Луиз Бегшоу - Съдба

Когато Кейт се върна в апартамента си, главата й бе замаяна. Тя беше изтощена, изцедена от емоциите на деня. Мълвата се разпространяваше бързо. Следобеда адвокатите бяха скалъпили набързо някакъв договор, който като по чудо мина съвсем гладко; Дейвид Ейбрамс спази обещанията си и Кейт нямаше възражения. Тя подписа документите, които бяха изпратени до „Таймс Скуеър“, и в шест часа вечерта беше по-богата с осемстотин хиляди долара, изплатени под формата на чек. И вече беше съсобственик и редактор на функциониращо списание.

Трябваше да е щастлива. Трябваше да е развълнувана. Без съмнение изпитваше облекчение. Дейвид Ейбрамс бе спасил списанието й в последния момент. Кейт бе успяла да се справи благодарение на своя нюх и на преценката си относно характера на мъжа.

В противен случай наследеното списание нямаше да е нищо повече от поредния банкрутирал бизнес.

Тогава в какво се състоеше проблемът? Защо беше толкова ядосана, по дяволите? Защото той я привличаше? Или защото беше арогантен негодник, който бе пристигнал и бе променил всичко за един следобед?

Кейт прехапа устни. Дейвид Ейбрамс се бореше с нея в битка за власт — това беше начинът, по който работеше, по който работеха всички като него. Той бе предоставил парите си; беше получил права. Но имаше и нещо повече. Показваше й точно какво е способен да направи — в нейното издателство, на нейна територия. Обръщайки се към хората от екипа й, предлагайки й да наеме още служители, но с намека, че трябва да избира от група, предложени от него кандидати.

Като цяло й даваше да разбере, че той ръководи парада.

Тя не можеше да позволи положението да остане така.

Кейт внимателно се съблече и окачи костюма си. Влезе под душа, оставяйки превъзходната топла вода да потече надолу по гърдите и корема й и да я сгрее. После сграбчи белия си хавлиен халат, подсуши се, обу тесните си дънки и сложи една небесносиня тениска. Изсуши косата си. След това взе чантичката си и се отправи към вратата.

Това е глупаво, помисли си тя. Но се опита да не обръща внимание на гласчето в главата си. Дейвид Ейбрамс живееше в сградата. Хей, бяха съседи все пак. Това означаваше нещо…

Вратите на асансьора се отвориха пред нея. Досега винаги бе пътувала надолу, за да излезе от сградата. Тази вечер обаче тя натисна копчето за последния етаж. Асансьорът се понесе плавно нагоре и Кейт почувства как сърцето й заби по-учестено. Това беше глупаво. Може би и бездруго нямаше да си е вкъщи; нямаше никаква гаранция, че ще си седи на разположение у тях. Вероятно бе излязъл на вечеря с приятелка или с някого от финансовите си сътрудници, или пък беше зает да крои планове кой ще е следващият вестник, който ще купи…

Тази не беше като повечето сгради; имаше само една врата на последния етаж и един-единствен звънец. Жилището на Дейвид Ейбрамс заемаше целия етаж. И защо не? Той притежаваше цялата проклета сграда.

Кейт натисна звънеца и си пое рязко въздух.

За момент нищо не се случи. Добре, може би го нямаше. Обзе я смесица от облекчение и разочарование. После тя чу пращене; той вдигаше слушалката някъде от вътрешността.

— Да? — рече Ейбрамс.

— Дейвид, Кейт е — успя да каже, въпреки че сърцето й се блъскаше в гърдите. — Извинявай, че те безпокоя у вас, но може ли да ми отделиш пет минути?

— Момент. — Той затвори и тя чу, съвсем приглушено, приближаващите се стъпки към вратата. Тя беше направена от дебела подсилена стомана и представляваше сигурна защита срещу крадци, бандити и всякакви възможни врагове на богати мъже. И Маркъс си падаше по този тип защитни съоръжения.

