Страните на Жаки почервеняха от ярост. Тъмните й очи се свиха във вид на цепки.

— Не съм глупачка — каза тя. — Знам точно коя е. Става въпрос за шефката ми, нали? Новата жена чудо в списанията. Твоята женска версия отпреди десет години. Тя е Кейт Фокс, малката мис Съвършенство. Реформираната златотърсачка.

Дейвид впери поглед в нея. Поривът да отрече беше силен, но Жаки беше права, със сигурност не беше глупачка. Бе разгадала манията му по Кейт. Колкото и да бе внимавал. Кейт беше толкова силна личност, Кейт беше наоколо през цялото време, той работеше с нея…

Освен това заедно с неудобството му растеше и собственият му гняв. През цялото време се бе стремил да е честен с Жаки. Каза й, че не желае обвързване. А сега тя правеше сцена. Защо му бе да отрича за Кейт, да лъже? Кейт беше проявила сила, стоейки настрана от него, и той смяташе, че това й е струвало нещо. Точно сега не искаше да отрича само за да омилостиви тази кучка, която се държеше така, сякаш го притежава.

— Така е. Но както ти казах, тя не се интересува от мен. — Той се обърна твърдо към сервитьора. — Сметката, моля.

— Да, сър — измънка мъжът.

Двама други сервитьори отнесоха пълните им чинии и първият се върна след секунди с апарата за кредитни карти.

Жаклин се бе изпъчила в стола си, взирайки се в Ейбрамс с разярен поглед.

— Разбирам — тросна се тя, докато мъжете се суетяха край нея. — Значи говорим за малката американка от Бронкс? Която вече има един брак по сметка зад гърба си. Не проявява интерес към теб значи — как пък не. Усетих, че има нещо между вас още първия път, когато говорих с нея.

— Нищо не си усетила. — Ейбрамс получи разписката си обратно. — Нека те кача на едно такси, Жаклин…

— О, тя е умна, и още как — рече горчиво. — Играе дългата игра с теб. Преструва се, че работи, докато не започнеш да й плащаш сметките. Мислиш си, че тя е твой огледален образ? Забрави! Още щом й предложиш, ще ти роди деца и ще се превърне в майка домакиня. Нима има нещо по-умно от това да поработиш известно време? А най-гениалното е, че тя използва мен за свое прикритие. И ти също. Вие двамата присмивахте ли ми се?

— Нищо не е имало между нас. — Какъв скапан кошмар. Ейбрамс се вгледа в Жаки. — Поканих я на среща, тя каза, че е невъзможно, край. Повече не мога да обсъждам това с теб. Тя ми е колежка.

— И аз ти бях такава — добави Жаклин. — Ще съжаляваш, кучи син такъв. Сама ще си намеря проклето такси. Кажи на шибаната си приятелка, че напускам. Повече няма да я правя богата. — И тя изхвърча от ресторанта, разбутвайки столовете на останалите вечерящи, докато вървеше.

— Съжалявам за това — измърмори Ейбрамс. Той остави на салонния управител бакшиш от сто долара, отмахна с ръка съболезнованията на мъжа и се отправи към изхода на ресторанта, оглеждайки внимателно улицата, за да се увери, че Жаклин Молтрано не се вижда никъде.

Не се виждаше. Той изпусна дъха си, пресече кръстовището до началото на алеята „Хай Лайн“, качи се по стълбите и се присъедини към анонимните минувачи, които се прибираха по домовете си. Не беше така оживено като през лятото. Имаше пространство да подиша, да помисли.

Жаки беше малко откачена, но жените полудяваха, когато ги зарежеха. Може би той бе объркал всичко, но нямаше по-добър начин да го направи. Осъзна, че поне всичко вече бе свършило; може би тя щеше да си тръгне, да й мине. Не я бе наранил сериозно, нали?

Само че не беше сигурен. Гневът й си го биваше. И Ейбрамс изпитваше неприятно чувство, задето бе споменал Кейт Фокс. Жаки беше важна придобивка за Кейт, нейната звездна журналистка. А сега бе напуснала. Това можеше много да оплеска нещата и той бе замесил Кейт във всичко това…

Все едно. Сега „Лъки“ беше марка и изданието тепърва щеше да разкрива таланта си. В това беше сигурен. След няколко седмици Кейт щеше да бъде повече от просто редактор на едно списание за компанията му.

