— Нали каза, че се излежавала, защото била мързелива Как мога да се заразя от мързел?

— Е, има още температура, но няма опасност. Сега след като баща ти не е тук, аз отговарям за теб и за Дахлинг. А това означава, че трябва да се грижа и за здравето ви.

— Синджан се грижеше за нас много добре.

— Тя е една обикновена, лекомислена и — както по всичко личи — небрежна фукла. Ако не беше такава, никога не би тръгнала с теб за това проклето блато. Надявам се, че ти е ясно, че тя само се преструва на загрижена за вас. Въобще не я интересувате — нито ти, нито Дахлинг, нито който и да е от нас. Просто й доставя удоволствие да ни заповядва какво да правим и да се перчи с богатството си. О, да, тя гледа на всички нас като на бедни роднини, които й се налага да изтърпи. Защо мислиш твоят скъп баща не стои в собствения си дом? Заради нея. Не може да понася присъствието й тук, защото тя непрекъснато му натрива на носа колко бил беден, а на всичко отгоре има и наглостта да се държи господарски, дори с него. Мястото й не е тук, тя е една долна англичанка. А сега ела при мен, Филип! Няма повече да ти повтарям.

— Прозорците бяха широко отворени, лельо.

— За Бога! Тя поръча да ги отворя. Казах й, че това е неразумно, но тя продължи да крещи и да вие докато накрая ме принуди да изпълня налудничавото й желание.

Тя лъжеше. Той беше убеден в това. Внезапно изпита страх и тревога. Не знаеше какво да прави. Погледна назад към Синджан и му стана ясно, че ако не предприеме нещо, тя ще умре.

— Остави я, Филип.

Той бавно тръгна към леля Арлет. Дори й кимна, когато стигна до нея. Вече знаеше какво точно ще направи.

Обърна се и видя леля Арлет да поставя ръка върху челото на Синджан и да кима.

— Да, разбира се. Знаех, че ще е така. Вече няма температура. Няма нужда от лекар.

Филип напусна спалнята.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Нортклиф Хол

Близо до Ню Ромни, Англия


Александра Шербрук, графиня Нортклиф се излежаваше в сладка дрямка през топлия следобед на третия ден от седмицата. Свекърва й даде съгласието си, че това удоволствие й е позволено. Дори я погали но бузата но начин, който можеше да се определи като израз на обич. Всичко това се дължеше на обстоятелството, че тя носи следващото дете на Дъглас — като че ли съм съд за лично ползване на съпруга си, помисли Алекс, но въпреки това съблече роклята си и бързо заспа.

Сънува Мелисанда, своята невероятно красива сестра, която съвсем скоро бе родила момиченце, което много приличаше на Алекс, въпреки че имаше златисто-червеникава коса и сиви очи. Дъглас бе казал, че това е напълно справедливо, след като техните близнаци бяха копия на славната Мелисанда — факт, който продължаваше да дава повод на съпруга на Мелисанда Тони Периш да се перчи глуповато и самодоволно да се хвали пред Дъглас. Но в съня на Алекс Мелисанда имаше някакъв проблем. Тя лежеше неподвижно по гръб, красивата й черна коса бе разпиляна като копринено ветрило върху белите възглавници. Лицето й беше бледо, под затворените й очи се виждаха синкави сенки, дишаше тежко.

Изведнъж косата й вече не беше черна. Стана кестенява и се сплете в дебела дълга плитка. Това повече не беше лицето на Мелисанда. Не, това беше лицето на Синджан.

Алекс потрепери и се събуди. Колко странен сън, помисли тя й отново затвори очи. Току-що бе писала писмо до снаха си и сигурно затова тя бе заела мястото на Мелисанда в съня й.

Алекс се успокои. Бързо се унесе в дрямка, но този път не я споходи никакъв сън, а един тих нежен глас, който се приближаваше все повече и повече до нея, и повтаряше непрестанно.

— Синджан е болна… Синджан е болна. Тя е в беда. Помогни й, трябва да й помогнеш…

Алекс свъси вежди и простена. Събуди се мигновено. До леглото й спокойна и безмълвна стоеше Невестата-дева и бялата й рокля леко шумолеше в тишината на стаята. Тя заговори отново, но думите й звучаха само в главата на Алекс, призракът не отвори устни. Тя чуваше нежните и тихи, но настойчиви слова.

— Синджан е болна… в беда… Помогни й, помогни й!

— Какво има? Моля те, кажи ми какво е станало със Синджан?

