— Да не би нещо да не е наред, Колин?

Говореше Дъглас. Колин бързо пропъди неприятните мисли от главата си и отговори.

— Не, няма нищо. Ще се грижа добре за сестра ви. Не се тревожете.

— И ще я доведеш на гости у дома в началото, на следващата есен. Дали ще можеш?

Колин бързо обмисли и кимна.

— Дадохте ми необходимите средства, с които да стъпя на крака, да оправя дома и земите си. Предстои ми много работа, но се надявам до есента всичко да е наред.

— Парите са на Синджан, не са мои. Радвам се, че ще бъдат използвани добре. Лично аз мразя пред очите ми да се съсипва имот.

— Може би… — каза бавно Колин, като погледна двата великолепни арабски жребци, които цвилеха и пръхтяха. Енгъс държеше единия за поводите, а някакъв уплашен млад коняр — другия. — Може би ще пожелаете някой път да ни гостувате и вие. След като Вер бъде възстановен, разбира се. Пътят до замъка е много красив, с дървета от двете страни от началото до края. А сега, с настъпването на пролетта, короните им образуват тунел над пътя.

— Ще ни бъде много приятно — каза Дъглас. — Райдър може да вземе всички деца.

— Обичам децата — заяви Колин. — В замъка Вер има много място. За всички ще се намерят стаи.

След тези думи Дъглас и Райдър потеглиха, махнаха с ръка за сбогом и пришпориха конете по павираната улица с развети зад себе си наметала.

Синджан стоеше на улицата и гледаше след тях. Никога досега не се бе чувствала толкова нещастна. Нямаше да допусне обаче нещастието да свие гнездо в сърцето и мислите й. Въпреки всички неприятности в леглото, тя беше омъжена за Колин. Райдър беше прав. Тя трябваше да прояви търпение. В края на краищата нали обожава съпруга си? Значи може да забрави за това, което й причини. Щеше да се справи. Имаше много неща, които трябваше да направи. Не беше от хората, които само хленчат колко са нещастни. Разбира се в миналото не се беше сблъсквала с кой знае какви несполуки и нещастия, за които да плаче.

Обърна се и се усмихна на съпруга си. Макар, че не се получи особено блестяща усмивка, опитът й да го направи заслужаваше похвала.

— Иска ми се още една чаша чай. А ти?

— Да, Джоан. Мисля, че и аз искам — той мина зад нея и каза. — Харесвам братята ти.

Тя за миг замълча, после въодушевено каза:

— Да. И аз много ги харесвам.

— Знам, че ще ти липсват. Обещавам ти скоро да ги видиш.

— Аха. Обещаваш ми.

Той остро я погледна, но не каза нищо.

ОСМА ГЛАВА

Пристанът в залива Форт беше затлачен с боклуци, вонеше на развалена риба и на пот от телата на гръмогласните хамали. Въздухът беше пропит и с други миризми, които тя, слава Богу, не можа да разпознае. Беше задръстен с каруци и товарни талиги. Във водата имаше толкова много лодки — с всякакви размери — че направо беше чудно как се бяха побрали в залива, без да се разбият. Две талиги се сблъскаха и от едната се изтърколи някаква дъбова бъчва. Тя се удари с гръм в паветата, отскочи и се отправи към водата, като набираше все по-голяма скорост, докато накрая се разби в железния парапет. Плисна гъста тъмна бира, чийто остър, мирис изпълни въздуха. Синджан се усмихна и подуши. Никога не беше ходила на пристанището в Лондон, но предположи, че и там е същото. Колин я хвана за лакътя, без да каже нищо, и я поведе към един ферибот, който беше толкова наклонен към брега, че приличаше на кон изправил се на задните си крака. Беше дълъг, тесен шлеп с небоядисани дървени перила и се казваше Звездата на Форт — твърде претенциозно име за толкова окаян морски съд. Конете вече бяха на борда и се намираха в близост до хората, което явно не им харесваше. Фериботът беше собственост на някакъв старец, който разполагаше с най-нецензурния речник, който Синджан беше чувала. Псуваше непрестанно хора, животни, куфари и сандъци. Дори наруга отсрещния бряг. Синджан искрено съжали, че разбира само някои от думите. Тя забеляза, че Колин се подразни от реакцията на стареца, когато един кон го блъсна няколко пъти в гърдите и той изля цялото си недоволство от всичко живо в радиус от три мили наоколо.

