— Исках да видя дали наистина си толкова грозна колкото си мисля, че си.

Пакостливо дяволче, помнели Синджан и се сети за Ейми — едно от децата на Райдър което беше най-палавото и смело същество, което Синджан познаваше въпреки ме Райдър казваше, че таи дълбоко в себе си страх от нещо.

— Добре, тогава. Ела насам. Така ще можещ да прецениш добре, нали? Да, можеш да се качиш при мен върху леглото и да ме разгледаш отблизо. Точната преценка е нещо много важно.

Когато момиченцето стигна подиума, Синджан свали крака на пода, взе детето на ръце и го качи при себе си на леглото.

— Ето, сега можеш да ме разгледаш внимателно.

— Говориш много смешно, също като леля Арлет. Тя винаги ни се кара — на мен и на Филип. — да не говорим като останалите в къщата с изключение на татко.

— Ти говориш много добре — каза Синджан, без да помръдне, защото момиченцето прокарваше пръсти по лицето й и докосна леко червения белег на бузата й.

— Това какво е?

— Ударих се, когато бяхме с баща ти в Единбург. Някакво камъче профуча покрай мен. Няма нищо, белегът скоро ще изчезне.

— Ти не си много грозна. Съвсем малко грозна си.

— Благодаря ти, че ме освободи от толкова голямо и непосилно бреме и ми оставяш по-малкото. И ти не си грозна.

— Аз? Грозна? Аз съм Голяма Красавица, съвсем като мама. Всички го казват.

— О, така ли? Я да видя — Синджан направи абсолютно същото, което Дахлинг бе направила преди малко. Тя прокара пръсти но личицето й, като задържаше малко по-дълго ръката си на някои места, без да каже нито дума.

Явно притеснена, Дахлинг започна да нервничи.

— Аз съм Голяма Красавица. Ако сега не съм, когато порасна, ще бъда.

— Приличаш на баща си. Той е много красив, така че си права. Очите ти са като неговите. Той има красиви тъмносини очи. Твоите са същите. И моите са красиви, не мислиш ли? Наричат ги шербруковосини, Шербрук е името на семейството ми.

Дахлинг прехапа долната си устна,

— Май наистина са красиви — съгласи се най-после тя. — Но това не означава, че не си съвсем малко грозна.

— Косата ти е тъмна като на баща ти. И това е хубаво. Харесваш ли моята коса? Наричат я шербруково-кестенява.

— Ами, хубава е. Много е къдрава. Моята не е. Лели Арлет само клати глава и казва, че ще трябва да се примиря с това.

— Но въпреки това ти си голяма красавица, нали?

— O, да, така казва татко — отвърна Дахлинг без капчица съмнение в гласа.

— Ти вярваш на всичко, което казва баща ти, нали?

Момиченцето наклони глава.

— Той е моят татко. Той ме обича, но понякога няма време за мен и Филип, защото вече е глава на клана Кинрос. Това е много отговорна работа. Татко е много важен, всеки има нужда от него. Не му остава много време за неговите рожби — деца.

— Носът ти не е като на баща ти. Твоят е леко вирнат. Сигурно майка ти е имала такъв нос?

— Не знам. Ще попитам леля Сирена. Тя е по-малката сестра на мама. Грижи се за нас, когато гувернантките си заминат, въпреки че не й е особено приятно да го прави. Предпочита да облича хубави рокли и да бере цветя, сякаш чака своя принц.

Синджан усети как я присви под лъжичката при тази невинно поднесена новина.

— Гувернантки? Вие с Филип имате повече от една?

— О, да, все не ни харесват. Всички са англичанки — като теб — и са грозни до една. Затова правим всичко възможно да се махнат от тук. Или пък с нещо не харесваха на мама и тя ги принуждаваше да си тръгнат. Мама не обичаше да има други дами наоколо.

— Разбирам — отвърна Синджан, но всъщност нищо не разбираше. — Колко гувернантки сте сменили откакто майка ви отиде на небето?

— Две, но имай предвид, че това е само за седем месеца. Ако искаме, можем да те принудим и ти да се махнеш.

— Така ли мислиш? Не, не ми отговаряй. А сега, мила моя, аз трябва да се облека за вечеря. Искаш ли да ми помогнеш или може би искаш аз да ти помогна с нещо?

Дахлинг се намръщи.

— Какво не ми е наред, че да ми помагаш?

— Вие къде вечеряте с Филип — в детската стая или заедно със семейството?

— Както татко реши. Откакто стана граф, той решава всичко. На леля Арлет това не й харесва. Понякога виждам как очите й направо почервеняват, като му се ядоса. Татко казва, че понякога сме същински дяволи и не иска да сме около него, докато се храни.

