Флор имаше отчаяна нужда да попита откъде, по дяволите, Кейт знае всичко това. Защо знае всичко това. Тя беше автор на статии, работеше за жълти стотинки; цялата редакция, да му се не види — половината от социалната сцена на Ню Йорк — знаеше, че я интересува единствено да си намери богат мъж. Но само да й зададяха някой бизнес въпрос и тя изведнъж се проявяваше като справочник на „Уолстрийт Джърнъл“.

Но Флор не се бе издигнала до върховете на популярните списания с издаване на слабостите си. Нямаше да достави това удоволствие на Кейт Фокс.

— Клодиъс възнамерява да продаде „Кюти“.

— Но ние реализираме страхотни продажби — изтъкна Кейт. — Списанието е доходно.

— Но пазарът запада, скъпа. Списанията като цяло се продават все по-малко и по-малко. Младите жени вече предпочитат интернет и мобилните телефони. Книгите отчитат най-голям спад, но и всички печатни издания са в същото неприятно положение. Вестници, списания. „Дорел Медия“ искат да сменят бизнеса и да издават компютърни игри.

Кейт мълчеше.

— Все пак си права. — Флор леко се изпъна, като мярна отражението си в прозореца с гледка към Уест Енд авеню. — Наистина се продаваме добре. Не сме като другите. Знам как се водят лъскави рубрики. И знам какво отличава списанието ни — всичко е в смесицата от теми, в свежия поглед към нещата. Има инвеститори, които проявяват интерес към това.

— Като Маркъс Броудър.

— Точно като Маркъс Броудър. Харесва му идеята да притежава женско списание.

— За да има достъп до моделите? — предположи Кейт.

Флор се намръщи.

— Господин Броудър е много властен мъж, Кейт. Не бих ти препоръчала да се отнасяш към него с подобно лекомислие.

— Към него?

— Той вече беше тук, за да се види с мен. Приех съвещание с господин Сабрини и някои от директорите му. Сега господин Броудър изяви желание да се срещне с някои от най-способните в екипа ни. Мислех си, че ще можеш да го разведеш из редакцията. Да му покажеш как стоят нещата тук. Той проявява голям интерес към дейността ни, както сам ме информира. Иска да види как издаваме списанието си…

Кейт премигна.

— Аз съм само автор…

— Той поиска младши служител. И след като е питал за теб на партито…

Беше ред на Флор да вдигне рамене. Руменина пропълзя по бузите на Кейт. Шефката й я предлагаше като стръв, помисли си тя, точно като стръв. Като парченце от бонбон за очите, казано в стила на „Кюти“.

Тя спокойно отвърна на усмивката й. Нямаше намерение да възразява, да дава на Флор възможност да я уволни. Началничката й очевидно я смяташе за безполезна флиртаджийка. Това беше възможност, шанс да продаде цялото списание, да действа като корпоративен шеф.

Маркъс Броудър нямаше да разбере откъде му е дошло.



— Радвам се за теб — каза Емили, когато Кейт я заведе на вечеря вечерта. — Маркъс Броудър е голяма клечка. Само внимавай, чу ли?

— Какво искаш кажеш с това да внимавам?

— Говори се, че е пълен негодник. Абсолютно безскрупулен. Ако някой пресече пътя му, с бизнеса му е свършено, поне в Ню Йорк. А с жените е като хищник.

Кейт въздъхна.

— Все ми е тая. От него ще излезе страхотен съпруг, стига вече да не е женен.

— Едва го познаваш — възрази Емили.

— Знам, че сам се е издигнал. Не е синче с попечителски фонд. Това е достойно за възхищение. Знам, че притежава половината Ню Йорк. — Кейт замълча за момент. Клюкарските рубрики говореха за легендарните партита на Маркъс Броудър, за огромната му къща в Горен Уестсайд, частните му самолети, хеликоптерните площадки върху покривите на корпоративните му офис сгради, имението му на остров Мустик17.

Това беше всичко, за което бе мечтала. Колко жестока беше съдбата, давайки й само шанса да го впечатли в офис среда. Кейт искаше брак и цялата икономическа стабилност, която вървеше с него.

Тя искаше пръстен. Този на Маркъс Броудър щеше да е направен от чиста платина.

— А това е всичко, което ми трябва да знам — добави тя.

