Очевидно бе заета в кухнята. Не искаше да я безпокои. Но пък тя сигурно не знаеше, че той е тук. Ами ако е чакала да почука на вратата и да я извика, както бе направила Кейт преди малко? Съвсем естествено нещо за повечето хора.

Джак пристъпи до вратата и почука.

– Лизет? Аз съм. Джак. Джак Хъмфри. Пристигнах снощи. Аби ме помоли да те закарам до магазина. Исках да ти кажа, че съм тук…

След миг под вратата се появи нова бележка: „Вече помолих Кейт да напазарува. Не чакай. Съжалявам, че Аби ти е изгубила времето.“

– Няма значение. Ще прочета вестника. Тук съм, до вратата.

Усещаше, че тя още е там, от другата страна на вратата. Ако се съсредоточеше достатъчно, щеше да различи силуета º сред линиите на дървото. Няколко секунди отминаха. Той чакаше нова бележка. Нищо. Помисли си, че е по-добре да се отдалечи, ала не събра сили.

Внезапно резето се отмести рязко, вратата се отвори и Джак отстъпи припряно назад. Лизет въздъхна и взе бележката, която той продължаваше да стиска. Махна му нетърпеливо да влезе вътре. Надникна в трапезарията да види дали има още някой и взе подноса и бележката от ниската масичка, където ги бе оставила Кейт. Сложи ги върху плота в кухнята и пак заключи вратата.

Написа му нова бележка: „Ако искаш, остани при мен. Но не казвай на Аби. И пази тишина.“

– Разбира се – кимна той. – Много бих искал. Обичам да те гледам как работиш.

Погледна единствения стол в кухнята, но тя го сграбчи за ръката и поклати глава. Вдигна предупредително показалец и той разбра, че трябва да почака.

Тя изчезна в коридора и се върна със стар разнебитен стол. Сложи го до стената в отсрещния край на стаята и го посочи. Джак седна послушно.

Тя постоя така известно време, поглеждайки ту към празния стол до хладилника, тук към него. Накрая разпери отчаяно ръце, сякаш е спорила с някого и е изгубила спора.

Отнесе бележките до печката и ги изгори една по една.

Той наблюдаваше смаяно как думите º се превръщат в дим.

Къде другаде на този свят би могло да съществува такова създание? Внезапно Джак спря да се тревожи къде ще ходи, когато „Изгубеното езеро“ изчезне. Разтревожи се къде ще отиде Лизет. Той се бе научил да живее сред хората в странния и шумен свят.

Ала някак си усещаше, че тя може да живее само тук.

*

– Хайде, Девън, да вървим! – извика Кейт, щом излезе от къщата.

„Значи този мъж е влюбен в Лизет“ – помисли си. Джак не говореше много, а французойката изоб­що не говореше. Интересно щеше да е да ги наблюдава, ако с Девън останеха по-дълго. Джак º се стори мил човек – с остри черти и атлетичен, със слънчев загар и строен, а от двете страни на устата му имаше ситни бръчици като скоби, сякаш всичко, което иска да каже, е вметната мисъл.

– Къде отивате, момичета? – попита Булахдин, вдигайки поглед от списъка си, щом Девън се втурна към колата.

– Лизет ни помоли да напазаруваме в града.

– Може ли да дойда с вас? Трябва да купя това-онова за партито.

– Разбира се.

Старицата прибра бележника в дамската си чанта и се изправи вдървено.

– Селма, отиваме до магазина. Ще купя още вино.

Тя си пилеше ноктите на съседната маса.

– Защо ти е толкова вино? Алкохолът не пречи ли на лекарствата ти?

– Не пия никакви лекарства.

– Това обяснява много неща – констатира Селма.

– Ела с нас – предложи º Булахдин. – Ще напазаруваме за партито.

– Партито, на което няма да присъствам?

– Не спомена ли, че си забравила да вземеш лосиона си за ръце? Възползвай се от възможността да си купиш.

– За разлика от теб аз имам кола. Мога да отида до магазина, когато пожелая. А и лосионът май не ми трябва. – Тя вдигна ръце и ги огледа. – Влажният въздух се отразява добре на кожата ми.

Булахдин сви рамене.

– Както решиш.

Селма я проследи с поглед как ситни към колата. Щом Кейт помогна на възрастната жена да седне на предната седалка, Селма въздъхна и се изправи.

– Защо винаги се оставям да ме придумаш? – попита, сякаш са я убеждавали цял час. – Не ми ли се полага предната седалка?

– Не – отсече Булахдин и захлопна вратата на колата.

Селма отвори задната врата и изгледа Девън.

– Направи ми място, момиче. Не искам да си измачкам роклята.

– Харесват ми дрехите ти.