— Добре, какво ще кажеш да вечеряме заедно тази вечер? Един вид да отпразнуваме идването ми тук. Имаш ли друга рокля?

— Аз не те харесвам и не искам да празнувам. Ти не си ми майка. Ще кажа на Филип да те накараме да си отидеш.

— Имаш ли друга рокля?

— Да, но не е нова. И тя ми е къса като тази. Татко казва, че нямаме пари за заврънкулки.

— Дрънкулки.

— Да, точно така. Леля Арлет казва, че раста много бързо и татко не трябва да си пилее парите за мен. Тя казва, че не се учудва, че сме бедни, защото той никога не е бил най-напред граф.

— Х-м-м. Баща ти сега има достатъчно пари да ти купи нови рокли. Ще го помоля.

— Това са твои пари. Чух братовчеда Макдъф да казва на леля Арлет, че си много богата и затова татко се е оженил за теб. Като чу това, тя подсмъркна и му рече, че татко е постъпил правилно като се е пожертвал. Каза още, че това било първото почтено нещо, което той направил през целия си живот.

Колко тъжно, помисли Синджан, неприятно изненадана от неподлежащия на съмнение факт, че леля Арлет е една противна стара сврака. Тя каза със спокоен тон, дори усмивка засия на лицето й.

— Точно така. Бедният той е много благороден и не обича да се меси в чужди работи. И вие с Филип не трябва да ме пропъждате от тук, защото аз съм дошла с много по-важни задачи, отколкото вашите гувернантки.

— Леля Сирена казва, че татко вече е получил парите ти и може би и ти скоро ще отидеш на небето при мама.

— Дахлинг! Млъкни!

Колин влезе в стаята и впи очи в малкото момиченце, което го гледаше с обожание, примесено със страх, защото той изглеждаше недоволен от нея. Синджан погледна спокойно съпруга си. Лицето му беше строго и заплашително. Беше влязъл в стаята като господар, като истински граф, и изглеждаше малко притеснен.

— Тя просто ми разказваше за семейството, Колин — каза нежно Синджан. — Сигурна съм, че нямаш нищо против да знам какво мислят за мен леля Арлет и Сирена. Също така имах възможността да се уверя сама, че си прав и навярно Дахлинг ще стане Голяма Красавица, когато порасне. Очевидно е много умна, но има нужда от няколко нови рокли. Това е повече от основателна причина да се върна с теб в Единбург. Не мислиш ли?

— Не. Дахлинг, върви при леля си Сирена. Довечера ще се храните с нас на голямата маса. Сега върви.

Дахлинг скочи от леглото, хвърли поглед към Синджан, поклати глава и бързо се измъкна, от стаята.

— За какво си говорихте?

— Най-обикновен разговор с дете — за всичко и за нищо. Както ти казах, много обичам деца и имах възможност често да съм сред тях — при наличието на трима племенника и ненагледните на Райдър. Защо, но дяволите, не си ми казал, че имаш деца?

В този миг Синджан видя, че Колин се държи съвсем като Дъглас, Райдър и Тайсън. Предположи, че това е присъщо на цялото мъжко племе. Когато за един мъж е очевидно, че не е прав, или темата не е по вкуса му, или е просто неудобна за него, той я отминава без коментари. Така че вместо отговор, Колин попита:

— Какво ти каза?

Съжителството на Синджан обаче с тримата й братя я бе научило да бъде настоятелна и тя повтори въпроса си.

— Защо не си ми казал?

Той зарови пръсти в черната си коса и я разроши.

— По дяволите, Джоан, това вече няма никакво значение.

Синджан се облегна на възглавницата и придърпа нагоре завивките.

— Знам защо си го направи Колин. Напълно ми е ясно. Страхувал си се, че няма да искам да се омъжа за теб, ако знам, че ми предстои да стана славната мащеха на две деца, които преследват с ненавист всяка гувернантка, която ти или съпругата ти наемете. Нали е така?

— Да. Не. Може би. Не знам, по дяволите.

— Дали си ми подготвил и някоя друга малка изненада? Може би имаш любовница в някоя от кулите, която нощем пуска през прозореца дългите си златни коси, за да се изкачиш по тях при нея? Какво ще кажеш за някое и друго извънбрачно дете, което се мотае наоколо? Или може би някой побъркан чичо, заключен сам в готическата част на имението?

— Имаш ли рокля за тази вечер?

— Имам, но Ема трябва да я изглади. Имам само една рокля, Колин. Та, има ли други изненади?

— Ще ти изпратя Ема, а други изненади няма, освен… откъде си разбрала за стария чичо Максимилиян? Той наистина е побъркан и всеки месец по пълнолуние вие като куче. Кой може да ти е казал за него? Обикновено е съвсем безобиден, само рецитира Робърт Бърнс и пие джин.

