— Това ми носи душевно спокойствие — бе отвърнал Райдър, когато Софи го попита защо прави това.

— Освен това Дъглас иска да се поизпоти малко — беше казала Алекс. — Чувства се объркан. Минаха два дни от смъртта на леля Арлет.

Синджан бе оставила двете съпруги да спорят оживено, дори след като вече бяха тръгнали ентусиазирано из замъка, за да проверят всяка врата дали не носи следи от взлом или тайно нахлуване. Синджан беше пожелала да остане малко сама. Котенцата я успокояваха. Сега двама малки Томчовци се катереха по полата й, за да се наместят удобно в скута й и мъркаха доволно, докато тъпчеха фустата й с лапички.

Тя ги погали, но си мислеше за нещо друго. Гласът на Остал вече звучеше далече и ставаше все по-неясен. На нея ли беше казал нещо? Не, разбира се, че не. Гласът на Крокър също едва се долавяше. Фени отново изпръхтя, но Синджан чу съвсем неясно и това. Беше съвсем отпусната и спокойна. Скоро заспа.

Не след дълго се събуди. Котенцата бяха заспали в скута й. Слънцето се бе качило високо и ярко светеше през огромния прозорец на конюшнята.

Макдъф се бе настанил удобно върху сламата срещу нея.

Тя поклати глава и му се усмихна.

— Здравей. Каква приятна изненада. Нека да стана и да те поздравя с добре дошъл, както е редно, Макдъф.

— О, не, Синджан, не е необходимо да ставаш точно сега. Погрижи се за котенцата. Те са хитри малки негодничета, нали? Не, стой там. Аз ще дойда при теб.

— Добре — съгласи се тя е си прозя. — Толкова много неща се случиха, откакто замина. Толкова много. Просто исках да избягам от всичко за малко. Срещна ли се с Колин? Знаеш ли за леля Арлет? Да не би да си дошъл да ни помогнеш?

— О, да — отвърна той. Наведе се над нея, нежно вдигна заспалите котенца от скута й и ги постави върху старото одеяло. — А сега — каза той и миг след това изтегли назад юмрука си и го заби в челюстта й.



Колин огледа внимателно салона. Беше късно следобед и всички се бяха събрали на чай.

— Къде е Джоан? — попита той.

— Не съм я виждала, откакто се разделихме след обяда — каза Софи. — Нито Алекс я е виждала, защото двете бяхме непрекъснато заедно.

— Ние търсихме някакви следи. По-точно искахме да разберем през коя врата точно се е вмъквал в замъка убиецът. Но не успяхме да открием нищо.

Софи я изгледа презрително и каза:

— Толкова си твърдоглава, Алекс! Ние открихме вратата. Минал е през малката странична вратичка на кухнята, Колин. За мен е очевидно, че тя е била отворена с взлом, въпреки че Алекс твърди, че било нормално да бъде в това състояние заради дълголетната употреба.

— Ще я видя — каза Колин. — Благодаря и на двете за усилията.

— Къде, по дяволите, е Синджан? — Райдър огласи целия салон с вика си.

Пристигна писмо, което малкият син на един от селяните предаде на Колин.

— Стой тук — каза Колин на момчето и веднага разпечата плика. Прочете писмото веднъж, после още един път. Пребледня. След това изруга.

Колин разпита момчето, но не успя да научи нищо от него. Бил някакъв господин, каза то, шапката му била нахлупена ниско над очите и бил увит с шал почти до носа. Изглеждал му познат, но не могъл да се сети кой е. Бил на кон и не слязъл нито за миг от огромния си жребец.

Колин се върна в салона и подаде писмото на Дъглас.

— Мили Боже! Не мога да повярвам, че това е истина!

Настъпи истински хаос, докато накрая Райдър прочете на висок глас.

Лорд Ешбърнхам,

Вашата заможна наследница е в ръцете ми. Ще я убия, ако не ми донесете петдесет хиляди лири. Давам ви два дни да донесете парите от Единбург. Предлагам ви да тръгнете незабавно. Ще ви наблюдавам неотлъчно. Когато се върнете в замъка Вер с парите, отново ще се свържа с вас.

— Проклета да е преизподнята! — изруга Алекс. Няколко минути по-късно в салона влезе Филпот и съобщи, че едно от момчетата току-що е открило Крокър и Остал вързани с кърпи в устата в сайванта. Никой от двамата не знаеше кой ги бе вързал. Просто си говорили, когато някой ги ударил отзад по главите. Колин се обърна и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита го Дъглас и го улови за рамото.