– Благодаря. И твоят ансамбъл… си го бива – отвърна Селма.

– Благодаря – каза детето, гордо с балетната поличка, която бе допълнила с каубойски ботуши и розова велосипедна каска с логото на „Ферис Уилс“ – баща º º я бе подарил миналата година малко преди инцидента.

Девън не обичаше да кара колело – твърдеше, че светът профучавал прекалено бързо край нея и не успявала да го разгледа – ала обичаше да е с баща си. Мат не го разбираше, но явно бе поразмислил – подари º каската просто за да я носи, защото знаеше, че ще º хареса.

Кейт се усмихна на дъщеря си в огледалото за обратно виждане.

– Закопчахте ли коланите? – попита тя разнородния си екипаж. – Добре! Потегляме!

*

Подминаха няколко квартала с малки дървени къщи, боядисани в ярки цветове, и наближиха центъра на града. Кейт не помнеше да са ходили в града миналия път, когато бе тук, и той º поднесе изненада. В сърцето на Съли се издигаше чудат тесен силоз, стар и ръждясал, заобиколен от магазини. Табелата пред малкия парк около него гласеше: „Хамбара на Съли, построен през 1801 година“. До него друга табела подканваше: „Запознайте се с кравата на града – Сю – всяка събота от 9 до 13 часа“.

Видя „Фреш Март“ на площада и паркира пред него. Всички влязоха в магазина – туристически супермаркет със закусвалня, кафене и проскърцващи дървени подове. Навсякъде миришешена хрупкави вафлени фунийки. Булахдин тръгна веднага към рафтовете с вино. Селма огледа щанда с местната продукция, взе отегчено една зелена чушка, огледа я и я остави с въздишка. Кейт и Девън застанаха пред тезгяха за обслужване на клиенти и зачакаха младата жена с руса коса, вързана на опашка, да приключи телефонния си разговор.

– Отиди да помогнеш на Булахдин – предложи Кейт на дъщеря си. – Гледай да не изпусне нещо.

След няколко минути младата жена най-сетне отлепи слушалката от ухото си.

– Съжалявам – извини се тя.

– Няма проблем. – Кейт º подаде плика от Лизет.

Момичето прочете бележката и погледна Кейт:

– Край езерото ли сте отседнали?

– Да. Дойдох при Аби. Тя ми е пралеля.

Момичето вдигна ръце и пристегна опашката си. Не изглеждаше да е на повече от двайсет и една.

– Не си спомням да съм виждала роднини на Аби.

– За последен път бях тук преди петнайсет години.

– О! Ясно… Ще опаковам нещата от списъка на Лизет. Няма да се бавя – каза момичето. – Тя поръчва странни храни от Франция, но е добър клиент. Не е като някои гости на „Изгубеното езеро“. Една старица идва всяко лято. Мрази жените, но всички мъже º се умилкват. Татко направо изглупява. Не знам какво намира у нея и в противната º червена коса.

– Нея ли имаш предвид? – Кейт кимна към Селма.

Мъжът, който подреждаше праскови на щанда, º говореше нещо и тя се смееше доволно.

– Да – сви устни момичето.

– Дойде с нас.

– Моите съболезнования. Е, дребничката старица ми харесва. Винаги купува вино, а попитат ли я момичетата на касата кога е родена, за да я впишат в регистъра, винаги си съчинява. Дванайсети октомври 1492. Четвърти юли 1776. – Двете проследиха с поглед как Булахдин, изкривила се под тежестта на бутилките, застава на опашката. Девън се помайваше зад нея, готова да я хване, ако залитне. – Не мога да повярвам, че пак купува вино. Вчера беше тук!

– Организира прощално парти – усмихна се Кейт.

– Вярно е значи! – възкликна момичето. – Аби наистина ли продава „Изгубеното езеро“? Вчера Булахдин ми каза, но… така де… тя все си измисля. Не знаех дали се шегува или не.

– Вярно е. Поне така твърди леля.

– Жалко. Не съм я виждала отдавна, но винаги е била добра към мен. В гимназията ми позволяваше да идвам с момчета на езерото. Наемахме гребна лодка, защото тя твърдеше, че е най-хубаво да се влюбиш по средата на езерото. – Момичето зачопли разсеяно бучиците спирала, сплъстени по миглите º. – Кога е партито?

– В събота следобед, доколкото знам.

Момичето кимна и се обърна. Взе кашон от купчината зад гърба си и отиде да донесе от склада специално поръчаните продукти на Лизет.

Кейт отиде при Булахдин и Девън пред касата и взе две бутилки, за да помогне на възрастната жена.

– Без да искам май поканих русото момиче на партито – призна тя.

– О, няма проблем. Колкото повече, толкова по-весело – отвърна Булахдин.

