Двамата се спогледаха над главата на Филип. Синджан се усмихна, а Колин каза:

— Ти смяташ, че всеки член от семейството трябва да дава своя принос, така ли? На всеки трябва да му се да де възможност да се прояви като герой.

— Това означава, че и за Дахлинг трябва да има такава възможност — каза Филип и се намръщи. — Ти какво мислиш, Синджан?

— Мисля, че баща ти най-накрая намери правилният отговор.

— Сега, Филип, ако ти приемеш извинението на Джоан…

— Името й е Синджан, татко. Ти си готова да направиш всичко за доброто на моя баща, така че смятам, че не бива да заставам срещу теб.

— Благодаря ти — отвърна кротко тя и забеляза как лявата вежда на Колин въпросително се повдигна. Проследи как баща и син напускат Вътрешната господарска стая. Колин се бе привел напред, за да чува какво му говори Филип.

Тя го обичаше толкова силно, че чак изпита болка от това.

Кой, по дяволите, беше казал на Робърт Макферсон, че Колин е убил жена си?



Късно следобед се застуди. Небето беше безоблачно и шербруково-синьо, както Софи обърна внимание на съпруга си, преди да го целуне.

Колин беше пожелал да остане за известно време сам. Сега, като видя петното от вода върху страницата на книгата, която държеше в ръце, той свъси вежди. Нямаше съмнение, че за книгата бяха положени грижи — беше почистена от праха, корицата беше запъната в хартия, но петното си стоеше върху страницата. Разбира се, тя се бе погрижила за книгата, както беше направила и с всички останали книги. Той знаеше отпреди, че тя беше свършила тази работа, но чак сега разбра, че се е отнесла с всяка книга като с истинско съкровище — с почит и преклонение. Той остави книгата и се върна при бюрото си. Отпусна се удобно в креслото, кръстосал, ръце на тила си, и затвори очи.

Намираше се в своя кабинет в северната кула. Усещаше аромата на пресен пирен и рози. Както и този на лимон и пчелен восък. Това му напомняше за майка му, но сега той не изпитваше гняв към съпругата си, а напротив — дълбока благодарност. Помисли си, че сигурно не след дълго, когато му замирише на лимон и пчелен восък, вече няма да се сеща за майка си, а ще си мисли за жена си.

Обичам те.

Колин мислеше, че винаги е знаел, че тя го обича, въпреки че не се отнасяше с особено доверие към идеята за любов от пръв поглед. От друга страна, тя беше застанала до него още от самото начало. Вярата й в него никога не се разколеба. Дори когато спореха, той знаеше, че тя с готовност ще умре за него, ако се наложи.

Всичко беше много просто.

Той беше толкова щастлив, че не можеше да повярва, че това, което става, е истина. Беше открил своята богата наследничка. Освен това беше намерил жената, която да бъде чудесна майка за неговите деца, беше спечелил незаменима съпруга. Макар и твърдоглава. Макар и прекалено импулсивна.

Точно в мига, когато всичко просветляваше и се измъкваше изпод булото на огромния черен облак, се появяваше някакъв таен неприятел. Замисли се дали не е трябвало да използва сила, за да научи името на врага си от Макферсон. Може би Джоан нямаше да му попречи да го направи в колибата. Може би тя самата щеше да настоява пред него да набие Макферсон.

Това предизвика усмивката му. Тя ставаше истински кръвожадна, когато нещо заплашваше неговия живот. Помисли си за леля Арлет — една жена, която явно не беше на себе си, и той беше единственият, който не го бе забелязал. Заради неговата слепота Джоан можеше сега да е мъртва. Той стисна зъби при тази мисъл. Всичко се оказа вярно. Леля Арлет призна пред него, че щяло да бъде по-добре, ако малката кучка била умряла. Тогава всичко щяло да се върне по старому. Тогава тя отново щяла да има власт.

Но тя не беше казвала нищо на Макферсон. Колин въздъхна. Когато чу да отекват стъпки нагоре по стълбището на кулата, той отвори очи. Разпозна чии са тези леки стъпки и се наведе напред в креслото, отправил поглед към обкованата с желязо врата.

Беше Джоан. Лицето и беше поруменяло от напрежението. Челото й беше потно.

Той скочи от мястото си и отиде при нея:

— Още не си съвсем във формата си на амазонка. Ела и седни за малко, да си поемеш дъх.

Тя го направи.

— Срамота е да се задъхвам от някакви най-обикновени стълби. Здравей. Колин. Добре ли си? Имах нужда да се освободя за малко от чуждо присъствие. И ти ли?

— Да, но се радвам, че ти си тук.

