Той беше извънредно незаинтересован.

— Колко печелиш годишно?

— Моля?

— Не чу ли въпроса? — попита меко Броудър. — Колко печелиш годишно? Дай ми точна цифра, включително с бонусите и така нататък.

Кейт пламна от шията нагоре. Трябваше да му каже да върви по дяволите. Но цялата й задача беше да достави удоволствие на Маркъс Броудър. Флор щеше да отсъди после как се е справила. И което бе по-важното — и Маркъс щеше да направи същата преценка.

Тя го погледна в очите.

— Печеля четиридесет и пет хиляди. Което е отлично за пишещ журналист.

Той се изсмя.

— Четиридесет и пет хиляди долара годишно? И твърдиш, че знаеш какво е нужно, за да се продава едно списание? Защо си толкова неамбициозна?

Тя се скова.

— Неамбициозна?

— Щом знаеш как се продават списания, защо не си в управлението? По дяволите, защо нямаш собствено списание? Хайде де, Кейт Фокс. Нима не можеш да се справиш по-добре от това да си обикновена журналистка и да се хвалиш с наистина нищожната си заплата?

— Не е зле за първа работа — възрази тя.

— Не е ли? — Той й се усмихна хищно. — Моята първа работа беше да търгувам с финансови деривати в „Голдман Сакс“19. Правех четвърт милион годишно. И това през 1978-а. По онова време за тези пари човек можеше да си купи туй-онуй.

Кейт почервеня. Обзе я тръпка на желание. Той беше толкова наперен и самонадеян. Харесваше й много.

Мозъкът й се опита да си представи какво ли е чувството да имаш толкова много пари.

— И бях твърде млад, за да разбера, че това са дребни стотинки — добави Броудър пренебрежително, наслаждавайки се на реакцията й. — Какво е твоето извинение?

— Обичам да пиша.

— За дамски чанти? Опитай пак, захарче.

Кейт се сви от смущение. Какво можеше да каже? Че работата й беше просто за запълване на времето, докато срещне някой мъж като него? Че учи усърдно за степен „Госпожа“?

— Стилът и модата са ми страст — заяви тя. — Може би просто все още свиквам с обстановката.

— Е — усмихна се той отново, оставяйки я на мира. — Със сигурност си стилна. Разкажи ми повече за това място. Защо мислиш, че „Кюти“ се продава, като изключим собствените ти творения за обувки и чантички.

Кейт си пое дълбоко въздух и започна да разказва сладкодумно. Разполагаше под ръка с всички факти и цифри и малко си отдъхна, като видя Маркъс Броудър да кима замислено, докато му говореше. Умът му сега се бе отдръпнал от нея; той обмисляше сделката. Това я накара да изпита разочарование, което пък я ужаси. За бога, момиче, каза си. Той е женен. Много женен. За една от най-прочутите модни знаменитости в Ню Йорк. Броудър щеше да е перфектната изгодна партия, само че не беше на пазара. А тя определено искаше повече, отколкото да бъде негово развлечение за една нощ или дори негова любовница, залъгана с чифт блестящи обеци от „Тифани“ и зарязана с лоша репутация.

— Е, това е в общи линии — обяви, когато свърши.

— Интересно — отбеляза Броудър. Той отново я погледна и Кейт почти успя да чуе смяната на гумите в съзнанието му. Откъсването му беше тотално. Той бе от типа мъже, които разпределяха нещата по преградки. Тя усети, че вече е направил сделката в главата си и сега отново търси забавление.

— Ще ни купите ли? — попита го.

— Искаш ли да ви купя?

Тя кимна.

— Да, сър. Това място има нужда да се поразтърси. Още малко финанси ще му дойдат добре. Още малко внимание от страна на пазара. Ако ни купите, рекламодателите ще са още по-заинтересовани от нас. Ще е чудесно да отбележим такъв напредък.

— Това обмислям и аз, да. — Той я погледна. — Ти влизаш ли в сделката?

Кейт отвърна на усмивката му — безстрашно. Застанала до него.

— Разбира се. Както казах, аз съм щатен автор тук.

— Искаш ли да излезем на вечеря?

Тя сви рамене безгрижно.

