Насекомите огласяха с жуженето си летния следобед. Тя слезе от колата и го усети като туптене, отмерващо пулса на дърветата. Плътният влажен зной, уловен в капана на песъчливата земя и ниските облаци, º се стори чужд, натрапчив и нов.

Качи се на верандата при Девън, отвори вратата и двете влязоха вътре. Вентилаторите бучаха, раздвижваха горещия сладък въздух и не позволяваха на осите да кацат върху кофите с плодове. Четирима клиенти – явно туристи – разговаряха шумно. Кейт бе паркирала до техните коли. Едната беше от Флорида, другата – от Северна Каролина.

Туристите се обърнаха и се втренчиха в Девън – в зелените º каубойски ботуши от миналого-

дишната училищна драматизация на „Хайди“, в крилата на фея, измачкани от дългия престой в колата, и в любимите º очила с рамки на зеброви шарки. Приличаше на експонат от летен панаир. Когато излезе от стаята си, облякла всичко, което Крикет º бе забранила да носи, Кейт се усмихна. После обаче осъзна какво означава това. Преценила, че сега е последният º шанс да облече каквото пожелае, Девън бе облякла всичко. Не вярваше, че майка º ще спечели войната с баба º по този въпрос.

Кейт отвори старата хладилна витрина. Извади кутия пепси за себе си и чиъруайн за Девън. Взе и две от наредените до касата хартиени фунийки с канелени орехи.

– Това ли е всичко? – попита възрастната жена зад тезгяха с малки зелени очички.

– Да… всъщност не – каза Кейт, вадейки парите от джоба си. – Оттук ли е пътят за Съли?

– Да – кимна жената и º подаде рестото. – Съли е на около час на юг, ако продължите по магистралата. Но вие сигурно сте тръгнали към водния парк в града. Дотам се стига по-бързо по междущатското шосе.

Воден парк? Не помнеше в Съли да е имало воден парк.

– Търся място, наречено „Изгубеното езеро“.

Възрастната жена сви рамене.

– Не съм го чувала.

– Може и да го няма вече. Беше нещо като лагер с бунгала под наем.

– А! Сигурно е в старата част на Съли. Магистралата ще ви отведе дотам. Просто продължавайте на юг.

– Благодаря.

Кейт извика Девън, която говореше с туристите, и двете излязоха навън. Застанала до колата, Кейт изпи пепсито и изяде орехите си, а дъщеря º тичаше напред-назад по чакълената алея, та вятърът да изправи крилете º. След пет минути, задъхана и потна, тя дойде при нея, пресуши чиъруайна и си изяде орехите за рекордно време.

Оригна се и майка º се засмя. После се качиха в колата и поеха на юг.

През следващия час Кейт се изнервяше все повече, макар да си повтаряше да се успокои. Това беше просто приключение. Трябваше да покаже на Девън, че е жива, будна и силна. Калейдоскоп от пейзажи профучаваше край тях – ниви, песъчливи борови гори, езерца, заобиколени от кипариси. Последния път, когато пътуваха към „Изгубеното езеро“, майката на Кейт бе нарекла тези земи „Влажния Юг“. Каза го, сякаш става дума за неизследвани и екзотични, непокорни и дори страховити територии, каквито само Аби би избрала.

Обаче сега нямаше и следа от „Изгубеното езеро“. Нямаше никакви бунгала.

Кейт стисна клепачи. Отвори ги бързо, защото Девън извика:

– Внимавай!

Кейт ахна и завъртя волана наляво, за да избегне нещо, което приличаше на огромен алигатор, появил се ненадейно върху сивата асфалтова лента пред тях. Шофьорът на колата в отсрещното платно наду клаксона, тя свърна бързо в своето платно и спря рязко до мантинелата.

Кръвта се бе оттекла от лицето º, изопнато от

напрежение. Бяха се разминали на косъм. Извър-

на се назад и видя, че другата кола изчезва в далечината.

Ала нямаше никакъв алигатор.

Девън също гледаше назад.

– Къде отиде?

– Не знам – отвърна Кейт и замълча. След малко си пое дълбоко дъх и се усмихна окуражително на дъщеря си. – Да отидем ли в Съли? Ще намерим онзи воден парк? Звучи забавно.

Бяха дошли чак дотук. Не биваше да си тръгват, без дъщеря º да запази хубав спомен.

– Не! – извика уплашено Девън. – Искам да отида на „Изгубеното езеро“ и да имам най-хубавото детско лято като теб!

Кейт я погали по меката коса. Усети топлата кожа под нея, деликатната извивка на главицата º.

– О, Девън. Имала съм много хубави лета и след това. Ти също ще имаш. Ала не съм идвала тук от години. Забравила съм къде е мястото. Дори джипиесът не знае. Нищо чудно изобщо да не съществува.

