Досега.

Бе живяла достатъчно да знае, че не всичко става, както го искаш. Бе прочела достатъчно книги и знаеше, че не всички са с щастлив край. Въпреки това сърцето º се сви, когато след партито Аби º обясни как си е променила решението, ала Ласло ще я победи.

Булахдин разпознаваше лесно хората, умеещи да пишат своите истории, както познаваше вкуса на хубавото лятно вино. Ласло бе един от тях.

Разбираше, че той няма да се предаде. А макар желанието им да бе посилно от неговото, те нямаха сили да му се противопоставят.

Той крадеше края на историята им и тя бе безпомощна да го спре.

Налагаше се просто да затвори книгата и да си тръгне.

*

След като закусиха торта, останала от партито, защото за пръв път – откакто се помнят, ахкаха всички – Лизет се бе успала, Девън и Кейт излязоха навън в слънчевото утро. Джак чакаше притеснен в трапезарията. Булахдин – необичайно притихнала днес – стоеше в края на кея – дребна самотна фигурка, заобиколена от вода. На моравата царуваше бъркотия, но не чак толкова, колкото в края на партито. Някой сякаш бе разчиствал, след като всички си тръгнаха. Девън помнеше как снощи майка º я занесе на ръце в бунгалото, остави я в леглото и се сгуши до нея.

– Каквото и да се случи, ще бъдем заедно – прошепна º тя. – Тук съм. При теб.

Когато Девън се събуди, майка º беше при нея. Нямаше по-приятно чувство. Почти двайсет минути не смееше да помръдне, взираше се в лицето на Кейт, изпълнена с такава обич, че бе готова на всичко да запази този миг – да го затвори в буркан като светулка и да го гледа винаги. Накрая все пак се наложи да стане и да отиде до тоалетната.

Сега двете стояха на брега на езерото. Наклонила глава, Девън се вслушваше в нещо, което можеше да долови само тя отвъд чуруликането на птичките и шумоленето на дърветата.

– Добре ли си, хлапе? – попита я Кейт.

– Той продължава да се тревожи.

– Кой?

– Алигаторът. Може ли пак да отидем до бунгалото?

– Разбира се. Само да взема две бутилки вода от кухнята.

– Да отида ли при Булахдин? Няма да ходя никъде другаде. Девънско обещание! – добави тя, усетила колебанието на майка си.

Кейт кимна и тя се втурна по кея. Крилцата на фея върху гърба º се вееха, сякаш наистина лети. Мисълта как се носи над земята и лека като перце се рее в люляковото небе º харесваше, както º харесваха въображемите приятели и разговорите с алигатори. Неотдавна – в стария º живот – бе започнало да я обзема безпокойство, че дрехите º умаляват и все по-рядко изпитва нужда да държи ръката на майка си. Безпокоеше се как безкрайните възможности се топят и всичко става все по-действително.

Тук обаче не се чувстваше така. Радваше се, че ще останат по-дълго и няма да се връщат в Атланта. Върнеха ли се, майка º навярно пак щеше да се промени. А Девън я харесваше такава, каквато бе сега. Баща º го нямаше, но майка º беше тук. Тук, при нея!

Настигна Булахдин и забави ход.

– Здрасти, Булахдин! Какво правиш?

Тя разтърка очите си под слънчевите очила. Девън улови инстинктивно ръката º. Пръстите º бяха като клонки.

– Какво има?

Булахдин се усмихна и стисна дланта º.

– Нищо страшно, детенце.

– Изглеждаш тъжна.

– Тъжна съм – кимна тя. – Тъжна съм.

– Защо?

– Защото това място е неповторимо. Ако не успея да го спася, значи ли, че не мога да опазя и другите си истории? За съпруга ми Чарли? За момичето, което ми спаси живота, когато бях малка? Ако изгубя това място, губя чувството си за безкрая на възможностите, а единствено то ме крепи.

– И на мен ми харесва, че тук всичко е възможно – съгласи се Девън.

– Сигурно не е било писано. Не всеки край е щастлив, нали? – Старицата замълча и се извърна рязко. Селма стоеше зад тях, стиснала в едната си ръка бял хартиен слънчобран, а в другата – обувките си с високи токчета. – Селма, не те чух! – отбеляза хладно.

– Събух се, за да не падна в тази клоака – обясни тя.

– Какво е клоака? – полюбопитства Девън.

– Място, което красивите жени отбягват – обясни º Селма.

– Какво има, Селма? – попита Булахдин. – Какво те води насам? Тук няма мъже, а едва ли си дошла да ни правиш компания.

– Кейт ме помоли да предам на Девън да отиде при нея, когато е готова. Седнала е ей-там – посочи Селма.