Гледай сега, мъжки, каза си той. Забрави за Жаки, наистина. Опита се да се държиш цивилизовано. Отнасяше се с нея с уважение, не си я мамил. Не си длъжен да продължаваш да излизаш с момиче, по което не си падаш. Да се надяваме, че тя ще го разбере, но честно — това не е твой проблем…

Гласът в главата му му прозвуча добре и той се усмихна леко, пропъждайки мислите за Жаклин Молтрано. Беше приключил с нея. Сега въпросът беше какво да прави с Кейт Фокс? Щеше да я повиши — това вече беше решено. Но да излиза с нея?

Да излиза. Беше прекалено меко казано. Двамата с Кейт бяха свързани от здрава химична реакция. Онази единствена вечер, която никога не можеше да забрави — колко неизразимо отзивчива беше тя, почти като подивяла в ръцете му. Чувството, което изпитваше, докато я гледаше как се бори със себе си и губи тази битка, просто предавайки се на страстта, на абсолютна, пълна с екстаз страст. Той можеше да я владее умело и най-лекият му допир до кожата й я караше да тръпне от удоволствие, почти да експлодира.

Възбуждаше се само докато си го мислеше. Искаше да я обладае, да я люби, да я има. Желанието му към нея беше потискано от честите епизоди секс с Жаки, но никога не беше същото, нали? Заради което тази вечер се прибираше у дома като необвързан мъж.

Кейт беше като наркотик. Една вечер с нея и той вече бе зарибен. Боже, как си загазил, каза си. Тя не е реална. Тя е само младо момиче с добро държание, което те уважава. Онова беше страст или похот, или увлечение. Имаш нужда от зряла партньорка, която…

Нямаше смисъл. Кейт Фокс може и да не беше реална, цялата връзка може и да беше глупава идея, както го уверяваше и тя. Само дето всъщност нямаше значение, защото кръвта му кипеше и той искаше да има Кейт Фокс, да изпита уменията й по начини, които не е и сънувала. Тя беше различна, различна от другите жени, и Ейбрамс искаше да отведе нещата между тях по-далеч.

Винаги бе живял по този начин, мислеше си той, докато се провираше сред тънкия поток минувачи по „Хай Лайн“. Растителността беше заскрежена и изглеждаше сребриста и красива в студената нощ. Под него градът със своите таксита и неонови билбордове осветяваше тъмното небе. Беше студено, мразовито, но Дейвид Ейбрамс не чувстваше нищо друго, освен бодрост. И не беше просто защото се бе освободил от връзка, която не се получаваше. Всичко беше заради Кейт, заради бъдещето му…

Двадесета глава

Кейт превъртя ключа в ключалката. Ето, беше си у дома. Апартаментът й я посрещна с хладината от коридора — поддръжката не беше на ниво и общите части не се отопляваха ефикасно на фона на ледените зими в този град. В областта на модата човек трябваше да има добро въображение, за да планува последните пролетни тенденции точно в разгара на зимата или за да избира вълнени палта и кашмирени пуловери на червени и зелени карета, когато лятната жега току започваше да превзема града. Броевете на „Лъки“ се плануваха с месеци предварително. Кейт си мислеше за копринени тениски в тъмнорозови нюанси, съчетани с металическо бежово и бледозлатисто, а междувременно редакцията бе пълна с жени, облечени с вълнени поло блузи в ярки цветове, тесни кожени панталони от „Марк Джейкъбс“ и „Миу Миу“ и боти до глезена на висок ток от „Проенца Шулер“. Тя самата носеше нещо по-удобно, но пак стилно, както трябваше да бъде облечена всеки ден: красиво скроени вълнени панталони в шоколадово от „Балмен“ със светлокафява копринена блуза, махагонови кожени ръкавици от „Ланвин“ и кестеняво кафяв кашмирен пуловер от „Мълбъри“, заедно с шал на „Ерме“ в класическо кафяво и оранжево, който подчертаваше богатата палитра на облеклото й. Ботушите й бяха „Гучи“, кожени, на стабилна платформа и придаващи сексапил на походката й. Това беше начинът да ти е топло и едновременно да бъдеш шик в този фризер Манхатън.