И въздъхна.

Пета глава

Беше вторник сутрин. Тя си спомни това по-късно, както и прекрасното чувство за пролет в града, след като дългата сурова нюйоркска зима най-после беше свършила. Сега те се къпеха в слънчева светлина, дърветата в квартала се бяха раззеленили, стъклените кули на небостъргачите насочваха топлината на слънцето към тях. Манхатън беше залян със светлина.

Кейт се бе облякла много внимателно. Никакви дънки днес. Тъй като Маркъс Броудър не беше на брачния пазар, може би щеше да успее да го впечатли като бъдещ шеф. Вероятно й беше време да порасне. Кейт реши, че не се е целила достатъчно високо. Затова още не беше омъжена. Партитата в най-добрите нощни клубове с богати превзети младежи… се оказаха живот, който не й хареса толкова, колкото очакваше. Беше време да премине на по-горно стъпало.

Разбира се, тя вярваше в целите на живота си. Майка й бе пределно ясна. Работата беше само за подсигуряване на умното момиче. Но, що се отнасяше до срещите с мъже, пред нея щяха да се отворят още повече врати като старши управител, отколкото просто като авторка на статии за гланцове за устни. Мъже със състояние, мъже, които участваха в управителни съвети. Момчета, чиито жени трябваше да са изискани, красиви и дискретни.

Беше й писнало да подчертава прекалено сексапила си. Беше й писнало да подценява възможностите на Кейт Фокс.

Настъпи време да приключи с това — сега.

Кейт избра костюм с пола на „Джил Сандър“ с изключително елегантна кройка, но в дързък нюанс на много бледо лимоненожълто; прилепнало сако върху бяла тениска и пола, която се впиваше в извивките й, но надолу се разкрояваше в женствени плисета, само около сантиметър по-къса от очакваното. Съчета дрехите с обувки от мека кожа и на средно висок ток на „Джими Чу“ и не си сложи никакви бижута, с изключение на дребни, дискретни яркожълти диамантени обеци. Видът й излъчваше младост и професионализъм, жизнерадост и женственост. Русата й коса се подчертаваше от маргаритените нюанси на тоалета й: сутринта я бе оформила със сешоар в стилна прическа. На лицето си не сложи нищо друго, освен тониращ овлажняващ крем, малко бронзираща пудра вместо руж и някакви неутрални сенки на „Боби Браун“ върху клепачите. Нямаше очна линия, нито спирала. На устните си постави безцветен гланц, нещо, което да я отличи от свръхгримираните модели, които мъж като Маркъс Броудър вероятно бе свикнал да вижда.

Отражението й й бе вдъхнало увереност. Излъчваше шик, изглеждаше под контрол, в идеален вид за модния офис, в който работеше. Беше елегантна, а не предизвикателна. Най-лошото, което Флор можеше да каже, беше, че смелият избор на жълт цвят подчертава младостта й. На рамото й висеше малка чанта на „Майкъл Корс“ от елегантна златиста кожа.

Тя чакаше отвън на тротоара, когато Маркъс Броудър пристигна.

И той пристигна със стил.

Лимузината, черна и лъскава, измита до блясък от мръсотията на манхатънските улици, измърка тихо и спря пред офисите на „Кюти“. Кейт видя, че прозорците са с тъмни стъкла. Обикновените хора нямаха шанс да оглеждат Маркъс Броудър само защото е спрял до тях в някое задръстване. Не че биха имали някакво съмнение кой се вози вътре — на регистрационните табели на колата пишеше: „МАРКЪС 1“. А и самият автомобил беше от този тип бензиногълтащи зверове, които защитниците на околната среда яростно проклинаха. Маркъс нехаеше за баланса и финеса, притежаваше класа и парадираше с нея. Кейт се опита да не й потекат лигите. Колата беше достатъчно голяма да побере средно по размер джакузи и напълно оборудван мокър бар. Предвид репутацията на Броудър, тя с право се зачуди дали вътре няма и от двете.

Кейт се усмихна рязко, когато отпред излезе униформен шофьор и отиде да отвори вратата на шефа си, сякаш Маркъс Броудър беше значима холивудска звезда, нещо като Брад Пит, пристигащ на червения килим. Само дето той можеше да купува и продава холивудски звезди, ако поискаше. Заедно с филмовите студиа, които ги бяха създали. Сърцето й задумка. Тя изпита отчаяно желание да впечатли този мъж. Но той изяждаше цели компании за закуска и тя не беше готова да бъде просто поредната бройка, минала през леглото му. Така че какво интересно би могла да му предложи?

