Синджан погледна потъналата в прах дъбова ламперия и мръсните, украсени с пищни орнаменти перила на стълбището.

— Намирам го вълшебен. Освен това мисля, че безброй мръсни ръце са пипали перилата, докато в същото време също толкова други ръце са мързелували.

— Почти нищо не е пипано след смъртта на Фиона и на брата на Колин.

— Дори и най-обикновено почистване?

— Явно е така — Макдъф обходи с очи просторното помещение на първия етаж. — Ти си права. Не бях забелязал. Но знаеш ли, всичко е горе-долу в такъв вид, откакто почина майката на Колин преди пет години. Добре е, че дойде тук, Синджан. Сигурно ще се погрижиш всичко отново да блесне от чистота.

— Името й е Джоан.

— Това любимият ти рефрен ли е, Колин? — гласът на Макдъф прозвуча дружелюбно. Здрависа се с братовчед си, при което Колин направо се разтресе от ръкостискането.

— Добре де, аз пък предпочитам Синджан. А сега можем да вървим в салона, нали? Твоята невеста сигурно ще изпие с удоволствие чаша шери.

— Да, наистина — каза Синджан, погледна съпруга си и преглътна. Той беше изящен в своя вечерен костюм и снежнобялата риза. Беше толкова безупречен и толкова красив, че направо й се прииска да се хвърли в обятията му. Искаше да целува устните и ушите му, да усети пулса на шията му.

— Добър вечер, Джоан.

— Здравей, Колин.

Той изви в дъга едната си черна вежда, заинтригуван от нотката, която долови в гласа й, но не каза нищо. Само се поклони.

Леля Арлет стоеше сама в тъмния неприветлив салон, седнала до едва мъждукащия огън. Беше облечена цялата в черно, роклята й беше закопчана с красива брошка на врата. Беше много слаба. Гъстата й черна коса бе вдигната в елегантен кок, а по слепоочията й се спускаха два бели кичура. Някога сигурно е била голяма красавица. Сега, с тънките си устни и вирнатата брадичка, изглеждаше ядосана. Тя стана и каза направо, без да поздрави.

— Децата вечерят с Дулчи в детската стая. Нервите ми са опънати до скъсване, племеннико, покрай пристигането на Младата Особа, която трябваше пред очите на всички да изнесеш на ръце горе. Не искам да бъда на една маса с децата тази вечер.

Колин се усмихна.

— На мен обаче децата ще ми липсват — той направи знак с ръка на някакъв лакей, облечен с дрипава тъмносиня ливрея, чиято бяла украса беше пожълтяла. — Моля те, доведи децата, Рори.

Старата дама изсъска и Синджан се обърна към нея.

— Извинете, госпожо, но аз съм тази, която настоява да бъдем на масата заедно с децата. Сега вече аз отговарям за тях и искам да ги опозная.

— Никога не съм мислила, че е редно да се позволява на децата да се хранят заедно с възрастните.

— Да, лельо, твоето мнение по въпроса ни е известно. Позволи ни това удоволствие тази вечер. Джоан, малко шери? Лельо, ти какво желаеш?

Леля Арлет взе своето шери, седна и тенденциозно млъкна. В този миг в салона влезе Сирена. Приличаше на принцеса в официалната рокля от бледорозова коприна, с която беше облечена. Прелестните и кестеняви коси бяха вързани с панделка от съшия розов плат. Тя се усмихваше, наситено сивите й очи сияеха, отправени към Колин. Мили Боже, помисли Синджан, и пое питието си от Макдъф. Как ли, запита се тя, ще се живее тук, когато Колин замине. Сирена кимна на Синджан и така й се усмихна, че красноречиво й даде да разбере, че тя самата добре съзнава колко е красива и Синджан също трябва да бъде наясно с този факт.

Синджан се усмихна с усилие и за нейна изненада Сирена върна усмивката. Изглеждаше искрена. Синджан се молеше в действителност да е така, но не беше наивна. В замъка Вер течаха дълбоки води, много дълбоки. След малко влязоха и децата, придружени от камериерката си Дулчи — младо момиче с игриви черни очи, чаровна усмивка и огромни гърди.

И двете деца бяха красиви. Филип, същинско копие на баща си, стоеше гордо изправен и май беше малко изплашен. Очите му се стрелкаха от баща му към Синджан и обратно. Той нито пристъпи към тях, нито каза нещо. Дахлинг обаче се отправи към баща си, облечена във възкъсата си рокличка и чифт пантофки, които навярно бяха виждали и по-добри дни. Тя каза:

— Дулчи каза, че ако не се държим възпитано на вечеря и те предизвикаме да ни се скараш, ще ни посети духът на Перлената Джейн.