Тя пое дълбоко дъх.

— Дойдох по конкретен повод.

— Искаш да разбереш как е минал разговора ми с леля Арлет.

— Може би да, но не е точно това. Тоест, има нещо друго, но мисля, че няма да ме изгониш навън, след като не съм дошла да науча това. Дошла съм за нещо съвсем различно, което не търпи отлагане. Виждам, че не четеш някаква книга.

Той въпросително повдигна вежди и й подаде книгата с думите.

— Благодаря ти, че си се погрижила за тази книга. Тя ми спомен от дядо ми. Той обичаше да ми чете откъси от нея. Това са Писмата на Честърфийлд до сина му. Мисля, че е време и аз да започна да чета на Филип от тези писма на историческа и митологическа тема. Прегледах отново книгата и се оказа, че съм бил прав.

— Синът на Честърфийлд също се казва Филип. Не е ли любопитно това съвпадение? Дъглас не ме насочи към Честърфийлд, но аз сама го открих много бързо. Той не е живял добре с жена си и затова е имал лошо отношение към жените въобще. Дъглас каза, че Честърфийлд нямал удоволствието да срещне мен, за да промени отношението си. И след като било така, аз не трябвало да му обръщам никакво внимание. А ето едно от любимите ми писма. Носи знанието си, както личния си часовник, в своя джоб… Най-важно от всичко е да избягваш да говориш за себе си когато това е възможно.

Той я гледаше смаян. Чудеше се дали тя ще продължи да му поднася изненади до края на живота му.

— Книгите ми, които пристигнаха от дома, още стоят в сандъците. Не ми е останало време да ги разопаковам — като каза това, тя го погледна неуверено. — Освен това не знам къде би желал да ги подредя.

Колин се почувства като някой влюбен в себе си идиот. Ако не тя, а някой друг беше поставил този въпрос пред него по такъв начин, той щеше да го измъчва, да го смаже от бой. Но с нея беше различно. Дори сега тя не беше сигурна как ще реагира на думите й той. Ставаше въпрос за проклетите й книги, за Бога.

— Знаеш — произнесе бавно той и се усмихна, — че в замъка има стаи в излишък. Можеш да използваш всяка една от тях, която пожелаеш. Но ако искаш, ще ми бъде приятно да поделя тази стая с теб.

Ослепителна усмивка огря лицето й и тя скочи на крака.

— Ах, Колин. Толкова те обичам! — и се хвърли в обятията му.

Той я пое. Смееше се, целуваше ухото и носа й, галеше веждите й с пръсти. Завъртя я във въздуха и попита:

— И всичко това единствено заради предложението да използваш тази мрачна стая и няколко рафта?

Той й предлагаше част от себе си. Предлагаше й нещо лично свое, нещо скъпо, мило и съвсем интимно, което никога не би позволил да му отнемат. Но тя не му каза това. Той й го беше предложил, защото вярваше, че тя никога нямаше да му го отнеме.

— Дойдох при теб по специален повод — каза с искрящи очи тя и го целуна по брадичката.

— Да, но още не си ми казала точно какъв е поводът.

— Дойдох при теб, за да се любим. Колин.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Но това не се прави по този начин — каза бавно Колин, без да отделя очи от жена си. Всичките му намерения и представи за това как ще я прелъсти нежно и внимателно мигновено излетяха през прозореца.

Тя погали лицето му с пръсти, прегърна го силно целуна го безброй пъти по устните, после по брадичката и носа и започна да гали и захапва ухото му. Между целувките каза:

— Постъпих егоистично. Държах се като дете. Беше ме страх, а ти си мъж и когато си се оженил за мен си очаквал да се държа като жена. Още сега ще осъществя очакванията ти. Не ме интересува болката. Това не е важно. Искам да ти дам това, което ти се полага. Ще ти се отдам толкова пъти, колкото пожелаеш, без да се оплаквам и да ридая като дете.

— Това е чудесно, Джоан. Но болката… Знам, че не си забравила за нея. Не искам да страдаш. Не искам да плачеш от болка, която аз съм ти причинил.

— Няма да плача. Ще бъда силна. Дъглас и Райдър ме научиха да понасям стоически трудностите. Винаги, когато се държах като момиче, Райдър ми дърпаше ушите. Никога повече няма да те разочаровам, Колин — тя си пое дълбоко въздух. — Заклевам ти се.

Той хвана ръцете й и бавно ги свали от врата си.