— В Единбург да взема проклетите пари.

— Изчакай миг, Колин — каза бавно Райдър, като прокарваше бавно пръст по брадичката си. — Първо трябва да помислим върху това. Вече имам план, предполагам. Елате.

Софи скочи на крака.

— О, не, вие няма да направите това! Дойдохме тук, за да помогнем на Синджан. Не можете да ни държите настрана точно сега!

— Наистина нямате право да го направите! — извика и Алекс и в същия миг се хвана за корема. След това се втурна към ъгъла на стаята, където Филпот беше поставил един леген специално за нея.



Макдъф видя как Колин напусна Вер рано на следващата сутрин, възседнал огромния Гъливер. Той беше бърз като вятъра. Макдъф бе предположил, че Колин ще тръгне веднага, но в края на краищата той не беше сключвал този брак по собственото си желание, така че нямаше нищо чудно в това да не бърза. Беше се оженил за Джоан Шербрук само за да сложи ръка върху парите й. Защо трябваше да бърза? Защо трябваше да се тревожи, ако бъде убита?

Разбира се, достойнството му изискваше от него да плати откупа и да я спаси.

Колин яздеше сам. Макдъф потри доволно ръце. Ако имаше късмет, Колин щеше да се върне във Вер с парите още същата вечер. Беше решил да ги остави да умират от страх за нея и да не изпрати съобщението си до следващата заран. Но нещо го накара да бърза да доведе нещата докрай. Нямаше причина да се бави и да се оттегля, без да си е свършил работата.

Дори му харесваше обстоятелството, че двамата й братя и жените им се намираха в замъка. Надяваше се, че ще се опитат да се намесят и ще приложат някой глупав план, за да го хванат. Така Колин още по-лесно щеше сам да влезе в капана, който Макдъф бе заложил за него. Щеше да му бъде приятно да им покаже какви глупави английски дървеняци представляват те. Беше много доволен, че са тук. И да искаше, не би могъл да нареди нещата по-добре от това.

Англичаните здравата губят. В това имаше някаква сладка ирония и Макдъф беше доволен. Тази радост притъпи постоянната болка, която чувстваше в гърдите си.

Изчака още малко, за да види дали някой от братята на Синджан няма да напусне замъка, но никой не излезе през главния вход. Изчака още час. Накрая, доволен от това, че никой не беше предприел нещо, Макдъф яхна коня си и се отправи обратно към малката колиба.

През страничната врата на кухнята се бе промъкнал Джейми, най-малкото от момчетата на един от селяните. Той бе влязъл през прословутата врата, за която Софи твърдеше, че е послужила за вход на убиеца. Джейми беше едно от дванадесетте малки момчета, които братята бяха скрили добре в наблюдателните им постове, разположени от всички страни на замъка.

Колин стоеше до масата в кухнята с огромна чаша гъсто кафе в ръка и чакаше.

— Беше един мъж, милорд. Това е вашият братовчед, онзи великан с червената брада, дето му викат Макдъф.

Колин пребледня. Райдър сложи ръка на рамото му.

— Кой е Макдъф, Колин?

— Братовчед ми. Дъглас се запозна с него в Лондон. Мили Боже, Райдър, защо? Нищо не разбирам.

Райдър даде на Джейми една гвинея. Момчето остана с отворена уста, после ахна и каза:

— Благодаря, милорд. Много ви благодаря. Майка ми ще ви благославя, наистина ще ви благославя.

Колин стана.

— А сега, Джейми, заведи ни на мястото, където го видя.



Дъглас се вмъкна през същата странична врата на кухнята час по-късно. Очите му искряха от зле прикрито вълнение. Той вдигна очи към жена си и видя, че и нейните искрят със същите пламъци.

— Двамата сме от един вид, нали?

— О, да. И скоро ще хванем Макдъф. Спомняш ли си го, Дъглас? Симпатичният великан, който дойде да види Колин в Лондон. Колин едва не припадна от изненада, когато разбра кой му е изпратил писмото. Той не разбира защо би могъл Макдъф да направи това.

— Мили Боже.

— Знам, че това за теб е голяма изненада. Колин и Райдър тръгнаха с момчето, което го е видяло, за да им покаже мястото, където се крие.

— Скоро ще пипнем убиеца на Арлет, както и този на Фиона. Чудя се само какъв ли мотив е имал.

Алекс поклати глава.