— Помогни й — нежният глас този път прозвуча почти умоляващо. Красивата млада жена пред нея чупеше тревожно ръце. Странно колко дълги и тънки бяха пръстите й. Въпреки това приличаха на истински и костите прозираха под кожата като тъмни сенки. Изящната й дълга коса беше толкова руса, че блестеше като сребърна на следобедната светлина.

— Помогни й. Изпаднала е в голяма беда.

— Да, ще й помогна — каза Алекс, претърколи се в леглото и се изправи на крака. Видя, че призракът й кимва и след това се оттегля с леки стъпки към ъгъла на спалнята на графинята. Алекс наблюдаваше как постепенно избледнява и се превръща във все по-светло и ефирно отражение на самата себе си, докато накрая от нея нищо не остана. Абсолютно нищо.

Алекс пое дълбоко въздух. От много месеци насам призракът не й се бе появявал. Последния път Девата бе дошла да й съобщи с усмивка, че кравата на фермера Елиъс вече няма колики и може да дава мляко за болното бебе в къщата. Тя беше дошла и тогава, когато Алекс имаше нужда от нея — когато раждаше близнаците и пищеше измъчена от непоносимата болка и за нищо на света не вярваше, че ще остане жива. Тогава Невестата-дева бе дошла при нея и й бе казала, че ще се оправи и не трябва нито за миг да се съмнява в това. Алекс можеше да се закълне, че една нежна ръка я бе докоснала по челото, след това по корема и болката беше утихнала. Разбира се Дъглас обясни това — била в унес и имала видения. Не трябваше да го споделя с него. Той проявяваше магарешко упорство по въпроса с призрака и тя знаеше защо. Мъжете не могат да приемат нещо, което не разбират. Те не могат да приемат нещо, ако не го усетят в устата си, ако не го видят с очите си, ако на глас не разговарят с него и най-накрая — да го смачкат, ако не го харесват. Появяването на Невестата-дева не можеше да бъде обяснено, следователно тя не съществуваше.

Сега тя отново й се бе явила, за да й каже, че Синджан е болна и е изпаднала в беда. Алекс усети стаята да се върти пред очите й, но бързо й мина. Сърцето й биеше лудо. Тя спря да мисли и пое дълбоко въздух. Дъглас не беше у дома. Преди няколко дни се бе върнал в Лондон, за да се срещне с лорд Евъри във Форин Офис.

Но и без това от него не би имало полза. Ако тя споделеше с него думите на Невестата-дева, той щеше да я изгледа презрително, да се засмее и да се държи идиотски. Не, беше добре дошло, че го няма. Тя знаеше, че той не би й позволил да предприеме каквито и да било действия — беше стигнал чак дотам, че преди да тръгне, накара я да се закълне, че докато той отсъства от дома, тя ще бъде в пълен покой. А тя беше убедена, че непременно трябва да направи нещо.

Алекс уведоми, че заминава на гости при зет си и сестра си в Котсуолдс. Верният Холис я погледна така, сякаш си беше загубила разсъдъка си, а не само една закуска. За сметка на него, свекърва й остана много доволна, че няма да й се мярка пред очите известно време.

Алекс знаеше, че през последните пет години Невестата-дева беше посещавала и Софи. Двете заедно щяха да решат какво да правят.



Замъкът Вер


Филип се измъкна от замъка в десет часа същата нощ. Наистина беше изплашен, но не чак дотам, че да не може трезво да разсъждава. Безпокойството за живота на Синджан надделя над загнездилия се в него страх.

Той успя да си свърши работата в конюшнята с такава ловкост, че дори Джордж II не излая нито веднъж. Беше го видял тъкмо навреме, за да го почеше зад проскубаните уши, преди да е вдигнал на крак цялата къща с лая си.

Филип не се задържа в конюшнята. Момчетата спяха в помещенията зад сайванта. Той оседла своето пони Брекън, бързо го изведе навън, прекоси алеята и чак тогава го възседна.

Предстоеше му дълъг път, но той беше твърдо решена да го измине. Молеше се само да успее да стигне навреме.

Искаше му се да уведоми Дулчи какво е решил да направи, но дълбоко в себе си знаеше, че не трябва, защото тя нямаше да държи устата си затворена. Вместо това я помоли с широка прозявка, облечен в нощницата си, да отиде и да види как е мащехата му, да й даде вода и да я завие с толкова одеяла, колкото намери.

Дулчи беше обещала да направи това. Той се помоли на Бога и пришпори понито си в галоп. Молеше се леля Арлет да не спипа Дулчи в господарската спалня и да я изгони, или още по-лошо — да я удари и нарани.

Имаше пълнолуние. Тъмните дъждовни облаци, които покриваха небето през последните три дни, бяха изчезнали. На тяхно място в небето плуваха бели облаци, през които луната и звездите хвърляха своя блясък. Той виждаше ясно пътя пред себе си.