Фериботът потегли и Синджан се огледа ужасена, защото очакваше всеки миг да се блъснат в някоя лодка. Минаха на косъм от един холандски кораб. Озоваха се толкова близо до някаква фрегата под испански флаг, че се наложи моряците да оттласнат двата съда с дълги дървени пръти, за да ги отделят един от друг. Сякаш нищо от това не притесняваше Колин. Сигурно си е съвсем в реда на нещата, помисли тя, защото той все пак е шотландец и всичко това му е добре познато. Дори конете усетиха соления хлад на въздуха и започнаха тежко да дишат. Поне денят беше красив — времето беше меко, слънцето се бе вдигнало високо в небето сред облаците. Наближиха отсрещния бряг. Полуостров Файф вече се виждаше достатъчно ясно и тя забеляза, че изглежда съвсем по английски, като Съсекс. Тревата беше сочна, свежа и буйна, хълмовете се извисяваха плавно в далечината, беше красиво и Синджан усети прилив на ентусиазъм. В този миг Звездата па Форт се блъсна в някакъв шлеп. Двамата капитани започнаха да си разменят ругатни, конете да цвилят, а пътниците да размахват юмруци. Синджан се опита да не избухне в смях, когато усети, че и тя крещи на капитана на шлепа.

Фериботът пресече реката на най-тясното място, наречено Тесния път на кралицата. Никак не беше красиво, защото водата беше мътна, гъмжеше от нечистотии и имаше много водовъртежи. Но за сметка на това гледката на изток, към Северно море, беше величествена. Най-неочаквано Колин каза:

— Това тук е част от дългото устие на река Форт. В нея се вливат води почти по целия й път до западното крайбрежие. Там тя е много широка, водата е дълбока и толкова синя, че ти идва да извикаш като я видиш. След това коритото се стеснява и реката започва да криволичи из равнинната пустош на Стърлинг.

Синджан пое дълбоко въздух. След като го изслуша кимна, обърна се и подпря лакти на парапета. Страхуваше се да не пропусне нещо от гледката. Освен това нямаше желание да разговаря със съпруга си.

— Ако погледнеш нататък, можеш да видиш Двореца. Днес времето е ясно и гледката наистина е поразителна.

Синджан се обърна покорно и погледна.

— Миналата вечер, когато целият беше обвит в мъгла, ми се стори по-тайнствен и по-ефирен. Виковете на войниците, които се чуваха от време на време, приличаха на гласовете на изплували от сивата мъгла призраци. Приличаше на приказен готически палат.

В отговор Колин само изсумтя и се обърна към разцепените води.

— Ще трябва да се приспособиш към мъглата — каза той. — Дори и през лятото минават цели седмици, без да видим слънце. Но иначе е топло и е достатъчно светло, за да четем дори в полунощ.

Като чу това, Синджан се оживи и попита:

— Нали имаш добре подбрана библиотека във Вер, Колин?

— Библиотеката, както почти всичко останало в замъка, е в пълен хаос. Брат ми не се интересуваше от нищо, а след смъртта му не ми остана време да въведа някакъв ред. Ще трябва да я прегледаш, за да откриеш дали има нещо, което те интересува. В моя кабинет в кулата има само подбрани книги.

— Може би ще се намерят романи? — изпълненият й с надежда глас предизвика усмивката му.

— Страхувам се, че едва ли са повече от един-два — отвърна той. — Запомни, че се намираш в сърцето на една презвитерианска страна. Пламъците на ада очакват всеки, който не е бил предупреден, че не трябва да чете романи. Опитай се да си представиш Джон Нокс, който чете с наслада някой от романите на Мисис Радклиф. Това е направо невероятно.

— Е, добре. Остава ми надеждата Алекс да е изпратила всичките ми книги. Дано се окаже, че е така, когато пристигнат сандъците с багажа ни.

— Стига брат ти да не е заповядал преди това да изгорят всички твои вещи.

— Напълно е възможно. Когато е ядосан, Дъглас е в състояние да сътвори невероятни неща.

Синджан се надяваше багажът им да пристигне скоро. Имаше опасност да се окаже без дрехи за преобличане. Дори синият й костюм за езда, който беше един от любимите й, беше в окаяно състояние. Тя изтупа праха от ръкава си и погледна към спътниците им. Повечето бяха селяни, облечени в груби дрехи от домашно тъкана вълна в убити тонове, с дървени обувки и кожени елеци. Имаше и един мъж, явно с благороднически произход, с риза с висока яка, който беше доста пребледнял от полюшването на шлепа. Друг от мъжете имаше вид на преуспяващ търговец. Той непрекъснато плюеше във водата и зъбите му бяха също толкова кафяви, колкото и плюнката. Езикът, на който говореше, не беше английски, въпреки че Синджан разбираше почти всичко. Звуците се преливаха в неповторим ритъм, който звучеше едновременно грубо и мелодично.

