Луиз Бегшоу - Съдба

В колежа приятелството им се задълбочи. Родителите на Емили се примириха с Нюйоркския университет, макар баща й да се разочарова, че не е избрала Колумбийския и че е записала само хуманитарни науки. Но тя се обаждаше вкъщи три пъти седмично и се връщаше всяка неделя за обяд и те със задоволство покриваха таксата й за обучение и наема на малкия й апартамент. Кейт живееше при нея. Без да плаща наем.

— Красив е — заяви замечтано, когато Емили й го показа. Намираше се в центъра и се състоеше от две малки спални и една всекидневна с кухничка. Имаше огромно огледало над камината, боядисано по края с напукана златиста боя, неизмазани тухлени стени и прашни дървени подове, които му придаваха избледнял блясък, като някой парижки таван в хубава сграда. Кейт обичаше големите прозорци и високите тавани, които създаваха известен простор в малкото пространство. Банята беше миниатюрна, състоеше се само от душ-кабина, но мястото бе прилично, а и се намираше съвсем близо до университета; с всичките артисти, музиканти и банкерски милионери на Гринуич Вилидж пред прага им.

— Имаш си даже стая за гости.

— За гости ли? — премигна Емили. — Това е твоята стая. Ще живеем заедно.

Кейт се изчерви, необичайно смутена.

— О, не, Ем, не мога да си позволя този наем. Дори да е половината. Ще потърся някое евтино студио в Ред Хук и ще идвам с влака.

— Ред Хук? — Кварталът се намираше в Бруклин и беше сред най-дивите части на града. Но Кейт не можеше да си позволи друго с новата си работа в „Блумингсдейл“12, където вземаше смени на щанда за козметика, за да може да се справя с таксата за обучение. Имаше стипендия, но въпреки това трябваше да работи, за да се издържа. — Не ставай глупачка. Оставаш при мен. Няма да плащаш нищо — стига, нали сме приятелки.

Кейт въздъхна.

— Шегуваш се. Имам предвид — Ем, не мога да приема.

Сега бе ред на Емили да се изчерви.

— Трябва, иначе няма да остана тук. Моля те, Кейт. Родителите ми… Те искат да живея с някого, на когото имат доверие.

— Та аз дори не познавам родителите ти.

Емили подмина забележката.

— Видяха те на завършването, не помниш ли?

— Е, само се здрависахме.

— Това беше достатъчно. Те плащат наема. Имам предвид, че аз нямам работа, те ми покриват таксата и всичко. Не бяха доволни, че не искам да следвам стоматология. Но ме оставят да правя това, при условие че имам компания. Ти си ми съученичка… Разправяла съм им за теб — добави тя, посмекчавайки истината. Приятелството с бляскавата популярна Кейт Фокс беше главното нещо в живота на Емили Джоунс. — На татко не му пука, че няма да плащаш наем, той просто не иска да попадна в някоя лоша компания. Примерно да живея с манекенка, пристрастена към кокаина — схващаш ли? Ясно му е, че си на стипендия и че работиш. Разбираш ли, смята те за отговорна.

Кейт се засмя.

— Горкият ти татко.

— Ти наистина си отговорна в известна степен.

Тя отметна глава.

— Аз съм съсредоточена — рече. — Това е различно.

— Няма значение, оставаш тук.

Кейт засия от радост. Нямаше смисъл да се преструва, че й е трудно да приеме. Тя обичаше Емили и щеше да живее в Манхатън. А и след като стипендията й покриваше таксата за обучение… тя веднага започна да харчи оскъдната заплата в главата си — малко прилични рокли, малко хубав грим, всички, купени със служебната отстъпка…

— Тогава ти благодаря, миличка — каза и гушна Емили в голяма прегръдка. — Толкова съм ти признателна.

Сделката помежду им беше негласна. Емили споделяше със съквартирантката си хубавите неща, които й даваха родителите й, както и знанията си и трудолюбието си. Тя помагаше на Кейт с оценките и домашните. А Кейт, славната и усмихната Кейт, освободена от ограниченията на гимназията, просто посипа над Емили малко от вълшебния си прах.

Не че Ем можеше да се мери с нея. Но тя и не искаше. Кейт с изтърканите си дънки, с лъскавата си руса грива, с тесните си пуловерчета и с елегантните си ботуши до глезена; момчетата се задъхваха край нея като кучета — всичките „мачо“ типове и богаташки синчета. А тя преминаваше от гадже на гадже като лазерен лъч. Ходеше на множество срещи; много от момчетата не стигаха по-далеч от целувка. Емили я наблюдаваше като научен експеримент. Те всички имаха пари, но Кейт никога не беше удовлетворена. Все едно преследваше някоя важна мишена, а синовете на адвокати и пластични хирурзи, заможните филмови продуценти с ергенските си апартаменти в Гринуич Вилидж или Горен Уестсайд — те просто не отговаряха на стандартите й.

Но Кейт се забавляваше. А Емили имаше чувството, че гледа филм. Приятелката й беше като английската кралица. Никога не носеше пари — винаги момчетата плащаха. Имаше и подаръци — бижута и цветя, шампанско на вечеря, ски екскурзии до Аспен. Кейт получаваше всичко с безгрижен смях, с целувка по бузата. Сърцето й обаче си оставаше крепост. Младежите се мятаха в него като разбиващи се в скала вълни. Но Емили не отчиташе нищо — никаква истинска любов, никаква страст.

