— Защо леля Арлет го мрази толкова много?

— Не можеш я разбра тая стара вещица. Подлостите, които се мътят в главата й, не подлежат на никакъв смислен анализ. Не знам защо Мелкъм беше нейният любимец. Може би защото беше бъдещият господар и й се искаше той да се отнася с нея с уважение и любов. Отношението й към Колин беше като към подхвърлено циганче, за нея той не означаваше нищо. Спомням си, че тя бе говорила на Мелкъм за особената любов на Колин към поезията. Той беше наследил поетичната душа на майка си. Мелкъм каза на баща им, че и той се интересува от поезия и иска да има книжката на Колин. Получи я.

— Но това не е било честно!

— Разбира се, че не беше, но господарят виждаше бъдещето на клана в ръцете на своя първороден син и затова Мелкъм не го лишаваха от нищо. Това се оказа пагубно за характера му. Естествено леля Арлет ненавиждаше сестра си поради простата причина, че искаше графа за себе си. Говори се, че това е станало след смъртта на сестра й, но само в леглото, а не и пред олтара. Доста странно нещо е животът, нали?

Синджан потръпна, но не защото парцаливите сиви облаци скрила следобедното слънце, а защото никога не бе свидетел на такива отношения в своето семейство. Майка й беше ужасна досадница, но това нямаше значение. А сега, след като вече не й се налагаше да понася терора й, беше й забавно като си мислеше от разстояние за нея.

— Но господарят вече е Колин. Той е добър човек и смея да кажа, че си е намерил отлична съпруга.

— Това е вярно — съгласи се тя без особен ентусиазъм. — Жалко само, че не е тук, за да се наслаждава над своето щастие.

Какво трябваше да направи тя?



През следващите два дни Синджан обмисли всички възможности. Ровеше мозъка си, непрекъснато прибавяше нови и пресяваше старите плюсове и минуси към тях. От Колин нямаше никаква вест. Макдъф бе отзивчив и любезен. Съгласи се да даде няколко урока по фехтовка на нея и Филип. Той непрекъснато я хвалеше за състоянието, в което бе успяла да приведе къщата, а нейният единствен отговор на всички комплименти беше, че водата и сапунът не са скъпи.

— Да — съгласяваше се той, — но е необходим доста силен дух, за да се издържи срещу леля Арлет и безкрайните й вопли.

Синджан разгледа внимателно колекцията пистолети на Колин и си избра един — малко джобно оръжие със сребърна ръкохватка и двоен барабан, който не беше на повече от петнадесет години и щеше да се побере, без да се забелязва, в джоба на полата на амазонката й.

Сега трябваше да се освободи от Макдъф и да даде възможност на Робърт Макферсон да се изправи срещу нея. Реши да се превърне в стръв. Това беше най-простият и сигурен начин да се добере до него. Нито за миг не се усъмни, че той или пък някой от раболепните му слуги не наблюдават замъка Вер. Поради тази причина тя постоянно държеше под око Филип и Дахлинг. Никога не ги оставяше сами. Те, дори и да бяха изненадани от строгите ограничения, които им наложи мащехата им, не възроптаха срещу нея.

По време на закуската в деня на заминаването на Макдъф, Дахлинг преглътна кашата си и каза:

— Реших, че ти не си грозна, Синджан.

Макдъф облещи очи срещу малкото създание, но Синджан само се усмихна и отговори.

— Благодаря ти, Дахлинг. Без малко щях да счупя огледалото си от мъка.

— Мога ли да пояздя Фени?

— О, вече разбирам. Тя се опитва да те подкупи — каза Макдъф.

— Ще стана ли отново грозна, ако ти откажа?

Дахлинг погледна колебливо, но после поклати малката си главичка и каза:

— Не. Просто няма да си Голяма красавица, каквато аз ще стана един ден.

— В такъв случай защо не се спогодим за нещо? Ще те настаня пред себе си и двете заедно ще пояздим Фени.

Момиченцето засия. Синджан беше наясно, че детето получи точно това, което всъщност беше искало.

— Значи и двамата вече ти викат Синджан?

— Да.

— Мислят че Колин вече трябва скоро да се появи. Искаш ли да му предам някакво съобщение?

В този миг тя почувства, че не й се иска той да си тръгва, поне не докато не приключи с Макферсон, а само Бог знаеше колко време щеше да й отнеме това. Тя каза:

— Кажи му, че ни липсва — на мен и на децата. И че всичко в замъка е на ред. О, да, Макдъф, кажи му още, че аз никога не бих му откраднала кутийката със съкровищата от хралупата на дъба.

Макдъф се наведе, за да изравни височината си с нейната и леко я целуна по бузата.