– Колкото повече, толкова по-весело? Какви ги говориш? – попита Селма, приближавайки до тях.

Четирите заедно привличаха внимание. Не приличаха на обикновени туристи – възрастна жена в тясна червена рокля и обувки с високи токчета, старица, превита под тежестта на доста бутилки с вино, момиче с каска, очила, поличка на балерина и каубойски ботуши. Плюс Кейт. И всичко това преди пладне.

– Дъщерята на собственика Британи ще дойде на прощалното парти – обясни Булахдин.

– Това момиче ме мрази – отбеляза Селма.

– Ако спреш да флиртуваш с баща º, ще я умилостивиш. А и какво значение има? Нали каза, че няма да присъстваш на партито?

Селма поклати глава и се отдалечи.

– Права си, няма значение.

6.

От отсрещния ресторант Уес Патерсън видя как от „Фреш Март“ излиза стройна млада жена. Кафявата º коса бе подстригана на пластове и кичурите падаха в очите º, докато вървеше. Тя ги отмяташе с пръсти и оглеждаше площада. За миг впери очи в далечината, вдигнала косата си, и по лицето º се изписа изражение като на хората по плажа, съзерцаващи необятната водна шир. Сякаш не вярва, че нещо толкова голямо се простира пред нея. Стори му се малко объркана. Ала се усмихна и се обърна, когато момчето от „Фреш Март“ º каза нещо. Отвори багажника на зелено субару и момчето остави вътре голям кашон с продукти. Тя му даде бакшиш и помогна на старицата, която носеше няколко бутилки с вино, да се настани на предната седалка.

Косата º беше по-дълга през онова лято, когато бяха деца, и тъмният цвят контрастираше удивително на очите º, яркозелени като росна лятна трева. Не можеше да откъсне поглед от нея. Веднага я позна. Често се питаше дали ще я познае, ако я види отново. Беше пораснала, разбира се, с извивки и ъгли, които го очароваха, защото преди ги нямаше. Да, би познал Кейт навсякъде. Тя му подари най-хубавото лято в живота. Сетеше ли се за него, веднага се замисляше и за най-лошите дни в живота си, настъпили веднага след него.

Тя водеше момиченце. То не приличаше много на нея, ала от пръв поглед личеше, че º е дъщеря. Кейт сякаш надничаше от нея. Носеше черно трико, бяла поличка, каубойски ботуши и розова велосипедна каска. Точно такова дете си представяше, че ще има Кейт.

Какво правеше тук след толкова години? Изпита странно неудобство – подобно чувство те обзема, когато се усъмниш, че си изгубил портфейла си. Дори се пресегна и опипа задния си джоб. И портмонето, и ключовете му – в предния джоб – си бяха там.

Уес помнеше двете жени с Кейт от летата край езерото. Значи тя бе дошла да види Аби и появата º нямаше нищо общо с писмото му. Вместо да го успокои, тази мисъл засили безпокойството му.

– Красива жена – отбеляза възрастният мъж, седнал до него пред бара.

Явно бе проследил погледа му.

– Не ти ли се струва малко млада за теб? – попита Уес.

– Не говоря за майката, а за червенокосата – уточни възрастният мъж.

В същия момент Селма отвори задната врата на колата и зачака детето да влезе вътре преди нея. Пооколеба се, сякаш усещаше, че я наблюдават. Накрая се усмихна леко и седна в колата, повдигайки артистично полата си високо над голите си глезени.

– Винаги съм си падал по червенокоси – додаде мъжът.

– Да не би Делорис да си е сменила цвета на косата? – попита Уес.

– Не, брюнетка си е – отвърна мъжът и отхапа от парчето пица с ананас и шунка пред него. Избърса устни в мазната хартиена салфетка и я захвърли върху плота. – Ще поостана няколко дни в хотел „Воден парк“ с Делорис и момичетата. Адвокатът ще пристигне в събота с документите. Радвам се, че се споразумяхме, синко. Ще направим страхотен удар с този имот.

Той му протегна ръка. Уес се взря в пухкавата му длан и каза:

– Ще си стиснем ръцете, когато Аби продаде „Изгубеното езеро“.

– Имаш право – усмихна се чичо му и тръгна към вратата.

– Някой ден трябва да се видим всички заедно – подвикна му Уес. – Ти, аз, Делорис и момичетата. Ще се радвам да си поговорим.

– Да, да – кимна Ласло, без да се обръща. – Някой ден.

Мъжът излезе навън и размаха ръце около главата си, сякаш връхлетян от невидим рояк насекоми. Седна в мерцедеса си, паркиран до бордюра, извади платнена кърпичка от джоба на панталона си и избърса необичайно гладкото си лице и вра-та си.