Кейт никога не водеше момчета в апартамента им — това пространство беше свещено. Бащата на Емили би одобрил подобно поведение. А и доколкото виждаше Емили, тя рядко спеше с тях. Понякога, ако някое момче издържеше няколко месеца, Кейт склоняваше. Ако връзката имаше някакви изгледи да стане сериозна. Но малко се оказваха такива. Тя ревниво пазеше репутацията си и с минаването на годините в колежа имаше много момчета, но малко неприятни истории. Кейт Фокс не беше лесна. Тактиките на мъжете бяха легендарни: цветя, рокли, уикенд в селско имение в окръг Дъчис13, откъдето я вземаха с хеликоптер. Но тя се връщаше винаги с непокътнато сърце, оставяйки младежа разочарован.

Понякога Емили се чудеше как момчетата търпят отношението й. Но те явно таяха необяснимо възхищение към Кейт. Тя им се струваше нещо значително. И според слуховете все повече от тях искаха да опитат късмета си да бъдат Единственият…

Докато блестеше в центъра на вихрушката, Кейт не пренебрегваше най-добрата си приятелка. Тя настоя да промени Емили въпреки протестите й, така че най-лошата част от мързела й бе замаскирана; късата й кестенява коса беше подстригана на модерно каре, Кейт й намери няколко удобни костюма с панталони и даже — въпреки възраженията й — две рокли, впити в талията, които подчертаваха големите й гърди и покриваха задника и бедрата й. Докато Кейт всяка сутрин редовно посещаваше фитнеса, Емили засрамено се отправяше на обиколка из града. Така и не отслабна, но поне не напълняваше повече. А и Кейт не я караше да се чувства зле по отношение на тялото си. Научи я на основното в гримирането, дори й купи малък несесер с козметика.

— Съвсем просто е — обясни й тя. — Овлажняващ крем на „Олай“, нали? Не можеш да го сбъркаш. После фон дьо тен. Отнема десет секунди. Отива ти този нюанс на „Мейбълин“ — евтина, но хубава марка. Неутрални сенки. С нюанс на нещо като бисквитено.

— Добре — каза притеснено Емили.

— Не се паникьосвай, почти свърших. Ето и малко бронзираща пудра. Разнасяш по бузите като руж. Вместо руж. Няма начин да сгрешиш. Научих го от Боби Браун.

— Кой е той?

— Не той, а тя — завъртя очи Кейт. — Гримьорката? Виж, няма значение. Просто го използвай. С ето тази четка. Накрая можеш да сложиш малко спирала — удължаваща и водоустойчива. Всичко това струва по-малко от двайсет и пет долара, а ще го ползваш цяла година.

Емили погледна с подозрение към редичката от лосиони и пудриери пред себе си, подредени чинно в прозрачна козметична чантичка на „Сефора“.

— Пробвай. — Кейт беше непреклонна. — Нали ти харесаха онези дънки на „Ливайс“, в които те намъкнах миналата седмица? Искам да те видя как го правиш. Лесно е. Дори професорите се гримират.

— Но…

— Без „но“. Давай. Леле, ако ме видиш мен без грим — ще уплаша малките деца.

Емили се засмя.

— Да, бе. Как не. — Кейт без грим беше разкошна. Кейт с грим беше ослепителна.

— Чакам — рече приятелката й нетърпеливо.

Неуверено Емили изстиска малко от овлажняващия крем и го разнесе по лицето си; после, след като Кейт не я спря, тя направи всичко по силите си, за да се справи с останалите неща.

— Идеално. Ще ти покажа. — Кейт я хвана за раменете и я избута пред голямото огледало над мъничката им камина.

— Еха — въздъхна Емили. Лицето, което отвърна на погледа й, изглеждаше толкова различно. В училище не й позволяваха да се гримира, а през уикендите така и не се осмеляваше да го направи. Всеки опит да изглеждаш хубава се приемаше като разрешително за жестоките момичета да ти се подиграват. Но това, това беше… да му се не види, беше наистина страхотно. Все още беше Емили, но по-гладка, по-хубава, с намек за скули, а големите й очи се открояваха на лицето й и тя беше почти… как да се каже? Привлекателна. Може би. За определен тип момче. У нея се надигнаха надежда и удоволствие. Не беше трудно; Кейт й даде нещата, а тя можеше да ги използва. Като се добавеха и добре стоящите й дънки и прилепналият пуловер — тялото й се бе постегнало от разходките — е, Емили бе наясно, че не е Мерилин Монро, но пък и момчетата, които й харесваха, не бяха Кларк Гейбъл. Те носеха очила с черни рамки, бяха слаби и с дълги коси. И най-привлекателното нещо у тях беше интелигентността им. Мъжете като тях не излизаха с мажоретки. А най-хубавото беше, че и не искаха.

За своята среда Емили можеше да мине за сексбогиня. Тя се подсмихна при тази мисъл.

— Кейт, скъпа — призна тя с истинска обич. — Ти си много добра приятелка.

Кейт имаше среща с Оливър Мартин; той учеше икономика, а баща му работеше на „Уолстрийт“.

— Спомни си това — каза й Емили, отправяйки се към вратата, — когато станеш богата!

Богата.

Това беше отговорът на гатанката. Ако се съдеше по думите на Кейт. Това бе историята, която тя повери на Емили, докато учеха вкъщи, отпуснали се приятно върху белия диван с приятни червени покривки. Топлеше ги истински огън от малката им камина, а навън бяха настъпили зимните нощи, в които Ню Йорк се превръща в хладилник. Кейт не й се изповяда докрай, дори и след чаша шампанско от многобройните бутилки — подаръци от многообещаващи ухажори, които беше приютил хладилникът им. Емили не бе чувала дотогава толкова много за скръбта й от загубата на майка й, за болката от борбата й с наема, храната и билетите за автобуса, за стремежа й да се поддържа хубава и във форма с оскъдни средства. Кейт нямаше желание да се разпростира надълго и нашироко и Емили не настояваше. Боеше се да не би да загуби приятелството й, ако се опита да разбие предпазната й стена.