— Не мисля, че Колин е чел поезия, откакто Мелкъм му задигна книжката.

— Ще го имам предвид.

— Довиждане, Синджан.

Синджан се учуди, че конят на Макдъф — една преуморена дребна кранта — не се огъна под тежестта му, когато той се метна на гърба му. Дори успя да се изправи на задните си крака. Младата графиня остана на високите стъпала пред входа и го проследи с поглед, докато той изчезна в далечината.

Сега, помисли тя, настъпи времето за действие.



Но този път й попречи Филип. Той настоятелно започнала я моли да й покаже Кравешкото Блато. С глас, който звучеше като на човек, който сякаш й предлага несметни богатства, той й обеща, че ще й позволи си донесе малко блатна тиня за собствени нужди. След като си представи как ще реагира леля Арлет на подобно нещо в замъка, тя му позволи я убеди.

Крокър ги придружи. Синджан забеляза, че е добре въоръжен, въпреки че никои не ги беше сплашвал или нападал явно. Запита се дали Колин не му бе наредено навсякъде да ги придружава въоръжен. Това беше твърде вероятно. Крокър спомена един единствен път името на Макферсон и след това се изплю.

Яздиха цял час сред най-красивите девствени поля, които Синджан можеше да си представи, че съществуват. Изведнъж нагазиха в блатиста торфена почва, която ставаше все по-дълбока и постепенно се превръщаше в противно застояло блато, в чиито мръсни води плуваха изгнили растения.

Крокър й разказа всичко за миналото на тресавището, разказа й историята на всяко камъче, което забелязаха да се провижда под повърхността на рядката тиня. Синджан не би потопила и пръста си в това блато, дори животът й да зависеше от това. Вонеше ужасно — сяра и на неваросан клозет. Беше станало и по-горещо! Това беше странно, но беше факт. Горещо, влажно и миризливо. Прехвърчаха всякакви насекоми, които се лепяха по тях. Накрая Синджан не издържа, замахна срещу един огромен комар и им извика да спрат.

— Достатъчно, Крокър! Хайде да напълним кофите и да се махаме от това отвратително място.

През целия обратен път към Вер валя пороен дъжд, който бързо превърна деня в нощ. Синджан свали жакета си и загърна с него треперещия от студ Филип. Що се отнася до Крокър, памучната риза, с която беше облечен, се залепи о набитото му тяло.

Синджан се безпокоеше за тях двамата. Погрижи се Крокър да се напари с една баня пред огъня в камината, а Филип в своята спалня. Когато дойде време за сън, детето вече се чувстваше добре.

На следващата сутрин Дахлинг се покатери на леглото при Синджан, изпълнена с нетърпение да възседнат Фени.

— Вече е късно, Синджан. Хайде, ставай! Аз съм вече облечена.

Синджан отвори очи и насочи замъгления си поглед към момиченцето, седнало до нея в леглото.

— Много е късно — повтори Дахлинг.

— Колко късно? — гласът й беше прегракнал, болеше я като говореше. Синджан премигна, за да избистри погледа си. Проряза я остра болка в очите и едва не припадна.

— О, не, Дахлинг. Болна съм. Стой далече от мен.

Но Дахлинг се наведе напред и сложи ръчичка върху бузата на Синджан.

— Ти си гореща, Синджан. Направо париш.

Треска. Само това й липсваше да се прибави към непоносимата болка в главата. Трябваше да стане и да се облече. Трябваше, да види как е Филип и да изготви план за залавянето на Макферсон, трябваше…

Опита се да стане, но не успя. Беше ужасно немощна. Всеки мускул, всяка костица и сухожилие адски я боляха. Дахлинг се притесни, като я видя, и слезе от леглото.

— Ще повикам Дулчи. Тя знае какво трябва да се направи.

Но вместо Дулчи след десетина минути в господарската спалня се появи леля Арлет.

— Е? Най-после си повалена.

Синджан едва успя да отвори очи.

— Да, така се оказа:

— Направо грачиш. Крокър и Филип са съвсем добре. Мисля, че няма нищо чудно в това английската госпожичка да бъде точно тази, която се разболява.

— Да. Ще помоля за малко вода.

— Жадна си, така ли? Добре, но аз не съм ти прислужница. Ще ти изпратя Ема.

И тя напусни стаята, без повече да я погледни или да продума. Синджан чакаше с пресъхнало гърло, което я болеше дори само при дишане. Накрая заспа неспокоен сън.

Когато се събуди, видя до леглото Сирена.

— Вода, моля.

— Разбира се — Сирена се обърна и излезе. На Синджан й идваше да ревне с глас. О, Боже, какво да прави сега?

