— Това е хубаво — отбеляза Ейбрамс и тя чу дълбокото удовлетворение, триумфа в гласа му. — Добро момиче. Не мърдай от там. Идвам след двайсет минути.



Докато го чакаше, Кейт едва не се побърка. Крачеше из апартамента си, чудейки се дали да се преоблече, да се гримира повече, да направи нещо, да си сложи халат…

Но нямаше време. Във всеки случай тя не беше типът, по който си падаше Ейбрамс. А и всъщност бе прекалено нервна, за да взема каквито и да е решения. Стомахът й се обръщаше от страст и очакване, дланите й се потяха, сърцето й препускаше…

Едва имаше време да изпие чаша студена вода в напразен опит да се успокои. И след това той дойде и се разнесе звънът на звънеца…

— Качвай се. Аз съм в 10 Е. — Кейт натисна копчето и го пусна в сградата. Господи! Най-доброто, което можа да направи, беше да изуе ботушите си. Сега беше боса, облечена в стегнат клин, който не оставяше нищо на въображението.

Но какво от това. Той и бездруго бе видял всичко. Беше я обладал по гръб и по корем, беше я накарал да увие здраво краката си около него — като борец — в отчаяната си нужда да го усети по-навътре в себе си. Беше видял гърдите й от всеки възможен ъгъл, беше ги докосвал, милвал, целувал… той се бе наслаждавал на всеки сантиметър от тялото й, сякаш го притежаваше, сякаш тя вече беше негова…

Да, Ейбрамс беше прав. Кейт не бе забравила онази нощ. Опита се, но се провали с гръм и трясък. А сега той идваше при нея.

Тя закърши пръсти. И после се почука на вратата.

Кейт отвори. Той носеше тъмен костюм, същия, с който го бе видяла за кратко в офиса преди часове. Дори тогава сърцето й бе забило малко по-учестено.

А сега то беше напълно извън контрол.

Тя погледна надолу. Дейвид държеше малък куфар в едната си ръка.

— Нося си несесера — обясни той. — И дрехи за преобличане.

— Ясно — прошепна тя.

Това беше. Той се бе подготвил, щеше да остане. Щеше да преспи у тях. Адреналинът я завладя.

Ейбрамс повдигна вежди.

— Може ли да вляза?

— О. Разбира се. Абсолютно. — Кейт се изчерви и се отмести встрани. Той се приближи към нея, затвори вратата след себе си, остави куфара. После разтвори обятията си, прегърна я и я притегли към себе си, успокоявайки я като плашлив кон.

— Ето — каза той, като постави едната си ръка върху разтуптяното й сърце. — Всичко вече е наред. Тук съм. Всичко ще бъде наред, Кейт. — Целуна я лекичко — просто една нежна целувка, обещание за повече. — Ще бъде страхотно.

Тя се развълнува. Почувства се слаба от желание, от нужда. Коленете й се огъваха под нея, но силните ръце на Ейбрамс бяха там, притискаха я и я повдигаха. Той я целуна отново, по-решително, езикът му проучи устата й нежно, настойчиво. Кейт отвори собствените си устни да го приеме, усещането от целувката я възбуди толкова силно, че едва можеше да диша.

Останаха й сили само колкото да оформи една мисъл в главата си: Боже мой, влюбвам се в него…

Те се целуваха и стояха здраво прегърнати, докато постепенно тя започна да се успокоява и сърцето й забави ритъма си, нервността й се изпари и сега бяха само двамата заедно и светът се въртеше около тях.

Най-накрая той спря да я целува. Кейт леко отдръпна назад глава и вдигна пръсти, за да докосне устните си. С учудване.

Ейбрамс гледаше надолу към нея и погледът му я изгаряше.

— Погледни ме.

Тя повдигна глава за секунда, после пак я сведе. Сякаш желанието й бе изписано навсякъде по нея. Просто не можеше да срещне погледа му.

— Ще имаме много проблеми във връзката си, ако не можеш дори да ме гледаш в очите — каза той.

— Знам. Ще се опитам. — Тя погледна право към него и бузите й мигновено се оцветиха.