Вратата се отвори и Дейвид Ейбрамс застана там в сумрака. Той сякаш бе надвиснал над нея, особено сега, когато не беше на високи токчета. Отправи й развеселена усмивка, която едновременно я разгневи и възбуди.

— Я виж ти. Кейт Фокс от долния апартамент. Дойде да поискаш назаем чаша захар ли, съседке?

Тя се изчерви.

— Знаеш, че не.

— Но работното ни време свърши — отбеляза той меко.

Кейт прехапа устни. Това беше вярно. Ейбрамс умееше да я накара да се почувства глупаво, неловко. Тя повдигна глава, решена да не му позволи да засече никакви признаци на слабост у нея.

— Може ли да вляза, или не? — попита.

Той се усмихна леко.

— При така поставен въпрос, мисля, че може.

Ейбрамс се отдръпна встрани и Кейт премина покрай него. Мястото беше огромно. Таванът се извисяваше над нея с тройната си височина, подобно на този в нейния апартамент. Но тук беше много по-различно, защото това място беше не само високо, но и широко — простираше се по цялата дължина на сградата. От всички страни имаше прозорци с гледка; пространството беше потопено в светлина.

Ейбрамс не разполагаше с богатството на Маркъс. Кейт хвърли бърз поглед на интериора; всичко беше модерно, елегантно, в минималистичен стил. Той беше истински американец и се гордееше с този факт. Тя забеляза картините със съвременно изкуство на стените, изчистените неутрални линии на мебелите и килимите; вместо клишираното обзавеждане бяло върху бяло, той бе избрал смекчена палитра от нюанси на бежовото и жълтеникавокафявото, сякаш се бе постарал да постигне максимален уют. Диваните бяха такива, каквито тя самата би избрала; ниски, с квадратни и правоъгълни линии, вероятно от Милано, кожени, с големи меки възглавници в кехлибарен цвят. Ако беше ден, бежовото и златистото щяха топло да избледняват на слънчевата светлина, а прозорците от двете страни означаваха, че мястото е добре осветено и сутрин, и вечер.

И цветовете на картините бяха подбрани в тон. Ейбрамс се бе спрял на големи ярки платна в сини и червени нюанси. Кейт разпозна някои от художниците — Жан-Мишел Баския33 и Асгер Йорн34, наистина класни неща.

Обстановката определено беше красива. Маркъс бе заложил на очевидното — столове от епохата на Луи XVI, антични бюфети, скъпи антики, чиято стойност се натрапваше от пръв поглед. Обзавеждането му изглеждаше по-скъпо от това на Ейбрамс, по-натруфено. Маркъс искаше да пресътвори себе си в нещо, което не беше.

Кейт призна стила на Ейбрамс.

Той проследи погледа й, посочи към картината.

— Познаваш ли творбите му?

Тя кимна.

— Обичам изкуството. Но не съм виждала картина на Баския извън галерията.

— Маркъс Броудър харесваше ли Старите майстори? — попита Ейбрамс.

Подигравателната му усмивка я върна рязко на земята. Тя потръпна от гняв. И беше признателна за тази промяна. Не й харесваше да бъде толкова впечатлена от Дейвид Ейбрамс.

— Знаеш ли какво? Престани да го споменаваш. Разведена съм. Точка.

Той разпери ръце.

— Както кажеш, госпожице Фокс.

Тя подмина подигравката му.

— Трябва да изясним някои основни правила. Мислиш си, че можеш да дойдеш в списанието ми…

— Нашето списание.

— Както и да е. Добре. Нашето списание. Да дойдеш още първия ден и да кажеш на служителите ми, че се местим? Че ти ще осигуряваш хората, които се предполага, че ще наема? Ами ако аз искам да работя някъде другаде? Ами ако реша да избера хлапета от издателствата „Донде Нает“ или „Виктрикс“?

