— Здрасти, аз съм Жаки — каза тя, протягайки едната си ръка с дълги кървавочервени нокти.

— Аз съм Дейвид. — Той се вгледа решително в очите й, което беше трудно. Тя беше слаба и показваше фигурата си в най-благоприятна светлина — в прилепнала дълга копринена рокля с цепка под атрактивно сако в червено и златисто, украсено с китайски брокат. Материята се спускаше плътно по тялото й, което беше малко по-твърдо, малко по-релефно за вкуса на Дейвид — ръцете и стройните й крака показваха, че е кралицата на фитнеса — но не можеха да се сбъркат малките навирени гърди и деликатно заобленото й дупе. Косата й беше дълга, лъскава и тъмна и се спускаше около раменете в екстравагантна къдрава прическа. Тя имаше дебели устни, оцветени в огненочервено — като роклята и ноктите. Маслинената италианска кожа и тъмните черти можеха да го понесат.

Нищо у нея не намекваше за каквато и да е деликатност.

— Кейт ми каза, че ще работиш с нас.

— Точно така. — Тя се усмихна, седна на мястото си плавно, протегна единия си дълъг крак от цепката в китайската коприна, откривайки пред погледа му разкошните си крака.

Но умът на Дейвид беше другаде.

Да я вземат дяволите Кейт Фокс, помисли си той. По дяволите сложната й личност и умението й да му влиза под кожата. Трябваше да спре да се връща отново и отново към срещата им в кафенето.

Тя беше тази, която си тръгна от апартамента му.

Тя каза „не“. Не искаше да излиза с него. Да му даде шанс. Нима е очаквала незабавно обвързване? Пръстен след една нощ?

Тя беше вбесяваща.

Но толкова умна. Толкова красива…

Няма ли да спреш, смъмри се той. Погледни тази прекрасна мадама точно пред очите ти.

Жаки беше умна — може би не колкото Кейт, но беше корава и в други аспекти, не само в тяло. Това, че си поръча коктейл с уиски и лимонов сок преди ядене. Мускулестите ръце. Яркочервените рокля, устни и нокти. Начинът, по който бе изтегнала тези изключително впечатляващи крака към него, сякаш му предлагаше плод на сребърен поднос.

Те поръчаха храна и подхванаха незначителен разговор. През цялото време Жаки Молтрано облизваше устни и отмяташе коса. Предлагаше му се. Но тя не беше тъпа красавица; може би упорита и корава, но впечатляваща като журналистка. Голямо име за Кейт Фокс, за да…

Не. Стига. Той имаше нужда да се разсее, а въртележката от стриптийзьорки и весели момичета вече не постигаше успех в тази насока. Без нещо, което да отвлече вниманието му, щеше да мисли за Кейт Фокс през цялото проклето време. Когато същевременно тя го бе изтикала толкова лесно от ума си.

— Е, излизаш ли с някого? — попита той Жаки, когато им сервираха десерта.

— Не — отвърна тя с ослепителна усмивка, като се наведе още по-напред. — Но искам да излизам с някого.

— Така ли? С кого?

— С теб — отговори Жаки, без да го изненада. Нямаше как да направи намеренията си по-очевидни.

Той отпи малка глътка от виното си.

— В момента не се интересувам от сериозна връзка. Ще бъда откровен с теб. Можем да сме просто приятели.

— Може би приятели с някои допълнителни облаги? — засмя се Жаки безсрамно. — Страхотна съм в леглото.

Той отвърна на липсата й на смущение, като се ухили. Тъкмо това му бе необходимо точно сега.

— Защо не ме оставиш аз да преценя? — каза спокойно. — Можем да се срещаме, ако сме на едно мнение по този въпрос. Да се забавляваме.

— Това ми звучи напълно в реда на нещата, скъпи — измърка Жаки и се огледа за сервитьора. — Сметката, моля.

Осемнадесета глава

Следващите няколко месеца преминаха като в мъгла. Кейт не си оставяше и секунда през деня, за да се отпусне или да отдъхне. Не искаше да има време да мисли.