– Върви, скъпа – подкани я Булахдин и пак се взря във водата.

Девън и Селма тръгнаха мълчаливо по кея. Жената беше много красива, ала понякога Девън си мислеше, че ако я докосне, ще открие, че е остра като нож.

– Защо не харесваш никого тук? – попита я.

Устните на Селма образуваха тънка линия.

– Защото те не ме харесват – отвърна след кратко колебание тя.

– Харесват те, разбира се! Всички. Аз – също.

– Ти си една на милиони, хлапе – констатира Селма, щом слязоха от кея и спря да се обуе.

– Така казва и мама – осведоми я Девън.

Водата се раздвижи леко.

– Гледай! – възкликна развълнувано Девън. – Видя ли го?

Приклекна до ръба на езерото и протегна ръка, сякаш примамва малко кученце да я доближи. Различаваше смътно очите на алигатора над водата. Не беше разговарял с нея, откакто намери Алигаторската кутия. Нещата в кутията обаче не бяха поправили всичко. Не още. Тя търсеше, бореше се, бързаше. Не знаеше какво друго да направи.

Селма стоеше до нея, облегнала слънчобран на рамо, ала не гледаше към водата.

– Кой е този? – попита и въпросът º се стори странен на момичето, защото това очевидно бе алигатор. – Там имаше момче! – посочи Селма към горската пътека. – Ходеше между дърветата.

Девън погледна натам, но не видя никого.

А когато се обърна отново към водата, алигаторът бе изчезнал.

*

Аби излезе на слънце и си пое дълбоко дъх. Чувстваше се, сякаш се връща отнякъде. С Лизет се бяха успали и Лизет се ядоса. Дори когато беше болна, тя слизаше в кухнята да види Люк. Сънят се бе сторил прекрасен на Аби – така спиш, когато най-сетне се прибереш у дома. Дансингът и навесът бяха все още на моравата, тук-там се мяркаха разпилени чашки и чинии, но Лизет бе разчистила другото. Тя я чу как излиза от къщата, когато гостите се разотидоха и скарите изстинаха. Нощите º липсваха.

Снощи Аби пак сънува Джордж, но не в Париж. Седеше на моравата, а тя лежеше на тревата, отпуснала глава в скута му. Той я галеше по косата и º се усмихваше. Около тях цареше неземно спокойствие – меко, розово и с дъх на масло. Събуди се и видя Лизет, застанала до леглото º да отмята кичур коса от лицето º. Посочи º часовника върху нощната масичка и излезе от стаята.

Аби видя Кейт, седнала до маса за пикник с две бутилки вода в скута. Тръгна към нея и щом сянката º я докосна, племенницата º се обърна:

– Здравей, Аби. Как се чувстваш?

– Отново като себе си.

– Чакам Девън. Иска да се разходим.

– Добре ли е тя?

– Да. Мисля, че и двете най-после сме добре.

Аби погледна към езерото, където Девън – в розов гащеризон и с крилца на фея – бе клекнала до брега, а Селма стоеше до нея с белия си слънчобран. Селма забеляза нещо и го посочи. Аби се обърна към пътеката и ахна – стори º се, че сред дърветата зърва момче с къси панталонки.

– Аби? Добре ли си? – разтревожи се Кейт.

– Какво? О, да… Всичко е наред. Стори ми се, че виждам… нещо. Просто дежа вю. – Поклати глава. Беше толкова отдавна, почти бе збравила. – Спомних си как изглеждаше първата картичка от „Изгубеното езеро“. Видях я веднага след медения си месец. Джордж ми я показа. Почувствах се, сякаш съзирам бъдещето. Нищо чудно да е било така наистина.Нищо чудно и сега да съм го видяла. Да съм извървяла пълен кръг.

– Или да започва нов кръг – отбеляза Кейт и стана.

Аби я проследи с усмивка как тръгва към Девън. Притисна с длан гърдите си, за да усети познатото пърхане. Нямаше го. Вятърът го бе отнесъл като птичка, освободена от клетка.

Сега усещаше само живота в себе си – как бие сърцето º и как гърдите º се пълнят с въздух.

Беше жива, беше добре и готова за битка.

Погледна към езерото, към сцената като на картичка, и поклати глава.

Големият знак, който чакаше, е бил пред очите º през цялото време.

Трета част

14.

Не след дълго – вече потни, защото слънцето се бе издигнало по-високо в небето – Кейт и Девън излязоха от гората и се озоваха на черния път към бунгалото на Уес.

Тръгнаха по него и първо видяха поляната, а после – големия бял ван с логото на ресторанта и работилницата на Уес.