— Първо на първо, издаването на списание е свързано с много повече от съдържанието му.

Кейт се разяри.

— Не се дръж снизходително с мен.

— А ти не се дръж глупаво. — Той пристъпи една крачка по-близо, така че физически наруши личното й пространството и гледаше надолу към нея. Тя можеше да види как мускулите на гърдите му се движат под ризата. — Аз не просто публикувам добри статии. Съкращавам разходите, където това няма да проличи. Работя с най-качествената хартия, не жаля средства, когато реша, че си заслужава. Има място в моята сграда. Аз съм изпълнителният директор. Няма да пилеем време и пари, за да търсим ново място под наем някъде другаде. Така че ще ползваш моите помещения.

Той беше проклетият изпълнителен директор. Такава беше сделката.

— Добре — тросна се тя. — От мен да мине.

— От теб да мине? Нямаш друг избор, скъпа.

— Не ми викай „скъпа“.

Кейт зачака той да се извини. Вместо това погледът му бавно се придвижи отново по тялото й, толкова арогантно, събличайки я с очи, спирайки се върху издутината при гърдите й, без да бърза, докато накрая фиксира погледа си между краката й.

Тя почувства, че се запъхтява. Не можеше да се въздържи. Ейбрамс я възбуждаше. Зърната й се втвърдиха, допирайки се в дантелата на сутиена й; тя усети влага, възбуда между краката си. Не се осмели да погледне надолу, да не би той да забележи сковаността й.

— Трябваше първо да го обсъдиш с мен. А не да го обявяваш на служителите без мое знание. На моите служители.

— Имаш право. Следващия път ще кажа първо на теб как ще стоят нещата — каза той.

— А колкото до наемането на персонал, аз съм главният редактор. Това означава, че аз избирам служителите, а ти не ме закачаш. Искам да сме наясно по този въпрос.

Ейбрамс се ухили. Беше неин ред да го смъмри. И този път думите й имаха смисъл. Той направи жест.

— Седни. Ще направя кафе.

Кейт пристъпи от крак на крак. Тя бе поискала да влезе в дома му, не биваше сега да е груба.

— Благодаря — измънка.

— Кухнята е насам. — Той я поведе през дългата, подобна на галерия всекидневна към една просторна, открита кухня, оборудвана с най-модерни уреди, където всичко блестеше с перфектна чистота. Имаше маса от опушено стъкло с кожени пейки в тютюнев цвят около нея. Кейт пресметна, че само масата сигурно е струвала около десет хиляди долара. Спомни си как за кратко бе обитавала този свят на парите. Но Ейбрамс бе спечелил състоянието си съвсем сам. Тя можеше ли да постигне това?

Да изкарва сама парите си? Да стане богата? Без да разчита на мъж, който да й предостави всичко наготово? Мамка му, помисли си. Ще опитам.

— Какво предпочиташ? Имам и „Блу Маунтин“, и още най-различни видове кафе.

— Имаш ли някакво безкофеиново? Не ми се иска да се превъзбуждам преди лягане.

— Да се превъзбудиш? — Той й се усмихна лениво. — Не ми се вярва. Искаш ли безкофеиново с ванилия?

— Звучи вкусно. — И наистина беше вкусно. От обяд не бе яла нищо, нямаше време заради обсъждането на проектите в „Лъки“. Изведнъж я обзе зверски глад. Стомахът й изкъркори шумно. Тя се смути и от срам се изчерви.

— Ще ти дам и нещо за ядене. — Кейт отвори уста да възрази, но кафявите очи се впериха в нейните. — Вечерята не бива да се пропуска. Стига де, и без това нямаш други планове.

— Исках само да поговорим, Дейвид. Има храна у нас.

— Както и у нас. Обичаш ли суши? Всеки ден ми доставят. Икономката го слага в хладилника, после изхвърля остатъците. Всичко е прясно. Няма нужда да се безпокоиш за това.