Първо трябваше да уреди въпроса с преместването си в ново жилище. Взе си един почивен ден и заедно с агента си обиколи Ийст и Уест Вилидж, докато не я заболяха краката. Накрая купи един хубавичък едностаен апартамент в сграда без портиер на Единадесета улица при Уест Енд авеню. Струваше й седемстотин и петдесет хиляди, но мястото не се нуждаеше от кой знае каква поддръжка, имаше от онези големи прозорци и високи тавани, които харесваше тя, и беше спартанско и анонимно. Спалнята й беше истинска спалня, а не като модната надстройка, която бе издигнала в опит да освободи малко допълнително пространство. Мястото беше с гледка към реката, към алеята за бягане и велосипедните алеи, които се простираха по дължината на Манхатън. Много й харесваше. Беше малък, но не миниатюрен и тя го украси с топли персийски килими, старинен дървен стол от Нантъкет, ваза от пъстроцветно венецианско стъкло със свежи божури и лалета… Постави щори и тъкани навсякъде, за да може обстановката да не й напомня за претенциозните антики на Маркъс, нито за минималистичния чар на Дейвид Ейбрамс. Тя забрави за фитнес залата, купи си няколко гири и рогозка за йога, които пъхна под леглото. С тях тренираше горната част на тялото си, а реката беше право пред прага й; трябваше само да се намъкне в маратонките си „Найк“ и да хукне надолу по реката към Уайт Бридж или нагоре към Сохо. Жилището й се намираше в евтината част от Вилидж, в самия край на улицата, далеч от „Магнолия Бейкъри“ или „Вилидж Апотекари“37. Имаше слухове, че в един от апартаментите на последните етажи живеят известен барабанист и разкошната му приятелка кинозвезда, но те отбягваха всякаква публичност, така че мястото си беше предимно тихо и непретенциозно.

Никой не познаваше Кейт. Никой не я безпокоеше.

Това я устройваше идеално. Дрешникът й не беше голям, но тя го използва най-пълноценно, като подреди дизайнерските си тоалети по цвят и сезон, което й позволяваше да избира най-стилните съчетания само с един бърз поглед. Изборът й на дрехи — след трескавото ежедневие — беше основна част от работата й.

Защото Кейт Фокс беше новото лице на „Лъки“. А това означаваше, че е звезда. Индустрията започваше да ги забелязва. Медиите започваха да забелязват. Всичко, с което бе облечена, се обсъждаше по блогове и модни уебсайтове още щом тя стигнеше сградата на „Ейбрамс“ и слезеше от асансьора на новия етаж на „Лъки“.

Тя беше корпоративна ценност. Беше време да спре да се подценява и да приеме похвалите. Кейт се обличаше в стил „Лъки“ — черна рокля с лодка деколте на „Москино“ с най-сладурските три четвърти ръкави, обувки на висок ток „Фенди“ в маслинено и светлозелена чанта през раменете от „Дж. Крю“; или балетни пантофки от „Шанел“, тесни сиви кашмирени панталони от „Маккуин“ и бяла памучна риза от „Зара“. Тя винаги беше облечена по последна мода. Хората го забелязваха. Модата го забелязваше.

А за Кейт това беше част от целия хаос. Тя ставаше преди шест, бягаше по пет километра всеки ден, продължаваше с упражнения за разтягане вкъщи, вземаше си душ и се обличаше. През ден посещаваше най-добрия фризьорски салон в града, на Четиринадесета улица, където изсушаваха и фризираха косата й. Илайза Петреску й оформяше веждите, а Кейтрин Флауърс от салон „Виктрикс“ оправяше маникюра й. Тя се явяваше на работа в безупречен вид. Всеки ден.

И списанието рязко влезе във форма.

След първите две седмици Кейт свикна с новата обстановка. Новите служители, които беше наела, започнаха да си вършат работата. Изведнъж печалбите нараснаха. Печатаха върху най-добрия материал. Прилагаха мостри на нови рекламодатели. Екипът на Дейвид Ейбрамс от самоотвержени експерти по продажбите показаха на нейните аматьори как се правят нещата; хората на Кейт отговаряха за съдържанието, а Ейбрамс пое грижите за бизнеса.

И продуктът се продаваше като топъл хляб. Защото Кейт Фокс имаше пълна свобода. Амбицията й беше абсолютна.

„Лъки“ беше хит.

Върху корицата публикуваха снимки на най-сексапилните момичета. Не на супермодели; тях ги показваха до втръсване. Не и на кинозвезди, чиито високомерни пиари поставяха изисквания и налагаха пълен контрол над вида на снимката.

— Не се молим на хората да ги снимаме на корицата си. Те молят нас — заяви Кейт.