— С някои колеги от екипа ли?

— С никакви колеги. — Той присви очи. — Само с теб, госпожице Фокс.

— Не, сър — отвърна тя.

— Не?

— Вие сте женен. Не искам да ставам любовница на никой мъж. Дори на вас.

Той отстъпи назад, изненадан от директния отговор. Усмихна се леко.

— Това беше много грубо. Освен това още дори не съм ти отправил предложение.

— Предложение без пръстен не си струва. Аз възнамерявам да се омъжа в даден момент. Искате да си говорим за сделки? Това е сделката. Много е вероятно никой мъж да не поиска жената, оставена от вас, не е ли така, господин Броудър? — Кейт се усмихна игриво.

— Ами ако ти кажа, че бракът ми е към края си? Че съм в процес на развод?

— Ще отвърна, че е жалко, но се чувствайте свободен да ми се обадите, след като приключите с документацията.

— Бива си те — изкоментира той.

Кейт отново вдигна рамене.

— Между другото, господин Броудър, ако търсите списания, в които да инвестирате, трябва да хвърлите един поглед на малкото независимо издание на приятелката ми Емили — „Лъки“. — Тя едва не изтръпна, като се чу да го казва. Какви ги вършеше, по дяволите? Емили никога не би продала списанието, което толкова обичаше.

Но тя толкова много искаше да впечатли Маркъс Броудър след всичките му саркастични подмятания относно нищожната й заплата и това колко е зле финансово. Не можа да се въздържи. Нищо де, Емили пък не беше длъжна да продава, а и какво лошо имаше някой да й предложи тлъста пачка, прецени тя.

— Става въпрос за либерални възгледи и висша мода — продължи. Или поне в случаите, когато се намесеше Кейт. — Продава се добре в своята си ниша на пазара, но Емили има нужда от по-добро разпространение. Може би ще успеете да се договорите с нея. Различно е — но пък вие притежавате местни вестници, които поглъщат голям дял от малкия пазар, така че сте свикнали.

— „Лъки“ значи?

— Как да устоите на такова име? — рече игриво.

— Имаш визитката ми — каза Маркъс Броудър. — Изпрати ми координатите й по електронната поща.

Погледът му отново обгърна Кейт, все едно можеше да я изяде на две хапки.

— Маркъс!

Флор д’Амато, оградена от асистентите си, се зададе откъм коридора. Тя се усмихна бързо на Кейт и оттегли вниманието си от нея.

— Виждам, че малката ни журналистка те е развела наоколо? Хареса ли ти как се справят по-нискостоящите ни служители?

— Да. Удивителни служители. Кейт е много добре запозната с работата си.

— Радвам се да го чуя — отбеляза любезно Флор. — Кейт, можеш вече да тръгваш. Връщай се на работа. — Тя се засмя, издавайки отвратителен звънтящ звук. — Отивай да довършиш онази статия за „достъпния лукс“. Каква е темата тази седмица, шапки?

— Палта — отговори Кейт, опитвайки се да внесе малко топлина в собствената си усмивка. Отровата на Флор сякаш се оттичаше от гърба й.

— Е, тръгвай тогава. С господин Броудър сега трябва да си поговорим за бизнес.

Кейт се подсмихна. Флор й беше толкова ясна. Както и Маркъс Броудър, но на него се възхищаваше. Той беше толкова безмилостен, толкова аморален. Просто не му пукаше. Фокусираше се върху това, което искаше, когато го поискаше.

Пари. Власт. Жени.

Нея.

Тя подаде ръката си с добре поддържан маникюр на Маркъс.

— Приятно ми беше, господин Броудър.

— Маркъс, ако обичаш — рече той. Ръкостискането им беше здраво.

— Ще се видим пак, Кейт Фокс. По-скоро, отколкото си мислиш. А междувременно смятам да се обадя на приятелката ти Емили. Тази вечер.

Този разговор се състоя преди четири месеца.

Маркъс Броудър действаше бързо. И държеше на думата си. Към края на седмицата Емили й се обади, кипяща от ентусиазъм, за да й каже, че той се е свързал с нея, посетил я е в редакцията, поискал е да предложи оферта. Както бе предположила Кейт, приятелката й още беше далеч от идеята да продава в действителност, но се вълнуваше от предложението на Маркъс. То означаваше, че „Лъки“ има стойност.