— Ах, какво дете! — възкликна Дулчи, вдигна ръце към лицето си и избухна в смях. — Голяма хитруша е, сладката малка!

— Благодаря, Дулчи — каза леля Арлет и освободи с жест девойката. — Можеш да дойдеш да ги вземеш след час, но не по-късно, имай предвид.

— Да, госпожо — каза приглушено Дулчи и се поклони.

— Не искам да пълниш главите на децата с тези измислени истории за призраци.

— Добре, госпожо.

— Много хора са виждали Перлената Джейн — каза спокойно Макдъф. Обърна се да обясни на Синджан. — Тя е нашият най-славен дух — млада дама, за която се предполага, че е била изоставена и жестоко убита от нашия прадядо.

— Глупости! — каза леля Арлет. — Аз никога не съм я виждала. Вашият прадядо не би убил дори и муха.

— Фиона се бе срещала с нея много пъти — каза тихо Сирена на Синджан. — Каза ми, че първия път, когато й се явила в своята бяла, обшита с перли рокля, тя едва не припаднала от страх, но духът нито се опитал да й стори нещо лошо, нито да я изплаши. Просто призрачната дама седнала на зида при входа на замъка. Лицето й било восъчнобяло като на смъртник и тя просто наблюдавала сестра ми.

— Предполагам, че това е станало по времето, когато Фиона разбра, че Колин си има любовница.

Синджан ахна. Гледаше с невярващи очи леля Арлет, която бе оповестила ужасната новина. Постъпката й беше възмутителна, направо невероятна. Възрастната жена се обърна към Синджан и гласът й преливаше от злоба.

— Недей да бъдеш глупава, момиче! Мъжете са си мъже навсякъде по света и всички имат любовници. Да, Фиона беше научила за онази малка уличница, с която той спеше.

Синджан хвърли бърз поглед към Колин, който имаше язвителен вид. Сякаш беше свикнал с такъв род нападки и не им обръщаше внимание. Но Синджан нямаше намерение да отмине това безнаказано. Тя беше вбесена. Произнесе със звучен и отчетлив глас.

— Забранявам да се говори за Колин по този непочтен начин. Той никога не би нарушил обета, който е дал. Ако мислите, че би направил това, тогава вие сте или сляпа, или глупава, или просто сте злобна. Няма да допусна това, госпожо. Вие живеете в дома на моя съпруг. Ще се отнасяте към него с дължимото уважение.

Ето начин да си спечелиш враг само за няколко секунди, помисли Синджан. Леля Арлет пое дълбоко въздух, но нищо не отговори. Синджан сведе поглед към скръстените си ръце. Настъпи гробно мълчание.

Колин наруши тишината, избухвайки в дълбок, силен и звучен смях, който отекна в пропитите с влага тапети на огромния салон. И каза, без настроението му да помръкне.

— Лельо Арлет, трябва да внимаваш. Джоан изпитва необходимост да ме закриля. Няма да допусне никой да ме обиди. Липсват й само кон и доспехи, за да отиде на някой турнир и да защити честта ми. Препоръчвам ви, госпожо, да мерите приказките си, когато сте край нея. Установих, че дори когато ми е ядосана, тя е готова с цената на всичко да ме защити. Единствено тя си запазва правото да ми опъва ушите, никой друг. Доста е странно, но е така. А сега, искате ли да преминем в столовата? Филип, хвани Дахлинг за ръка. Джоан, позволи ми да те придружа.

— Има нужда да бъде научена на обноски — измърмори под носа си леля Арлет, но достатъчно високо, за да я чуят всички.

— Залагам на теб — каза Макдъф в ухото на Синджан, когато Колин я настани на отреденото за графинята място на дългата махагонова маса. Синджан знаеше, че леля Арлет беше заемала това място преди това. Затаи дъх в очакване, но леля Арлет само спря за миг и вдигна рамене, преди да се настани на стола, който Колин й поднесе и който се намираше вляво от неговия. Не настъпи объркване, нямаше шум и Синджан беше благодарна за това. Настаниха децата в средата на масата, като от едната им страна седна Макдъф, а от другата — Сирена.

— Искам да вдигна тост — каза Колин, стана на крака и вдигна машата с вино в ръка. — За новата графиня Ешбърнхам.

— Точно така! Браво! — извика Макдъф.

— Да, наистина — каза топло Сирена.

Децата отместиха погледи от баща си към своята мащеха. Филип каза ясно:

— Ти не си ни майка, въпреки че татко трябваше да те направи графиня, за да ни спасиш от разрухата.

Леля Арлет хвърли злобна усмивка на Синджан.

— Не, аз не съм ви майка. Навярно си забелязал, Филип, аз съм твърде млада, за да бъда твоя майка. Аз съм само на деветнадесет години. Много е странно това, което каза:

— Дори когато остарееш, ти няма да бъдеш наша майка.