Когато чу тропот на конски копита зад гърба си, Филип помисли, че сърцето му ще се пръсне. Бързо насочи Брекън към гъстите храсталаци край пътя и затисна с пръсти ноздрите на кончето, за да му попречи да изцвили.

Конниците бяха трима. Когато наближиха, той вече ясно различаваше говора им.

— Да, голяма сладурана е тя. Ще видиш, че ще е моя.

— Не, тя ще бъде моя, нахалнико. Баща й ми обеща, а и господарят също даде съгласието си.

Третият мъж избухна в силен смях — самодоволен и тържествуващ смях. Изплю се и каза:

— И двамата не сте в сметката. Не знаете ли, че аз вече спах с нея и че тя ми принадлежи. Ще кажа за това на господаря и всичко ще се уреди. И още нещо ще ви кажа, момчета, циците й никак не са малки.

Разнесе се залп от крясъци и псувни, конете започнаха да цвилят. Филип стоеше като каменна статуя на мястото си, чакаше и се молеше най-силният да си получи сладураната, а другите двама да вървят по дяволите.

Борбата продължи още десетина минути. Накрая Филип чу как някой високо изпсува, а миг след това отекна пистолетен изстрел. Мили Боже, каза си той и преглътна толкова напрегнато, че едва не се задави.

Чу се вик и след това настъпи гробна тишина.

— Уби Дингъл, глупако.

— Да, той е спал с нея. Заслужаваше си го мръсникът!

Другият мъж се завайка и закрещя.

— А какво ще стане, ако вече е взела да издува корема? Голям глупак си, Алфи. Сега Макферсон ще си поръча нашите карантии за закуска.

— На никого няма да казваме. Все едно, че го е убил проклетият Кинрос. Давай да се махаме! Мятай се на коня!

Те се отдалечиха в галоп, а третият мъж остана на пътя. Филип стоеше, без да знае какво да направи. После върза Брекън за едно дърво и излезе тихо от скривалището си. Мъжът лежеше проснат по гръб, с широко разкрачени крака и разперени ръце. Върху гърдите му имаше огромно червено петно. Очите му бяха широко отворени и пълни и с изненада. Зъбите му бяха оголени, сякаш всеки миг щеше да изръмжи. Нямаше съмнение, че е мъртъв.

Филип повърна. След това изтича обратно при Брекън и го върна на пътя.

Беше разпознал мъжа. Един побойник на име Дингъл, който беше от най-злобните момци на Макферсонови.

Баща му веднъж му го бе показал, когато бяха на посещение в Двореца Кълрос и беше казал, че този е отличен образец на калибъра на макферсоновите воини.

Филип, галопираше, докато Брекън се задъха от умора. После спря да починат и заспа върху гърба на коня си. Когато понито се размърда, той се събуди и изпадна в паника, защото не знаеше колко време е проспал. Но животното не можеше да поддържа галопа постоянно и той беше принуден да не го пришпорва. Видя още няколко мъже и селянки. Какво правеха те в полето посред нощ, щеше да си остане загадка. Той сви встрани от пътя, за да не го забележат, но въпреки това чу единият от мъжете да вика след него.

Качи се на ферибота за Единбург в четири часа сутринта и отброи на стария моряк всичките шилинги, които беше взел от сейфа на баща си. Сгуши се между два чувала със зърно, за да се стопли. Пристигна пред къщата на баща си на площад Аботсфорд малко след шест часа сутринта. Беше му отнело почти час да открие къщата и когато най-после застана пред входа, очите му бяха пълни със сълзи.

На вратата застана Енгъс с широко отворена в прозявка уста, която забрави да затвори, като видя момчето.

— О, вие ли сте, млади господарю! Господарят сигурно страшно ще се зарадва. С кого сте дошъл, с госпожата ли?

— Бързо ме отведи при баща ми, Енгъс. Трябва да говоря с него.

Докато Енгъс го зяпаше и се опитваше да си събере ума, Филип го заобиколи и се стрелна нагоре по стълбата. Не спря да тича, докато не стигна господарската спалня и не разтвори със замах вратата, която се блъсна с трясък в стената.

Колин моментално се събуди и седна в леглото.

— Мили Боже, Филип! Какво, по дяволите, правиш тук?

— Татко, бързо, трябва да се върнеш у дома. Заради Синджан. Много е болна.

— Синджан? — попита недоумяващо Колин.

— Твоята съпруга, татко, жена ти. Бързо, тръгвай — Филип издърпа завивките от леглото. Трепереше от срах и от облекчение, че е успял да открие баща си.