— Поласкана съм — каза простичко Емили. — И това са много пари. Благодаря за помощта, Кейт.

— Няма проблем — отговори Кейт, опитвайки се да не се чувства виновна. Нямало да навреди значи?

След няколко седмици клюкарските рубрики гръмнаха с новината за предстоящия развод на семейство Броудър. До края на пролетта и началото на лятото всичко беше свършено и приключено.

Броудър купи „Кюти“. Кейт напразно чакаше телефонът й да звънне или секретарката да й предаде съобщение. Нещо, каквото и да е. Като например повикване в разкошния кабинет на новия изпълнителен директор в другия край на града.

Телефонът й остана непоколебимо безмълвен. Електронната й поща беше празна. Тя се принуди да се заеме усилено с работа — да пише статии и да прави репортажи. Раздразнена, потъна в задълженията си. Пишеше повече материали, оформяше повече снимки, издаде някои нови тенденции на страниците на „Кюти“. А когато излизаше, го правеше с Емили. Никакви мъже. Никакви богаташки синчета, нито банкови инвеститори. Мълчанието на Маркъс Броудър я дразнеше. Никой досега не бе пренебрегвал Кейт Фокс.

И тогава, най-накрая, след развода и поглъщането, след като компанията на Маркъс приключи преговорите си с „Лъки“, точно когато животът й бе започнал да уляга…

В пощенската й кутия пристигна поканата за партито.

Шеста глава

Кейт безстрашно си проби път през тълпата от жени, които се бутаха да заемат по-близка позиция до Маркъс Броудър. Те всички отпиваха от шампанското си „Пол Роже“ и го гледаха пламенно над ръбовете на чашите си, преструвайки се, че си говорят една с друга, изпращайки димни сигнали. Никоя не искаше да бие на очи прекалено; само някои леко подпийнали, вече омъжени представителки на хайлайфа, в действителност разговаряха с домакина.

Кейт се промъкна по-близо. Това беше Ню Йорк, а тя беше от Бронкс. В този град нямаше да стигнеш доникъде, ако си от срамежливите.

— Маркъс — каза тя, като го отърва от кокалестата хватка на шейсет и няколко годишна бостънска интелектуалка от Горен Ийстсайд, отрупана с диаманти и старомодна кожа от визон. — Кейт Фокс е.

— Знам. — Той се ухили и погледът му се прикова към прилепналата й рокля „Багдли Мишка“ в бледорозово и сребристо. — Значи вече съм „Маркъс“, така ли? Последния път, когато се видяхме, не спираше да повтаряш „господин Броудър“ и „сър“.

— Това беше в офиса. — Кейт отвърна на усмивката. — Където си мой шеф. Но сега сме на парти и аз съм твоя гостенка.

— Отлична забележка — призна той.

С крайчеца на окото си тя забеляза намръщените физиономии на другите жени наоколо. Е, ако на нея й стискаше повече, отколкото на тях, тя не беше виновна.

— Благодаря за поканата. И честит рожден ден.

— Моля. — Той наклони чашата си към нея и Кейт забеляза, че е пълна с газирана минерална вода. Маркъс Броудър предлагаше на гостите си най-отбраните вина и шампанско, но той самият се придържаше към безалкохолните. Според слуховете, мразел да е извън контрол. По това си приличаха. — Очаквах да се обадиш.

— Аз очаквах ти да се обадиш — засмя се Кейт.

— Значи излиза, че съм се издънил първи. — Още по-широка усмивка. — Битка, която съм щастлив, че съм изгубил.

— Каза, че ще се видим по-скоро, отколкото си мисля — отвърна Кейт с лек намек за укор.

— Имах предвид развода си — обясни той. — Ти ми каза, че няма да ми станеш любовница. На никаква цена. Така че нямаше много смисъл да се виждаме, докато не приключех с това. — Броудър отпи от водата си. — Което и направих, и то за рекордно време.

Тя се изчерви. Той беше толкова прям, толкова настойчив.

— Не си го направил заради мен?