— Ще приема, че се шегуваш.

— Да, по дяволите, шегувам се. Но с децата е различно. Те са просто деца, Джоан. Те са едни малки хитри зверчета, които са мои. Надявам се, че няма да ги намразиш и да ги обиждаш, само защото си ми сърдита, че не съм ти казал предварително за тях.

— И да не ги замерям с камъни?

— Говоря сериозно.

— Тогава може би камъните са за теб?

— Ако си толкова добре, че можеш да хвърляш камъни, значи си в състояние да спиш с мен тази вечер — той се почувства виновен, че каза това, защото щом чу думите му, тя пребледня. — О, успокой се! Не съм дивак.

— Успокоих се. И колко гувернантки, са имали удоволствието да сменят Филип и Дахлинг — да речем през последните две години?

— Не знам. Не повече от три, най-много четири. Фиона не одобри едната, така че децата не са виновни за нея. Последната беше голяма мухла, липсваше й всякаква смелост и издръжливост.

— Не беше издръжлива ли? Добре. Ако обичаш, кажи на Ема да изглади роклята. Ще й я дам, когато разопаковам куфара си.

— Тя ще го разопакова.

— Не, предпочитам аз да го направя.

— Как се чувстваш?

— Добре. В тази стая няма параван за преобличане. Надявам се, че ще изнамериш отнякъде.

— Защо? Ти си моя жена и аз съм твой мъж.

— Не се чувствам удобно, когато се събличам и обличам пред теб. Освен това ще ми е нужна помощ. Къде е спалнята на графинята?

— През тази врата — той посочи една врата, която тя не беше забелязала, защото бе вградена в ламперията.

— Там ли спеше бившата ти съпруга?

— Джоан, какво става с теб? Това няма никакво значение. Тя е мъртва. Ти си моята съпруга и…

— След като вече разполагаш с парите ми, можеш да ме изпратиш на небето при майката на Дахлинг. Казваш, че този куршум в Единбург бил предназначен за теб? Може би не е било точно така, Колин.

Той грабна една възглавница и я запрати по нея. Удари я право в лицето.

— Да не си посмяла още веднъж да разговаряш по този начин с мен, чуваш ли? Върви по дяволите! Разбери веднъж завинаги, че си моята проклета графиня!

— Добре. Бях ти ядосана и затова се държах лошо. Прости ми.

— Този път ще ти простя. Обаче се постарай да премерваш обидите си в бъдеще и престани да се заяждаш с мен. А сега трябва да побързаш. Вечерята ще бъде поднесена след четиридесет и пет минути. Ще ти изпратя Ема.

Той излезе от стаята, без да каже нито дума повече. Добре, мислеше Синджан, докато галеше с ръка възглавницата, с която той я беше замерил, реакцията му беше интересна. Може би той поне малко се интересуваше от нея.



Братовчедът Макдъф беше първият роднина, когото тя срещна, когато слезе долу. Стоеше до стълбището с чаша коняк в ръка. Изглеждаше замислен. И като че ли още по-грамаден, отколкото си го спомняше. Буйната му червена грива беше намазана с брилянтин, облеклото му беше официално — черен брич, бяла ленена риза и бели копринени чорапи. Тя почти се завря в лицето му и чак тогава той я забеляза.

— Джоан! Здравей и добре дошла във Вер. Извини ме, че не бях тук, когато сте пристигнали.

— Здравей, Макдъф. Моля те, наричай ме Синджан. Единствено Колин настоява да ми викат Джоан.

— Осмелявам се да предположа, че ще успееш да го склониш.

— Мислиш ли?

— Да, така смятам. Той ми разказа как сте били посрещнати в Единбург — как братята ти са ви чакали там и за всичко останало — спря да говори и погледна нагоре към залата на менестрелите, която сега беше потънала в мрак, и леко свъси вежди. — Бих искал и аз да бъда с вас. Изглежда е било много забавно. Наистина ли Енгъс направи дупка в тавана на гостната?

— Огромна дупка. Целият таван почерня и се опуши.

— Все не ми стигат приключенията. Не ти се вярва, като ме гледаш колко съм едър, нали? Бих могъл да спечеля колкото си пожелая хубави млади дами, само като се намръщя на противниците си. А ако размахам огромния си юмрук, направо ще изчезнат яко дим. Колин ми каза и за изстрела — той замълча, разгледа лицето й и докосна с дебелия си пръст раната. — Няма да остане белег, слава на всевишния. Не се тревожи, Колин непременно ще му даде да се разбере на престъпника. Как намираш новия си дом?