º поглед, прикован в тях.

Стигнаха кея и се взряха в черната вода, заприличала на надиплена коприна.

– Падна някъде до призрачните дами – посочи Кейт. – Неоткриваем е.

– Не знам… Онова лято намирахме много съкровища. Езерото не е толкова дълбоко.

– Не си струва. А и според Девън има алигатори. – Тя замълча. – Учудих се, когато спомена, че въображаемият º алигатор говори за теб. Знам, че тъгува за баща си, но се справи с промяната по-добре от мен. Плака много, ала º липсваше физическото му присъствие. Емоционално сякаш винаги е с нея. Аз просто… Защо алигаторът º говори за теб, а не за него?

Уес поклати леко глава.

– Няма да го забрави, не бой се. Ако е обсебена от алигаторите като брат ми, няма страшно. Това беше неговият начин да се справи с нещата.

– Какви неща? – попита Кейт.

– Главно с баща ни – отговори той и я поведе обратно към моравата. – Алигаторите са силни, а Били беше безпомощен. Алигаторът му е помагал да си представи, че въдворява ред в хаотичното ни детство.

Излязоха на моравата точно когато Селма се оттегляше в бунгалото си. Светлината от лампите по чадърите докосваше червената º рокля и по нея засияваха странни картини.

Спряха да погледат прожекцията.

– Никога ли няма да ми кажеш какво ми написа през онова лято? – попита Кейт, замислила се как би се променил животът º, ако бяха поддържали връзка, как би се променил неговият.

– Беше отдавна… – Тя зачака, ала той кимна и се усмихна. – Грандиозни планове на дванайсетгодишно момче. Исках да дойда в Атланта.

– Така ли? Какво се случи?

– Пожарът.

Тази дума ги обезсили. Не им оставаше друго, освен да се оставят да ги пренесе през годините и да ги стовари пак в настоящето – по-големи, по-мъдри, различни.