За разлика от леля Арлет Сирена се върна с кана вода и няколко маши. Напълни едната от тях и я поднесе към устните на Синджан.

— Отпий бавно — каза тя с нежен напевен глас. — Божичко, но ти изглежда никак не си добре. Лицето ти е останало без капчица кръв, а косата ти е в ужасен безпорядък. Нощницата ти е мокра от пот. Не, въобще не изглеждаш добре. Колко внезапно е станало всичко!

Синджан не се вълнуваше изобщо дали прилича на проскубана кокошка в този момент. Тя пи дълго и ненаситно. Когато утоли жаждата си тя се отпусна назад задъхана от усилието, което бе положила.

— Не мога да стана. Сирена.

— Недей. Виждам, че си много зле.

— Има ли лекар наблизо?

— Да, но той е стар и безсилен. Не посещава никого.

— Веднага го доведете тук, Сирена.

— Ще предам това на леля Арлет, Джоан — тя каза това и напусна с полюляваща се походка спалнята. Богатата й тъмночервена копринена рокля беше толкова дълга, че се влачеше по пода след нея като шлейф. Синджан се опита да извика след нея, но от устните й излезе само слаб шепот.



— Нямаме пари да платим за лекар.

Това беше леля Арлет. На Синджан й беше олекнало на главата, но й беше трудно да фокусира погледа си върху старата жена. Ако съдеше по часовника до леглото си, беше късно следобед. Отново изпитваше непоносима жажда, беше ужасно гладна и й се ходеше до тоалетна.

— Нека Ема или Дулчи дойдат при мен.

— О, не, Дулчи е прекалено заета с децата. Божичко тук е толкова топло. Не мислиш ли така? Сигурно имаш нужда от глътка свеж въздух — леля Арлет разтвори със замах прозорците и издърпа златистите брокатени завеси встрани. — Ето. Това ще охлади треската ти. Оправяй се, скъпото ми момиче. Ще мина да те видя по късно.

Отново излезе. Синджан пак остана сама. С всяка изминала секунда в стаята ставаше все по-студено.

Синджан събра сетните си сили, за да се облекчи и едва се добра до леглото след това. Сгуши се под завивките, зъбите й тракаха от студ.

На следващата сутрин в стаята се вмъкна Филип. Той изтича до леглото и погледна Синджан. Тя спеше и потрепваше в съня си. Той сложи ръка на челото й и веднага я отдръпна. Тя гореше, имаше треска.

Чак тогава той усети колко студено е в стаята. Прозорците бяха широко отворени. Това е работа на леля Арлет, помисли той. Знаеше, че тя бе идвала да види Синджан, защото съобщи на всички, че е била при нея и че тя вече се чувствала по-добре. Още била на легло, само защото е англичанка и следователно мързелана, която може само да раздава заповеди на другите. Леля Арлет й беше мислила злото, в това нямаше съмнение. При тази мисъл той целият се наежи.

Филип затвори прозорците и дръпна пердетата. Донесе още одеяла от своята спалня и ги натрупа върху мащехата си.

— Жадна съм — прошепна Синджан.

Той подпъхна ръката си под главата й, повдигна я и допря ръба на чашата до устните й. Останала бе съвсем без силица. Главата й увисна като прекършена на лакътя му. Той сериозно се изплаши.

— Не си добре — каза на Синджан, която бе доловила смътно уплахата му.

— Не съм. Радвам се, че си дошъл при мен, Филип. Че си тук… Липсваше ми. Помогни ми, Филип — гласът й секна, но той знаеше, че този път тя не заспа, а загуби съзнание.

Леля Арлет им бе казала да стоят настрана от господарската спалня. Не искала никой от тях да се зарази. Тя ги увери, че всичко е наред и че мащехата им също не искала те да ходят при нея.

Със Синджан ставаше нещо по-лошо от обикновена настинка. Леля Арлет беше излъгала. Синджан беше много болна.

Той стоеше надвесен над леглото, впил очи в лицето й и се чудеше какво да предприеме.

— Ах, ти, непослушно момче! Излизай бързо навън! Чуваш ли какво ти казвам, Филип? Веднага ела тук!

Филип се обърна и видя насреща си леля Арлет, която стоеше изпъната като бастун на прага на стаята.

— Синджан не е по-добре. Не си преценила правилно състоянието й. Има нужда от спешна помощ.

— Аз се грижа за нея, Тя каза ли ти нещо? Ако е казала, направила го е, за да се опита да те спечели на нейна страна и да те настрои против мен. Разбираш ли? Ето, аз отново съм тук единствено с намерението да й помогна, малки глупчо. Не искам да се навърташ около нея, защото може и ти да се разболееш.