Но вече си беше у дома и не се налагаше да впечатлява когото и да е. С въздишка на облекчение тя съблече дрехите си и ги остави върху купчината за химическо чистене. Веднъж седмично идваше икономка, която чистеше, сменяше чаршафите на леглото и вършеше някои неща, за които на Кейт не й оставаше време. Всяка седмица дрехите й за химическо чистене като по чудо се появяваха, окачени в дрешника, подредени според установената от нея система по сезон и цвят. Тя се сети за Дейвид Ейбрамс — колко просто беше за него да се облича всяка сутрин — и се смъмри. Наистина не й трябваха никакви оправдания, за да мисли за този мъж.

След като се освободи от служебния си тоалет, Кейт се пъхна в удобен черен клин от „Ейч енд Ем“ и тениска на „Гап“ и обу прекрасно меките си пухени ботуши. Отиде до хладилника. Вътре нямаше много неща, но не й се излизаше да търси храна по това време на вечерта. Щеше да си направи сандвич с пушена сьомга, да го изяде с праскова и чаша бяло вино. Алкохолът можеше да й помогне да се изключи.

Телефонът звънна. Кейт подскочи стреснато. Много малко хора имаха този номер, а още по-малко й звъняха толкова късно.

Тя грабна слушалката.

— Да?

— Дейвид Ейбрамс е.

Сърцето й заби лудо. Жалка си, укори се тя. Време ти е да се стегнеш.

— Случило ли се е нещо?

Той никога не разговаряше с нея без присъствието на други хора. И на нея й се искаше да си остане така. Иначе бе твърде тежко, прекален тормоз.

— Трябва да обсъдим един въпрос.

— Не може ли да почака до утре? Изтощена съм. Преживях поредния дълъг ден. Освен това не искам да разговарям с теб насаме — каза тя и се изчерви. Защо изобщо го спомена, по дяволите? Защо си го призна?

— Напротив, искаш — заяви той с лекота.

— Не, не искам.

— Скъсах с Жаки Молтрано — информира я Ейбрамс. — И между другото, тя напусна и вече не работи за теб. Това е съобщението, което трябваше да ти предам.

— Защо? — едва успя да изрече Кейт.

— О, тя напусна, защото й признах, че късам с нея заради чувствата си към теб. Сега пак ли ще ми кажеш, че не искаш да разговаряш насаме с мен?

Кейт си пое рязко въздух. С усилие.

— Ти… аз… ъъъ… съжалявам — смотолеви.

— Не е вярно. Нито пък аз съжалявам.

Кейт застина. Ръката, с която държеше телефона, се навлажни от пот. Искаше да признае всичко на Дейвид. Колко често си мислеше за него, как тялото й копнееше за него. Как, докато го гледаше да работи, се изпълваше с възхищение и благоговение, които я възбуждаха неимоверно.

— Не бива да правим това — прошепна тя.

— Кейт — каза Дейвид и в гласа му се долови онази самоуверена, арогантна развеселеност, онзи присмехулен тон, които й въздействаха, сякаш той стоеше точно пред нея, сякаш можеше да види през телефона зачервеното й лице и разтворените устни. — Искам да си признаеш. Мислила си за нас. От онази нощ насам. Както аз мисля. Сега бъди добро момиче и кажи истината.

Обзе я толкова силно желание, че чак й се зави свят.

— Така е — промърмори тя.

— Аз също. Какво ще кажеш за това? Не искаш ли най-после да направим нещо по въпроса? Не смяташ ли, че е по-трудно да се преструваш, че нищо не се е случило, отколкото предполагаше?

— Току-що се преоблякох — каза немощно Кейт. — Не съм в подходящ вид за излизане.

— Добре. Аз ще дойда при теб.

— Да говорим по работа ли?

Тя почти успя да го види как свива пренебрежително рамене.

— Първо работата. Това ще отнеме пет минути. Ще кажеш дали си съгласна, или не. И в двата случая след това ще се любим. Без оправдания, Кейт, няма къде да се скриеш. Идвам при теб, за да те имам. Но само ако ме поканиш. За работа можем да говорим и утре в заседателната зала, ако е необходимо. В компанията на другите. Разбираш ли?

Тя облиза устни. Той беше безмилостен, напълно прям.

— Да — промълви тя.

— Каниш ли ме у вас? Бъди категорична, Кейт. Писна ми от игрички.

И така, тя се предаде — всичката болка и целият страх се изпариха и тя пое риска.

— Да, ела, искам да те видя. — Смесица от радост и страх се надигна у нея и Кейт с изумление усети, че очите й са се насълзили.