– Мамо – прекъсна я объркано Девън, – то е тук!

Посочи право напред – към малка дървена табела встрани от шосето, която гласеше „Изгубеното езеро – свийте наляво“.

Стъписана, Кейт се озърна. Видя старата чакълена алея – тясна просека сред гъстата гора, която щеше да ги отведе до желаното място.

*

Алеята към езерото бе неравна, а дърветата от двете º страни я закриваха, все едно прекосяват тунел. Земята постепенно омекна под гумите. Внезапно алеята се разшири и се озоваха на просторна морава. Тревата не бе окосена, а червените тухли на барбекюто се ронеха. Позагнилите маси за пикник се нуждаеха от пребоядисване. Слънчевите лъчи прозираха през излинелите стари чадъри.

Жълтата тясна двуетажна къща вляво от моравата изглеждаше леко килната настрани, сякаш се е отместила да даде път на нещо голямо. Вдясно беше Изгубеното езеро. Обрасли с мъх дървета се надвесваха над сивозеленикавата му вода като стари дами, привели се да утолят жаждата си.

– Уха! – възкликна Девън, озъртайки се ту наляво, ту надясно. – Не си го представях така!

– И аз – каза Кейт.

Колата прекоси бавно алеята, заобикаляща моравата. Минаха край тринайсет порутени бунгала, боядисани в излющени хелоуински цветове – черно, кафяво и оранжево – с плесенясали каменни пътечки помежду им. По нищо не личеше да са заети – по малките веранди нямаше обувки, не се виждаха сгъваеми столове, облегнати по стените.

Кейт спря пред тясната двуетажна къща. Слязоха от колата и шумът от затръшването на вратите отекна над езерото. Въздухът ухаеше на нещо зелено – на влажна трева и на белени краставици.

Необяснимо разочарование обзе Кейт.

Мястото, разбира се, изглеждаше променено. И как иначе!

Влязоха вътре и камбанката над входната врата звънна. Миришеше на мокро дърво и климатикът като в стар морски музей навяваше хлад. Зад извитото писалище на рецепцията в малкото фоайе нямаше никого. Надникнаха първо в дневната с пъстри канапета и прашни полици, вградени в стената, огънати под тежестта на стотици книги. После влязоха в трапезарията с разнородни маси и столове. Стените с избелели розови тапети и тънките тъмни дъски на паркета изглеждаха изтънели до краен предел, сякаш някой ежедневно ги търка усърдно.

– Ехо! – подвикна Кейт.

Никакъв отговор.

– Аби?

Отново никакъв отговор.

– Ние ли сме единствените гости? – попита Девън, докато се връщаха към рецепцията.

– Не мисля, че приемат гости, слънчице.

В същия момент обаче – като в отговор – апетитна миризма се прокрадна към тях. Кейт се обърна рязко и погледна към дневната. Беше все така празна и тъмна, но върху ниската масичка в далечния край сега имаше син поднос. Сигурна беше, че преди не е бил там. Приближи до него и се загледа в кексчетата с шунка и кашкавал и двете големи парчета пай със сливи. Девън застана до нея, надвеси се над подноса и вдиша дълбоко.

– Забеляза ли кой го остави? – попита я Кейт.

Детето поклати глава.

В същия миг камбанката над вратата звънна отново и висока стройна жена на около седемдесет влезе във фоайето. Зърна Кейт и Девън в дневната и се сепна, изтръгната от мислите си, които очевидно бяха на милиони километри оттук. Прибрана на опашка, дългата º прошарена коса стигаше почти до кръста. Жената носеше джинси, бяла тениска и огърлица от едри зелени камъни.

Не изглеждаше променена. Всичко друго се бе променило, но не и тя.

– Аби! – усмихна се Кейт и въздъхна, сякаш досега я е чакала със затаен дъх.

– Да?

– Аз съм Кейт Ферис. – Тя не отговори. Кейт поклати глава и поясни: – Бях Кейт Снодърли. Племенницата ти!

– Кейт! – позна я най-сетне Аби, засмя се, влезе в дневната и я прегърна. Кейт обви гърба º с длани и усети острите кости на жилавото º тяло. Миришеше както преди – на ваканция, на шоколад и карамел. – Не мога да повярвам, че дойде!

Аби се отдръпна и Кейт каза:

– Това е дъщеря ми Девън.

– Здравей, Девън. Какви красиви дрехи! – похвали я искрено Аби и се обърна отново към Кейт: – Наистина не е за вярване! Какво ви води насам?

