Тя се обади на Емили по пътя към къщи от телефона в самолета, намиращ се на гърба на седалката й. Нямаше нужда да се тревожи — най-добрата й приятелка я подкрепяше, както винаги. Каза й, че се радва за нея.

— Постигна каквото искаше, Кейт. Харесваш ли го?

— Обичам го — обяви Кейт с признателност. Молеше се това да е истина.

— Тогава всичко е чудесно. А и повече няма да ти се налага да търпиш Флор… Помисли за това!

Кейт мислеше за това. Тя се огледа и видя Маркъс в предната част на самолета, където работеше нещо на тънкия си като вафла лаптоп.

— Значи смяташ, че е нормално? Да не работя? Знаеш ли, Флор много ще се зарадва, че няма да си има работа с мен. — Кейт прехапа устни. — Много е странно, някак не ми се ще да й доставя това удоволствие.

— Не се самозаблуждавай. Флор ще се пръсне от завист. И ще се уплаши, че може да й навлечеш неприятности с шефа.

Това беше вярно. Но Флор щеше да се притеснява от нея по-скоро като съпруга. Защото тя повече нямаше да гледа на Кейт като на някаква бизнес заплаха. Ако изобщо някога я бе смятала за такава. И Кейт се изненада колко много я жегваше тази идея.

— Да не си мислиш, че Флор не иска онзи апартамент на Пето? Или онзи камък на пръста си? Стига, ти си това, което списанието й продава. Погледни го по този начин. Тя през цялото време тайничко се е надявала Маркъс да те зареже. Знаеш, че е вярно.

— Да. — Знаеше. Кейт издиша. — Права си, разбира се, че си права. Но, Емили…

— Не вярвам на ушите си. — Боже, телефонът си го биваше. Ем звучеше така, все едно беше в съседната стая. — Кейт, ти бе планирала това още откак влезе в пубертета. Даже от преди това. И сега, след като го постигна, не го искаш?

— О, искам го — отвърна твърдо Кейт. Да, в това нямаше съмнение. Частните самолети още повече й харесваха сега, когато се возеше на тях в качеството си на… госпожа Броудър. Пръстените проблясваха лудо на слънчевата светлина, струяща през прозореца, докато летяха над облаците. — Може би съм алчна. Просто искам всичко това, както и предишния си живот.

— Скъпа. — Разумният тон на Емили я свали обратно на земята. — Казваш, че обичаш Маркъс, нали? Тогава просто се наслаждавай. Направи го щастлив. Винаги си твърдяла, че не искаш да работиш. Получи каквото желаеше. Ако той смята, че не бива да се изморяваш, послушай го. Работата ти е Маркъс Броудър, а според слуховете той е много взискателен шеф.

Кейт се засмя на висок глас и от другата страна Маркъс я погледна и й се усмихна. Тя снижи гласа си.

— Както винаги си сто процента права. Много ти благодаря, Ем. Моля те, забрави, че съм казала нещо. Искаш ли да обядваме заедно утре? Или във вторник?

— Когато кажеш. — По гласа й си личеше, че се усмихва — Ти черпиш.



Срещнаха се за обяд в „Суши Гари“ в Горен Уестсайд — скъпо, но не чак до безобразие. Кейт вече се опитваше да избира такива заведения, в които смяташе, че Емили ще се чувства комфортно. Докато излизаше с Маркъс, не й беше лесно… Маркъс се хранеше само в най-добрите и не му пукаше дали на Емили й е удобно. Всъщност изобщо не му пукаше за Емили.

— Както ти казах, фактът, че си сираче, е плюс.

Той се усмихваше, но думите уплашиха Кейт, както и остротата на гласа му.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита тя безгрижно.

— Сещаш се. Че идваш без други хора, привързани към теб. Имам предвид, че аз имам много приятели.

Той нямаше никакви приятели, доколкото можеше да види Кейт. Имаше много бизнес познати, както и тя… а Маркъс Броудър живееше на много по-високо ниво. Компанията му за вечеря включваше изпълнителни директори, конгресмени, сенатори, влиятелни личности от манхатънската сцена. Той веднага й бе дал ясно да се разбере, че в живота им няма място за приятелките, с които Кейт преди бе излизала на обяд, момичетата, с които се бе срещала и които вече бяха безполезни, след като бе омъжена, жените от офиса на „Кюти“, странното момиче от годините й в колежа. И Кейт не възрази. Никоя от тях не означаваше нищо за нея. Но за разлика от Кейт, Маркъс нямаше най-добър приятел, истински приятел, с когото да излиза. Тя се опита да му обясни, че Емили е специална.