Шофьорът отстъпи назад. Броудър излезе от колата.

Той беше висок, относително строен, със стегнато, твърдо тяло. Лицето му беше класически гладко и със спокойни черти. Тъмна коса, подстригана късо. Много скъп костюм, веднага забеляза тя, без съмнение правен по поръчка и изглеждащ като от „Савил Роу“18. Ръчно изработени обувки на „Джон Лоб“. Часовник „Пиаже“. От титан, прецени тя.

Всичко у него крещеше „пари“. И власт.

Тя се притесни и развълнува. Какво ли щеше да е да бъде съпруга на мъж като този? Обсипана с диаманти и перли от Южно море. Дрехи само висша мода. Една жена би се примирила с много негови изневери заради това, помисли си тя, след което се смъмри. Но все пак си беше така.

— Господин Броудър? — каза тя.

Очите му я огледаха от глава до пети, тъмни и преценяващи.

— Не беше трудно да се досетиш, нали? — отвърна той сухо.

Кейт се изчерви. Обикновено тя беше най-спокойната в стаята. Мъжете се потяха и разхлабваха яките си само заради това, че бяха в нейно присъствие. Не и днес обаче. За първи път тя определено не командваше парада. Маркъс я остави да свикне с резултата.

— Добро утро, сър. — Точно премерена нотка на уважение в думата „сър“. — Добре дошли в „Кюти“. Аз съм Кейт Фокс.

— Знам коя си.

— Ще ви разведа наоколо тази сутрин, ако нямате нищо против. Госпожа Д’Амато сметна, че ще искате някой от младшите служители да ви покаже редакцията. Аз съм една от журналистките, така че съм част от ежедневния екип. Ще ме последвате ли?

Броудър се ухили.

— Със сигурност. — Очите му се придвижиха бавно към задника й, стегнат в плътно прилепващата жълта рамка. Кейт се изчерви. Представи си го как я следва по стълбите с очи, фиксирани в извивките й.

Голяма работа, нямаше да е първият, помисли си тя.

Кейт го въведе в приемната зона. Не си направи труда да го запознае със секретарката Джанет. Веднага стана ясно, че Маркъс Броудър няма време, нито интерес за малките хора. Желанието му да се занимава с Кейт се ограничаваше до факта, че я смята за подходяща кандидатка за изчукване. Това й беше ясно. Работата й сега беше да му покаже нещо друго.

— Основната редакторска работа се случва на шестнайсетия етаж. — Тя натисна копчето на асансьора. Той пристигна празен и те се качиха. Когато стоманените врати се затвориха със свистене, Кейт почувства тръпка на удоволствие от оставането си насаме с мъж като този. Най-голямата риба, с която някога се бе затваряла.

— Значи си една от авторките?

— Да, сър. Пиша статии. Популярни. Ако сравним с другите журналисти в списанието, повечето от писмата на читателите се дължат на моите материали.

— И какви са по-точно твоите материали?

— Ами… — Кейт му се усмихна обезоръжаващо. — Не става въпрос за журналистика от висока класа, господин Броудър, но пиша за това, за което искат читателите. Къщи на знаменитости, сравнение на спирали, мода за по-малко пари, изнамирането преди всички останали на сладката чанта, която си е купила Бионсе. Репутацията ми зависи от умението ми винаги да съм на върха на модните тенденции. Момичетата обожават това.

Той й се усмихна цинично. Предизвикателно.

— Това продава списанията, господин Броудър — добави Кейт.

— Нима? — Вратите се отвориха. Кейт почувства погледите на колегите да прогарят гърба й. Това нямаше да подобри популярността й в редакцията, нито пък завистта на братята й по перо. Сега тя беше тук не с кого да е, а с Маркъс Броудър, за бога.

— Тук журналистите на свободна практика, които ни сътрудничат, предават материалите си. Предпочитаме да работят в сградата, за да може да се допитваме до мнението им относно снимките, придружаващи статиите им, избора на стилисти и такива неща. Не е обичайно за списанията, но в „Кюти“ идеята работи добре.