– Местим се в нов дом и тази сутрин намерихме картичката ти. – Извади пощенската картичка от джоба си. – Изпратила си я преди години, след като с мама и татко си тръгнахме. Мама обаче я е скрила. С Девън решихме да дойдем да те видим. Да проверим дали „Изгубеното езеро“ още е тук.

Аби взе картичката и я погледна. Някаква промяна настъпи у нея, сякаш е отстъпила крачка назад, без изобщо да помръдне.

– С майка ти се разделихме с лоши чувства. Съжалявам. Как е Куин? – попита предпазливо, подавайки картичката на Кейт.

Кейт примигна изненадана. Но да, Аби нямаше как да знае.

– Мама почина преди шест години.

Ръката на Аби се вдигна към гърдите и ги потупа, все едно се опитва да успокои нещо, затворено вътре.

– Съжалявам – въздъхна накрая. – Аз… О! Не знам какво да кажа. А баща ти?

– И той почина. Десет години преди мама.

– И татко почина – обади се Девън. – Миналата година.

Аби погледна съчувствено детето и го докосна по рамото.

– Сигурно ти е било много трудно. – Кафявите º очи се насочиха загрижено към Кейт, сякаш е крехка фигурка, чието лепило още не се е втвърдило и всеки момент може да се разпадне.

– Добре сме – успокои я тя. – Беше тежка година, но всичко е наред. – Почувства се неловко, все едно натоварват със скръбта си непознат. – Не смятах да нося лоши новини. Няма да останем дълго. Исках просто да те видя.

– Как така няма да останете? Ще останете, разбира се! – възкликна домакинята. – Хайде да кажем на Лизет, че сте дошли. Ще се зарадва, че има за кого да готви. Явно вече ви е поднесла нещо от обяда – кимна към синия поднос.

Кейт я последва. Не се наложи да подканва Девън. Тя тръгна след тях като омагьосана. Аби ги въведе през нова врата в изненадващо модерна кухня. Все едно влязоха в друга къща. Помещението беше без прозорци, но светло, облицовано с блестяща неръждаема стомана.

Съвсем не на място изглеждаше старият стол до хладилника – подпрян на стената, сякаш някой е седял доскоро там. Девън се загледа любопитно в стола.

Дребна жена на около шейсет години, застанала пред печката, се обърна и ги погледна. Тъмната º коса сияеше като козина на мокра видра. Един сив кичур на тила º се показваше драматично при всяко нейно движение.

– Още гости, Лизет! Племенницата ми Кейт! Казах ти, че някой ден ще се върне. Довела е и дъщеря си Девън.

Лизет изгледа Аби с изражение, неразгадаемо за Кейт, после се усмихна и без да продума, пристъпи към тях и ги целуна по бузите.

– Кейт, не знам дали си спомняш, но това е Лизет Дюран – обясни леля º. – Най-добрата ми приятелка от петдесет години и несменяем готвач на „Изгубеното езеро“.

Кейт я беше забравила, ала навярно по-късно щеше да си я спомни – като фигура, добиваща очер­тания в мъглата. Късчета от онова лято бавно се връщаха при нея. Картините се размиваха, но чувствата, които пазеше от „Изгубеното езеро“, бяха съвсем живи. Помнеше колко щастлива е била тук. Помнеше го кристално ясно.

– Благодаря за храната, която ни остави – каза.

Лизет сведе скромно глава.

– Бащата на Лизет беше собственик на известен парижки ресторант – „Ла Мезон Дюран“. Хемингуей вечерял веднъж там – обясни Аби. – Научила се да готви от него. От баща си, не от Хемингуей – уточни и добави: – Отивам да ви донеса чисти чаршафи.

Аби излезе от кухнята, а Лизет вдигна малкия бележник, провесен през врата º, и написа: „Не º вярвайте. Хемингуей не е стъпвал в ресторанта на татко. И той не ме е научил на нищо, проклетникът. Научих всичко от красив млад готвач. Казваше се Робер и беше влюбен в мен.“

Аби се върна при тях, понесла няколко сгънати чаршафа.

– Лизет не може да говори – обясни, забелязала изражението на Кейт. – Родена е без гласова кутия.

– Какво е гласова кутия? – полюбопитства развълнувано Девън, сякаш ставаше дума за нещо реално, осезаемо – тайна дървена кутийка, където се крие гласът на Лизет.

– После ще ти обясня – каза Кейт.

– Хайде, момичета. Ще ви заведа в бунгалото.

Докато се отдалечаваха, Лизет откъсна изписаната страница от бележника и включи газовия котлон. Поднесе листа над пламъка и като във фокус той изчезна, съскайки, превърнал се в искри и пепел.

Девън тръгна заднишком, за да огледа всичко още веднъж.

– Вземете подноса – напомни им Аби, измъквайки ключа от куката на стената зад рецепцията.