— Помня. Тя имаше списание. Не поиска да ми го продаде.

Кейт се усмихна насърчително.

— Точно така, скъпи. Всъщност те накарах да я попиташ само за да те впечатля. Знаех, че тя никога няма да го продаде.

Маркъс вдигна рамене.

— Тогава защо искаш пак да я видя?

— Защото тя е най-добрата ми приятелка, вече ти казах.

Той въздъхна.

— Можем да отидем на вечеря. Тя има ли си приятел?

— Не мисля. Много е заета с работата си — отвърна Кейт отбранително, закрилнически.

Маркъс се засмя.

— Искаш да кажеш, защото задникът й е с големината на Канзас.

Вечерята не мина добре. Маркъс нае частна стая в „Ле Бернардин“ и поръча да я изпълнят със свежи цветя и приготвени ястия, които не присъстваха в менюто. След което реагира на Емили с абсолютно безразличие, като отговаряше на въпросите й едносрично и непрестанно проверяваше имейлите на телефона си, принуждавайки Кейт да поддържа целия разговор. Очите му огледаха с презрение от горе до долу меката пищна фигура на Емили, обикновената й черна рокля от „Ан Тейлър“ и обувките й с равни подметки. Тя не беше секси, не беше богата и следователно поведението му показваше, че тя няма значение.

Кейт целуна приятелката си за сбогом в края на вечерта и й помаха с престорено веселие. Обърна се към Маркъс с гневен поглед, отваряйки уста да проговори. Но видя нещо в погледа му, студенина, някаква скованост на раменете, които я изплашиха и я накараха да замълчи.

— Нямам представа какво намираш в тази — рече равно той. — Повече не искам никакви срещи с нея.

— Тя е добра приятелка — смънка Кейт мрачно.

— Виждай се с нея насаме, но смятам, че ще успееш да я превъзмогнеш. — Маркъс се прозя. — Да се прибираме и да си лягаме.

Тя не се осмели да продължи темата. Да успее да я превъзмогне? Само дето не й каза директно да зареже Емили. Кейт предпочете да се концентрира върху разрешението в думите му. „Виждай се с нея насаме.“ И тя започна да прави точно това.

Засрамена от грубостта му и не желаейки да я приеме, Кейт се постара повече да няма суперлуксозни манхатънски ресторанти, изобличаващи социалните различия между нея и приятелката й. Емили също не гореше от желание да се среща със съпруга й.

— Той е, ъъъ, много интересен — каза тя дипломатично. — Погълнат… концентриран върху работата си, както виждам. Ако това ти харесва? — добави с леко въпросителна интонация.

— Маркъс се грижи за мен — отвърна Кейт и този отговор беше достатъчен, нали? Съпругът й и приятелката й бяха като смес от вода и масло и тя повече не се опита да ги събира заедно.

Освен това, ако трябваше да си признае честно, имаше един малък плюс във факта, че Маркъс и Емили не се разбираха. Не че тя си го признаваше, поне не гласно, но май съвсем мъничко се бе поуморила да бъде госпожа Маркъс Броудър версия 4.0, която ходи по ресторанти, където вечерята струва колкото седмичния наем на стария й апартамент, винаги е с перфектна прическа и безупречен външен вид, облечена с тоалет от някоя последна модна колекция, съчетан с правилната чанта. Срещите й с Емили бяха като бягство. Като ден, прекаран в един различен живот. Беше удивително, помисли си Кейт, докато се провираше през навалицата в претъпканото ресторантче, нетърпелива да хапне суши с приятелката си.

И не само това. Тя беше облечена с прилепнали панталони на „Гап“, ботуши до коляното на „Армани“ — равни, но секси — и обикновена копринена тениска на „Дона Каран“ с мек кашмирен пуловер от „Банана Рипъблик“. Конфекция на елитни марки. Дрехи, каквито Маркъс би определил като подходящи за някой от прислугата, но такива, в които Кейт се чувстваше удобно и отпуснато.

— Здрасти! — Емили скочи на крака. — Изглеждаш разкошно. Наистина. Страхотно. Богатството ти прилича.