— Не мога да приема тази твоя саможертва. Прекалено голяма е, за да го искам от теб. Но може би ще позволяваш веднъж годишно да идвам при теб… за да създадем дете, за нищо повече от това — той тежко въздъхна и заприлича на мъченик. — Наистина нямам нищо против да бъде така. За мен ще бъде достатъчно аз да ти доставям удоволствие всяка нощ. Трябва да се задоволя с това. Не съм някакво чудовище, за да те карам да виеш от болка.

— О, Колин. Толкова си благороден, толкова си великодушен, но аз вече реших. Готова съм да го направя още сега. По този начин ще имам достатъчно време да се възстановя до вечеря. Освен това, ако не издържа на болката и закрещя, тук няма никой, който може да ме чуе. А сега искам да се съблека.

Той беше толкова смаян, че не можеше да откъсне очите си от нея. Опита се да потисне надигналия се в него лудешки смях.

— Предлагаш ми се по този начин, за да повярвам колко много ме обичаш — каза той силно трогнат. — Въпреки че ти е известно какво ще се случи, ти си готова да ми се отдадеш? Това наистина ме трогва, Джоан. По този начин осъзнавам колко силни и всеотдайни са твоите чувства към мен. Покорен съм от твоето себеотрицание.

Тя си играеше с връзките на ризата му и дърпаше копчетата на брича му, Той се засмя и я плесна през ръцете, за да ги махне оттам.

— Ще направим това едновременно. Съгласна ли си?

Тя кимна, този път без да го погледне, и се зае да съблече дрехите си.

Синджан искаше да го прелъсти на килима. Направо беше готова да се нахвърли върху него. Той се замисли за миг върху ситуацията и намери, че идеята й е възхитителна.

Колин още изхлузваше левия си ботуш, когато тя вече стоеше гола пред него, сложила ръце на кръста си. Направя жалък опит да му се усмихне прелъстително. Изглеждаше изплашена до смърт, но непоколебима. Приличаше на своята съименница Жана д’Арк, поела пътя към своето мъченичество, изпълнена с гордост, че опазва достойнството си, дори докато наблюдава пламъците на кладата, върху която ще изгори. Каква чаровна глупачка беше тя.

Той се съблече и усети, че очите й не се отместват от корема му. Още не беше напълно възбуден, така че не би трябвало веднага да се разпищи от ужас.

В мига, в който тя се хвърли към него, той моментално се преобрази в ролята си на нежен прелъстител, за да сложи край на трагикомичния театър, който му се бе наложило да разиграва. Бързите му рефлекси спасиха и двамата. Тя така го стискаше за врата, сякаш искаше да го удуши. Засипваше го с целувки, а той се заливаше от смях.

Нека го прави, каза си той. Погали ръцете и хълбоците й и вдигна краката й около кръста си.

— О! — пророни тя и го обсипа отново с целувки, докато най-после трябваше да спре, за да си поеме въздух.

— Какво искаш да правя сега, Джоан?

— Искам да легнеш по гръб, за да те целувам. Не искам да мърдаш, Колин.

Той се подчини, отпусна я върху скъпия килим и сам, се настани до нея. Късното следобедно слънце изпращаше сребърните си лъчи през тесните прозорци на кулата. Въздухът беше топъл и приятен. Тя лежеше върху, него, наместила удобно краката си между неговите. Теглата им бяха плътно долепени.

Без да иска той се притисна в нея и видя как в очите й мигновено се появи страх, но тя бързо го преодоля, усмихна му се и се отпусна назад.

— Много си красив, Колин. Няма по-щастлива съпруга от мен.

— Ъ-ъ-ъ… благодаря — отговори той. Усещаше как ужасно бързо се възбужда, по-бързо отколкото допускаше, че е възможно. От допира в корема й нарастваше още повече. Въпреки това тя не се разколеба. Чу я как дълбоко си поема дъх.

— Не искам да се мърдаш, Колин. Искам да лежиш съвсем спокойно. Ще те целувам така, както ти ме целува. Нали си съгласен?

При тези думи той се задави. Задави се така, че едва не си глътна езика. Това си беше истинска лудост. Едва успя да събере сили и да кимне.

Тя го целуна по врата, после по раменете и по гърдите. Нежните й пръсти бързо последваха дирята на устните й. Тя го обсипа с целувки. Той имаше чувството, че всеки миг ще се разлети на парчета. Тръпки побиха тялото му. Вдигна ръка, за да я отмести от себе си.

— Не, не мърдай. Ти обеща!

Нищо не беше обещавал, мислеше той, направо обезумял. Но въпреки това със сетни усилия си наложи да не мърда от мястото си. Сви юмруци встрани от тялото си. Нали това искаше тя. Но тя щеше да разбере всичко, о да, съвсем скоро всичко щеше да разбере.