— Господи, колко си страстна — изуми се той. — В офиса не личи да ти е трудно да ме гледаш. Изобщо.

— Това е различно. — Споменаването на работата я стабилизира за момент. — Когато е по работа.

Той я целуна отново, но кратко, по устните и прокара ръка по гърба й.

— Да си поговорим по работа — предложи той. — Да ни се махне този въпрос от главите.

— Добре. — Кейт го поведе към малката си кухня. — Искаш ли кафе? Нямам кой знае какви марки.

— Ще ти поръчам кафе с канела — рече Ейбрамс. — Може би без кофеин. Късно е.

— Мога да направя. — Тя се зае да приготви кафето. Изпита удоволствие, че прави това за него, че му сервира по домашному, макар и нещо толкова дребно.

— „Лъки“ върви страхотно.

— Така е, нали? — съгласи се Кейт. Нямаше смисъл от фалшива скромност; скъсваше си задника от работа.

— Ти си роден талант. Но има две неща, които не са наред в картинката от моя гледна точка, и искам да ги оправя и двете.

— Добре — каза тя предпазливо.

— О, и Кейт? — Ейбрамс лекичко се усмихна. — За мен няма значение дали ще кажеш да, или не. Имам предвид, що се отнася до нашите отношения. Ще започна да излизам с теб. Така че няма правилен или грешен отговор.

— Хубаво. — Тя избра две чаши и взе захарта.

— „Лъки“ е собственост, от която корпорация „Ейбрамс“ притежава петдесет процента. Не се продава най-добре в сравнение с останалите ни издания и вероятно никога няма да надмине „Модел“ или „Бюти“. Но всички говорят само за него. Планът ми успя, ти отново привлече вниманието към издателския ми отдел.

— Дотук добре. — Тя му подаде едната чаша кафе.

— Тъкмо това е проблемът ми. Няма да стане по-добре. Освен ако не получа „Лъки“, цялото издание. Искам твоите петдесет процента.

— В никакъв случай. — Кейт бурно поклати глава. — Даже всъщност си мислех да поискам пари от банките и да направя офертата на теб. „Лъки“ е моя рожба…

— Знаеш ли какво? Искаш ли един урок?

Кейт вдигна рамене и се усмихна. Той се хилеше срещу нея. За пореден път. Дейвид Ейбрамс, издателската легенда, легендарният кучи син. Толкова адски арогантен и точно под носа й.

— Разбира се — предизвика го тя. — Дай ми един урок. Накарай ме да ти го продам.

— Какво, смяташ, че не мога ли? — Той скръсти ръце и я погледна с изписано на лицето си удоволствие. Кейт не можа да се сдържи; една малка точка от топлина започна да гори между краката й. Той беше толкова уверен, че ще спечели. И стомахът й се преобърна от вълнение, защото и тя смяташе, че е способен на това. Но нямаше да му се предаде, да го улесни. Някъде в дъното на душата си тя искаше да се противопостави на Дейвид Ейбрамс с всички възможни средства. Да се бори с него с всяка частица от силата и интелигентността си. И ако той се озовеше на върха, тогава щеше да го приеме.

— Да. Смятам, че не можеш — отвърна тя.

— Тогава трябва да разбереш, че „Лъки“ не е твоя рожба. Ничия не е. То е просто списание — едно списание.

— Списанието на приятелката ми Емили.

— Тя го е правела с удоволствие. Обичала е работата си. Но то пак е било само едно списание. След известно време тя щеше да го разбере. Емили беше социална активистка по сърце, точно както на теб списанията са ти страст. Тя щеше да промени попрището си и да се захване с политика. А ти ще започнеш да се занимаваш със списания, Кейт. Не само с едно.

— Продължавай — каза тя бавно.

— „Лъки“ беше началото. Щом успя да преобразиш това списание, длъжна си пред себе си да продължиш с повече от едно. Ние искаме изданието, за да стане то изцяло част от нашия отдел, луксозната звезда сред останалите ни списания. Трябва да ръководиш група от другите ни списания. Да откриеш дали разбираш съвременния американски издателски пазар. Имам издание за фитнес, готварско списание, имам дори библия за домакини за по-възрастните дами. Продажбите на тези три са стабилни. Дори Айрис твърди, че не може да повиши продажбите на „Модел“.