— Остави ме мен. — Кейт огледа приятелката си от глава до пети. Емили бе отслабнала малко, изглеждаше по-стегната и носеше подходящи за фигурата й дънки с тъмнокафяви лъскави кожени ботуши до глезена, съчетани с тъмносиня риза, която подчертаваше бюста и талията й. Очите й светеха, а косата й очевидно бе фризирана. — С теб какво става? Как си?

Те поръчаха. Кейт си позволи пикантно рулце с риба тон и малко сашими, понеже Маркъс го нямаше, за да брои калориите й.

— Кажи сега — притисна тя Емили. — И не си прави труда да ме лъжеш. Има мъж, нали? Имаш си някого.

— Може би — призна Емили. На масата пристигнаха прясно изцедените им сокове от личи23 и диня, налети върху лед, с парченце лимон. — Добре, да…

На Кейт й се прииска да заподскача нагоре-надолу. Тя бе развълнувана, не се бе чувствала така от месеци.

— Кой е той? Как се запознахте?

— Казва се Пол — въздъхна щастливо. Тя произнесе името му, сякаш то беше нещо екзотично и ценно. — Занимава се с разпространението на списания. Движил е отчетите на нюйоркското метро за една от големите фирми за пакетиране. Учил е в Колумбийския университет и е щял да стане професор, но не го назначили. После му свършили парите… както и да е, намерил си работа, в която е добър, и го повишили. Но сега иска да напусне. Попита ме дали може да инвестира известна сума в „Лъки“… заговорихме се…

— Има ли много пари?

Емили поклати глава.

— Само около сто хиляди спестени. Но има куп добри идеи. Много е умен и е наистина свястно момче. — Тя се изчерви. — Мисля, че го харесвам. Много го харесвам.

— Ем! Това е чудесно. — Кейт стисна рамото й. — Изглеждаш толкова щастлива. Може би това е твоят мъж. Кога може да се запозная с него?

По лицето на Емили пробягна следа от паника.

— Мислиш ли, че ще искате да се запознаете с него? Той не е като Маркъс, Кейт. Той е… страхотен, но не е някой важен. Като мен — добави тя.

— Няма проблем — постара се да я увери Кейт. — Само аз може да се запозная с него. Маркъс е прекалено зает… Тримата можем да отидем на пица или нещо такова. Откога излизате заедно?

— От един месец — отвърна Емили. — Но знаеш ли, с него наистина е различно.

Кейт уреди още един обяд този петък с Пол и Емили. Ядоха в една италианска кръчма в Челси и тя преливаше от радост, след като разбра, че харесва момчето. Пол беше мълчалив, замислен, очарован от Емили и от нейните доброта, интелигентност и чувство за хумор. Той самият беше нисък, оплешивяващ и от начина, по който гледаше Емили, ставаше ясно, че е във възторг от нея. Харесваше красивите й очи, поглеждаше крадешком към гърдите й; Кейт виждаше колко е привлечен от приятелката й, хареса неговата ведра природа, която уравновесяваше вродения песимизъм на Емили.

Тя се надяваше нещата между тях да се получат и го очакваше. Когато някой е с правилния мъж, винаги си личи, помисли си. Защо Емили да няма собствена версия на приказката?

Защото Кейт имаше своята. Нали?

Осма глава

Мечтите наистина се сбъдват. И е нужно известно приспособяване към тях.

Кейт позволи на Маркъс да я повлече в неговия свят. Тя беше покорна, ентусиазирана, признателна. Дрехите й, както подобава, заминаха за „Добра воля“ и тя се появи на Пето авеню само с копринената си рокля на гърба и обувките „Лубутен“ на краката си. В дрешника висеше розов костюм на „Шанел“, който й беше точно по мярка, а на следващата сутрин, след като Маркъс я целуна по бузата и тръгна на работа, я посети личната й консултантка по пазаруване.

— Госпожо Броудър? Аз съм Лили. Господин Броудър ме помоли да ви разведа наоколо. Да ви обзаведем с разни неща.

Кейт се засмя.

— Мисля, че и сама мога да си купя дрехи, Лили. Бях журналистка в „Кюти“. Разбирам от мода.

Лили се усмихна ведро.

— Господин Броудър ме предупреди, че може да кажете така, госпожо, но не говоря за този тип мода. Това не се продава в универсалните магазини. Запазила съм срещи в ателиетата. Ако не сте заета, разбира се.