Облегнат на вана, той се взираше към мястото, където някога се е намирало бунгалото. Носеше къси панталони, тънка блуза с дълги ръкави и слънчеви очила с черни стъкла. Изглеждаше неподвижен като статуя и Кейт не искаше да откъсва очи от него. Познаваше толкова добре някогашното момче. И бавно, неусетно осъзнаваше, че иска да опознае и мъжа.

Преди да успее да хване ръката на Девън и да я отведе тихо, за да не го смущават, дъщеря º извика:

– Уес!

И хукна към него.

Той се обърна бързо.

Девън го прегърна, той се усмихна и внимателно обгърна с ръце крилцата º на фея.

Погледна към Кейт, която вървеше към тях.

– Не предполагахме, че си тук – каза тя. – Ще си тръгнем, ако искаш.

– Недейте. Сутринта имах работа край магистралата. На връщане свих по стария път и дойдох тук. Не знам защо.

Тя се облегна на вана до него. Двигателят беше студен. Доста време бе стоял тук. На партито вчера си бяха разменили едва по няколко думи, след като намериха Девън в гората. Не танцуваха отново. Кейт се питаше докъде са стигнали.

– Тази сутрин говорих още веднъж с чичо си – подхвана Уес. – Не успях да го разубедя. Каза, че следобед ще дойде да даде последен шанс на Аби да подпише документите за продажбата. Иначе щял да я съди. Съжалявам.

Тя поклати глава.

– Аз ти дължа извинение. Съжалявам, че ти се ядосах на партито. Знам, че не би наранил Аби.

– Трябваше да ти кажа. Всъщност дори не харесвам Ласло. Но възможността да се сближа с единствените роднини, които имам, ми се стори примамлива. Трудно е за обяснение… Сега ми изглежда абсурдно. Тайно се надявах леля ти да размисли. Какво ще направи според теб? Ще му се опълчи ли?

– О, да – кимна Кейт. – Но не знам какво ще стане.

– А ти какво ще правиш?

Тя си пое дълбоко дъх и се престори, че размишлява.

– Не знам… Как са училищата тук?

– Училищата ли? Добри са.

– Носят ли униформи? Позволени ли са балетните полички и крилцата на феи?

Уес погледна първо към Девън, после отново към Кейт и повдигна вежди.

– Ще останете ли?

Смайването му я разсмя.

– Преди петнайсет години не исках да си тръгна оттук – каза тя. – Приемам го по-скоро като завръщане.

Той се усмихна, но след миг раменете му се изопнаха напрегнато.

– В Алигаторската кутия имаше нещо твое. Редно е да ти го покажа сега.

– Нещо мое?

Той отвори вратата на вана. Алигаторската кутия лежеше вътре в гнездо от свит хамак. Уес отвори кутията и извади найлонов плик за сандвичи. В плика имаше писмо. Подаде º го.

На груба хртия Уес бе написал със сив молив:

Скъпа Кейт,

Натъжих се, че си тръгваш. Дори не се сбогу-

вахме. Но няма нищо. Знам, че родителите ти са те накарали да заминеш. Взех адреса ти от Аби, за да ти напиша, че ще дойда да живея в Атланта! Да, правилно си прочела. Чичо ми Ласло живее там. С татко и Били ще отидем при него. Татко е строител и съм сигурен, че чичо Ласло ще му даде работа. Когато получиш писмото ми, напиши ми в кое училище учиш, за да постъпя и аз там и да сме в един клас. Страхотно ще бъде, нали? Ще си вземем шкафчета един до друг. Дали ще ни разрешат? Ще сядам до теб на обяд, ако нямаш нищо против, докато се запозная с другите ученици. Надявам се Ласло да ми плаща по нещичко, ако върша услуги на него и на леля Делорис. Имам две братовчедки, но не ги харесвам особено, защото веднъж ги чух да ни наричат „дрипльовци“. Е, ще ги изтърпя някак, щом ще съм близо до теб. Като спечеля пари, ще дойдеш ли на кино с мен? Аз черпя!

Слушай. Това е тайна. Не казвай на никого! Татко не би напуснал това място, а Ласло смята, че сме добре, щом имаме земя и покрив над главите си. Така че се налага да се отърва от бунгалото. Ще го подпаля в понеделник, след като татко отиде на работа. С Били ще излезем от къщата с нещата си и ще го гледаме как изгаря. Ще отнеме много време, докато пожарникарите стигнат дотук. Веднъж татко се напи, падна и си удари главата и цял час чакахме линейката. Никой не ни вярва, когато съобщаваме за произшествие. Не знам защо.

Ще ти напиша и адреса на Ласло в Атланта. Ще ми пишеш, нали? Атланта сигурно е огромен град. Надявам се да не се изгубя. Нищо чудно най-сетне да ми купят колело. Има ли езера там? На Били ще му хареса.