— Това са глупости — рече веднага Кейт. — Продажбите му са стабилни, защото тя не опитва нищо ново. Явно не й пречи посредствеността. Както и на теб всъщност.

Той вдигна ръце.

— Така че единственият въпрос е — готова ли си да продължиш напред? Притежаваш петдесет процента от едно, както стана ясно, много популярно имущество. Аз ще купя твоя дял. Той не е толкова ценен за никой друг купувач, защото е само петдесет процента, но за мен е придобивка от сто процента, която ще те направи богата.

— Богата?

Дейвид сви рамене с широка усмивка.

— Горе-долу. Принципно става въпрос за дребни пари. Но във всеки случай по-богата, отколкото си сега.

— Дребни пари — повтори тя.

— Четири милиона долара. И не се опитвай да преговаряш. Популярна си, но продажбите ти все още не са главозамайващи. Четири милиона е добра цена. Както казах, всеки друг може да купи само петдесет процента.

Кейт ахна от изумление. Не беше способна да се преструва на спокойна.

— Четири милиона долара?

— Да, мадам. Но продаваш списанието без уговорки. Аз получавам пълен контрол, редакторски и всякакъв. И тъй като компанията ми купува и самата идея на „Лъки“, за да подпомогнем издателския си отдел, ще има една твърда клауза в договора, според която няма да можеш да работиш за друга компания или да основеш своя за период от цели пет години.

— Това вече звучи сериозно.

— Аз не пилея милионите си, скъпа.

— Може би харесвам списания. Може би обичам да ръководя „Лъки“.

— Ето и втората част от предложението. Продаваш ми изданието и подписваш клаузата. Но получаваш нов живот в корпорацията. И това е сериозно. Ще те направя старши вицепрезидент в „Ейбрамс“. Позицията е на едно и също ниво с Айрис и точно под Тим Рейнълдс. Получаваш място в управителния съвет.

Кейт зяпна от изненада.

— Още дори не съм навършила трийсет години.

— Мислиш, че си твърде млада? Аз бях председател на управителния съвет, преди да стана на трийсет. Най-вече защото аз основах компанията. Работата ти ще бъде практична — да държиш редакторите ми на ниво. Искам малко от тази магия на „Лъки“ да се разпространи из другите ми издания.

— Айрис ще напусне — предупреди Кейт.

— Ами да напусне — отвърна веднага Ейбрамс. — Това е бизнес. Аз не пренасям пътници. Усещането ми е, че ти ще се справиш по-добре. — Той отпи продължителна глътка от кафето си. — Сделката е комплексна, госпожице Фокс. Продаваш ми списанието, подписваш клаузата, ставаш играч в моята компания. Най-лошото, което може да се случи, е да напуснеш и да си седиш на задника в продължение на пет години в компанията на само четири милиона долара.

Кейт се изсмя.

— Предложението си го бива, Дейвид.

— Значи го приемаш?

Тя махна с ръце.

— Да, разбира се, че приемам. Благодаря ти.

— Не ми благодари. Сделката е страхотна и за двама ни. Имам планове за издателския отдел и ти ще ми помогнеш да ги осъществя. — Той я видя да си топли ръцете около чашата с кафе. — Това ще го пиеш ли?

— Защо? — попита тя, отново обзета от нервност.

— Защото приключихме с бизнес делата, нали?

Кейт беше като замаяна.

— Но това е толкова важно нещо, такава гигантска стъпка.

— Да, така успяват хората в този свят. Колкото е по-голяма стъпката, толкова по-просто трябва да е вземането на решения.

— Ти така ли работиш?

Той кимна.

— Никога не се колебая в преценките си. Понякога може и да греша, но вземам решенията бързо и след това се придържам към тях. Ако опиташ нещо и то не се получи, значи е време да го промениш. А не да се тресеш от страх, докато решиш дали да изпробваш разни неща. Трябва да се довериш на интуицията си. Но стига толкова по този въпрос, да преминем към следващия.

— И какъв е той по-точно?

Той се огледа из кухнята.