Синджан се усмихна на момчето.

— Със сигурност няма. Очаквам скоро да пристигне моята кобила Фени. Тя е страхотно издръжлива, Филип. Ти яздиш ли?

— Разбира се — отвърна той изпълнен с презрение. — Аз съм от рода Кинрос и един ден ще бъда господар. Дори Дахлинг, която е една малка глупачка, язди.

— Отлично. Може би утре вие двамата ще ме разведете из околността.

— Те имат уроци — намеси се леля Арлет. — Трябва аз да ги занимавам, защото тук не се задържа нито една гувернантка. Това е задължение на Сирена, но тя все гледа да се измъкне.

Колин каза с топъл глас.

— С Джоан ще им бъде много забавно, лельо. Нека децата я придружат. Въпреки недоволството им, тя е тяхна мащеха и ще остане тук. Трябва да се опознаят — той погледна строго сина си. — Няма да я тормозиш! Нали ме разбираш, Филип?

— Да — рече Синджан с приповдигнато настроение. — Няма да ми слагате змии в леглото, няма да вадите тиня от тресавищата, за да я слагате на стола ми или пък да я навирате в ръцете ми посред нощ.

— Знаем по-добри неща от тези — каза Дахлинг.

— Това с тинята звучи интересно — каза Филип и Синджан веднага разпозна напрегнатия преценяващ поглед, който бе забелязвала безброй пъти в очите на всяко дете, което познаваше.

— Яж си картофите — каза Колин, — и не мисли за тинята.

За вечеря имаше хегис. Синджан си помисли дали няма опасност да стане кожа и кости и поради липса на храна да се превърне в поредния призрак, обитаващ замъка. Поне смениха на няколко пъти блюдата, така че все пак успя да залъже гласа си. Тя се беше заслушала в разговора между Колин и Макдъф, които обсъждаха някакви делови операции и проблеми с местните хора, но не им обръщаше особено внимание, защото болката между краката й, макар да бе станала тъпа и не толкова пулсираща, все още я измъчваше. Тя вдигна рязко глава, когато чу Колин да казва.

— Утре сутринта заминавам за Единбург. Много неща трябва да свърша там.

— След като вече получи парите й? — заядливо отбеляза леля Арлет.

— Да — потвърди Колин. — След като вече получих парите й, мога да се заема с всичките злощастни неприятности, които баща ми и брат ми струпаха на главата ми.

— Баща ти беше голям мъж — каза Арлет. — Той няма никаква вина.

Колин понечи да каже нещо, но само се усмихна и поклати глава. Продължи да разговаря с Макдъф. На Синджан й се искаше да запрати чинията си по главата му. Той наистина утре щеше да я зареже и да я остави в това чуждо място. Прекрасно, направо чудесно! С две деца, които бяха готови на всичко, за да й отровят живота, и с две жени, които сигурно биха я оставили да скочи от някоя от назъбените кули, без да й кажат нито една дума.

Сирена рече:

— Трябва да организираме празненство в чест на съпругата ти, Колин. Всички са в очакване. Съседите ще останат смаяни като разберат колко набързо си се оженил — все пак минали са едва седем месеца — но след като си го направил само заради парите й, по-добре е да научат за това колкото може по-скоро. Не си ли съгласен с мен, Макдъф?

Братовчедът Макдъф не отговори, а само обърна глава към Колин, когато той каза:

— Ще обсъдим това, когато се върна.

Синджан набоде на вилицата си няколко картофа и посвети вниманието си на своя нов дом, който беше значително по-приятен от сътрапезниците й. За нейна изненада готическата столова се оказа нещо изключително. Представляваше дълго и тясно помещение, по стените на което бяха подредени гъсто един до друг семейни портрети. Масивната маса и изящно гравираните столове от тъмно тежко дърво бяха неочаквано удобни. Завесите, които покриваха открай докрай високите прозорци в предната част на стаята, бяха вехти и протрити, но си личеше доброто им качество, а цветът все още беше напълно запазен. Тя си помисли, че когато ги подмени с нови, трябва да потърси същия нежен златист брокат.

— Замъкът Вер е най-красивото имение в цялата страна.

Тя се усмихна на Сирена и се съгласи с нея.

— Вълшебен е.

— И се руши под носовете ни — допълни леля Арлет. — Не мога да допусна мисълта вече да сте забременяла.

Разговор без никакви недоизказани неща, помисли Синджан. Чу подрънкване на вилица по чиния, вдигна очи и видя, че Колин е отправил поглед към своята леля. Наистина беше доста нахално, но след като Колин вече бе повдигнал пред нея този въпрос, тя не се стъписа така, както първия път и отговори спокойно.