Екипът й по дизайна я изгледа така, сякаш им говореше на японски.

— Ъ? — попита Сузи Флемал. Тя беше новият отговорник производство и здраво се развихри още от деня, в който я назначиха, като заложи на по-големи, заградени с текст фотографии, повече цветни страници; всичко се набиваше на очи, целият вид беше лъскав. Сериозните статии бяха изпъстрени със стилни вмъкнати елементи. Всяка страница беше неочаквана. — Не можеш да го направиш.

— В „Лъки“ не разбираме израза „не мога“. Няма да имаме само една звезда на корицата, а три. Модел, актьор или актриса и обществена личност. Може би някой политик, ченге герой, няма значение. Идеята е, че тук да си на корицата, е чест. Ако говорим за модела, тя трябва да е голямата новина на месеца. Ако говорим за актьора, той трябва да е звездата на момента. Всеки месец едно от имената трябва да е известно — например Сара Пейлин38 или Джо Байдън39, а после добавяме някой новоизгряващ актьор. Или поместваме снимка на Том Круз заедно с тази на някой непознат, но изключителен съдия от районния съд. Въпросът е в смесицата, деца. Това ни различава от всички останали.

— Боже мой! — Жаклин Молтрано я погледна с нещо близко до благоговение. — Това всъщност може и да свърши работа. С удоволствие бих комбинирала лика на съдия Сотомайор40 на корицата заедно с някой супермодел. А Робърт Патинсън41…

— Тогава да се захващаме — Кейт плесна с ръце. — Това е събитие. Всеки брой е събитие. Не се застояваме на едно място и не ние звъним по телефоните.

Тя насърчаваше екипа си да дава всичко от себе си. Стилистите работеха до късно нощем. Всеки ден се събираха на съвещания, където обменяха идеите си. Кейт оглеждаше всеки материал, всяка статия. Когато Жаклин Молтрано поиска да изобличат Рик Касъл, кандидата на демократите за заместник-губернатор, Кейт не мигна.

— Прави се на много благочестив по отношение на връзките си — заяви Жаки, като влезе в кабинета й. — Само че си пада по салоните за масаж. В Бостън. Лети извън града през уикенд. Урежда се с момичета — винаги извън града, извън щата. Когато е бил член на законодателния съвет, се е забавлявал заедно със свои колеги.

Кейт примигна.

— Разполагаш ли с доказателства?

— Интервюта с момичетата. Един кадър от скрита камера. Много е размазан. Не знам колко е законно.

— У теб ли е?

— „Венити Феър“ се бояха от законите за клеветата. И въпроса за поверителността.

— Така ли? Защото аз не се боя. Можеш да я публикуваш, Жаки. Ако той започне да опява за скритата камера, ще се позовем на Първата поправка относно обществения интерес. — Кейт едва не потри ръце. — Кое е най-лошото, което може да се случи? Ще му платим обезщетение, а историята ще предизвика небивал интерес. Ще си струва дори и само заради маркетинга.

Звездната й журналистка се усмихна.

— Смятах, че ще искаш да го потулиш.

— Казах ти. Нищо не потулвам.

Жаклин отметна тъмната коса от очите си. Днес беше по-привлекателна от всякога, облечена в тъмносиня рокля „Азедин Алая“ и ботуши на платформа „Гучи“, с тясно сако на „Кавали“ в тъмносиньо и висящи секси обеци от лунен камък на „Хаус Масо“. Стройната й външност фокусираше вниманието върху впечатляващите й извивки и безкрайните крака; но на грима си не бе отделила толкова време — само опушени сенки и наситен руж по привлекателната й маслинова кожа.

— Но сте правили дарение за кампанията му.

— Да. И то много пари — сви рамене Кейт. — И какво от това. Той е лицемер. А и списанието идва на първо място. Ето какво, хрумна ми страхотна идея. — Тя щракна развълнувано с пръсти. — Ще помолим Кейт Хъдсън да се снима за корицата заедно с приятеля си Мат Белами42 от „Мюз“.

— О, да. Те са великолепни.

— Да се надяваме, че ще се съгласят. Когато го уредя, можеш ли да помолиш този тип също да се снима?

Жаклин едва не подскочи от мястото си.

— Това е гениално, да му се не види. Той е пълен егоцентрик, ще го направи, без да се замисли.