Синджан не каза нищо повече на своя съпруг. Той поне се стараеше да се държи любезно с нея, тя също, въпреки че не й се искаше да е мила и любезна. По-скоро искаше да го удари. Погледна го в лицето, обърнато в профил, и задържа погледа си, защото не можеше да откъсне очи от съвършената му красота. Брадичката му бе вирната и очите му затворени, като че ли с това искаше да потвърди, че е шотландец и вече си е у дома Една чайка прелетя край него и изписка направо в лицето му. Той отметна глава назад и избухна в неудържим смях.

Тя обаче не си беше у дома. Вирна брадичката си като него. Вдъхна морския въздух, напоен предимно с миризма на риба, хора и коне. Погледна чайките, гларусите и стридоядите, които кръжаха възторжено около шлепа в очакване да получат възнаграждение във вид на трошички хляб от пътниците.

— Още днес можем да пристигнем във Вер — каза Колин. — Пътят не е повече от три часа. Слънчево е и ще ти бъде приятно. Мислиш ли, че ще можеш да яздиш?

— Сигурно. Но е странно, че ми задаваш този въпрос. Знаеш, че съм отлична ездачка.

— Да, но сега е малко по-различно. Имам предвид, че може би си разранена.

Тя леко се извърна, за да го погледне в очите.

— Казваш го, сякаш си особено доволен от себе си. А това е малко странно.

— Въобще не съм доволен, а съм загрижен. Ти явно чуваш само това, което ти се иска да чуеш, а не това, което ти казвам.

— Но чувам огромно задоволство в гласа ти. Е добре, Колин, какво би станало, ако ти кажа, че съм много разранена? Може би ще наемеш носилка? Може би ще окачиш табела на врата ми, на която да пише, че не мога да яздя, защото съм като разорана, като дълбоко разорана ечемична нива.

— Сравнението ти е забавно, но нищо повече. Не, ако си много разранена, ще те кача на моя кон. Би могла да се отпуснеш в скута ми и болката, която сигурно изпитваш, да бъде по-търпима.

— Бих предпочела да яздя сама. Благодаря ти, Колин.

— Както желаеш, Джоан.

— Освен това предпочитам да не бяхме напускали Единбург.

— Вече сподели мнението си по този въпрос. Обясних ти кое налага да тръгнем толкова бързо. В Единбург е опасно, а не искам да ти бъдеш изложена на опасност. Ще те заведа във Вер и ще се върна сам в Единбург. И на двамата ни предстои много работа.

— Никак не ми се иска да остана сама в замъка с хора, които дори не познавам, Колин.

— След като си тяхната господарка, какво значение има? Ако нещо не ти харесва, като се върна можем да го обсъдим и да го променим. Може дори ще направиш списъци, които да прегледам.

— Говориш така, сякаш става дума за детето ти, а не за съпругата ти. Ако съм недоволна от някой слуга, ще мога ли да го уволня или ще трябва да впиша името му в списъка, така че съпругът ми…

— Аз съм господарят.

— …така че господарят да го прегледа и да вземе решение — като някой съдия.

— Ти си графиня Ешбърнхам.

— И какво друго включва това, освен да правя списъци и да се науча как да предявявам исканията си пред теб?

— Нарочно се заяждаш, Джоан. Погледни тази птица. Това е брегобегач. По английското крайбрежие им викате бекаси.

— Колко задълбочени познания имаш! Знаеш ли, че на коремчетата им се появява черна шарка, когато искат да се чифтосат? Не? Е, сигурно в Оксфорд не са успели да те научат чак и на това. Но може пък вината за незнанието ти да е в теб. Сигурно си прекарвал повечето време да чукаш своите дами в страноприемницата в Чипинг Нортън.

— Паметта ти е в окаяно състояние. Чукам е груба дума. Не бива да я използваш друг път. Позволяваш си, да говориш необмислено с прекалено голямо спокойствие. Съществува реална опасност да бъдеш хвърлена във водата.

Тя продължи, без да се двоуми.

— А сега, позволи ми да представя своето единствено искане пред теб. Искам да остана с теб. Въпреки всичко съм твоя съпруга.

— Какво имаш предвид с това въпреки всичко? Да не би да говориш за недотам приятните ти изживявания в нашето брачно ложе? Добре, ти не остана особено доволна. Но причината е, че ти си много тясна, а аз бях твърде ентусиазиран. Не трябваше да настоявам да го правим трети път. Вече ти се извиних няколкократно за това. Казах ти, че в бъдеще ще бъде по-добре. Не ми ли вярваш?