— Не знам, Дъглас. Нито Колин знае това. Разбира се Софи твърди, че ако е била с нас в Лондон, веднага е щяла да го заподозре.

Дъглас се засмя.

Когато Дъглас пристигна обратно в замъка в седем вечерта, той знаеше, че Макдъф ги наблюдава както знаеше и мястото, от където ги следи. Внимаваше да държи така извита главата си, че да не се вижда лицето му под гъстата зеленина, на елите. Стараеше се да даде възможност на Макдъф да забележи издутия пакет, които беше привързан на седлото му. Надяваше се Макдъф да не забележи, че Гъливер не е облян в пот и пяна от дългия път, който е изминал. Всъщност Гъливер не беше изминал повече от десетина минути път. Този кон беше цяла стихия. Дъглас си мислеше дали Колин би се съгласил да му го продаде.

Половин час по-късно Филпот предаде писмото, което беше оставено на стълбището пред главния вход. Дъглас го отвори и го прочете. Усмихна се.



Макдъф си подсвиркваше, когато спря коня си пред пустата колиба, сгушена под клонака на елите близо до източния край на Кравешкото блато. Беше усойно. Вонеше на гниеща растителност и застояла вода. Самата колиба можеше всеки миг да се разпадне. Знаеше се, че някакъв стар отшелник живял в нея в продължение на много години, докато една нощ но време на разразила се яростна буря той просто навлязъл в блатото, възпявайки небесата, и поел своя вечен път. Колибата имаше един единствен прозорец, който отдавна не беше свалян, закован с дъски, които бяха разкривени и изгнили, а една от тях се люлееше на ръждясалия пирон, на който висеше. Макдъф свали ръкавиците си и влезе вътре. Подът беше от пръст. Имаше едно тясно легло, една маса и два стола. Синджан беше вързана здраво за единия от тях. Макдъф сам бе донесъл столовете и масата. Той не можеше да си представи да се храни седнал върху пръстения под. В колибата имаше и плъхове, които се грижеха за остатъците от храната. Той си помисли, че сигурно са правили отлична компания на Синджан, докато него го е нямало.

Синджан забеляза огромния мъж, чак когато той се появи на вратата. Беше толкова едър, че не се побираше в рамката. Изглеждаше доволен от себе си проклетникът. Тя затвори за миг очи и си представи Колин и братята си. Те щяха да я открият. Не се съмняваше и за миг, че ще го направят. От друга страна, тя самата на всяка цена щеше да се опита да избяга. Почти беше готова.

— Не остава много време — заяви Макдъф, настани се на другия стол и потри една в друга огромните си ръце. Столът изскърца зловещо под тежестта му. Той изпъна пръстите си и пукотът от кокалчетата разцепи тишината. Отвори някаква кафява торба и извади от нея един хляб. Отчупи голямо парче от него и започна да яде.

— Не — каза с пълна уста той, — не остава много. Преди малко видях Колин да се връща от Единбург. Оставих писмото на стълбите пред главния вход. Нямаше смисъл да чакам до сутринта. Може би той ще пожелае да те получи обратно жива, мила моя. Кой може да знае това?

— Той е много почтен — каза Синджан, като се стараеше да запази неутрален тон. Тя не беше глупава. Страхуваше се от Макдъф.

Макдъф изсумтя и преглътна залъка си. Не спря да дъвче, докато не изяде целия хляб. Синджан усети как стомахът й се присвива от глад. Този негодник не го беше грижа дали тя умира, защото не е яла.

В този миг тя се замисли дали той наистина възнамерява да я освободи, както беше обещал.

— Гладна съм — каза тя, когато забеляза другата кафява торба.

— Жалко. Аз съм доста едър и няма достатъчно храна, за да дам и на теб. Може би за плъховете е останало нещичко, но не и за теб. Да, много жалко.

Тя го наблюдаваше как продължи да яде, докато и двете торби се изпразниха. Той ги смачка на топка и ги запрати в ъгъла. Въздухът беше пропит с миризмата на наденица и хляб.

— Ако плъховете искат да си хапнат от трошичките, ще трябва да прегризат първо торбите — каза той и се засмя доволно на остроумието си.

Почти беше свободна, помисли тя. Оставаше й малко. Той стана и се протегна. Достигаше изтърбушения покрив на колибата, както беше вдигнал ръце над главата си.

— Може би сега ще ми кажеш защо правиш това?

Той погледна синината на челюстта й, където я бе ударил предния следобед.

— Изкушавах се да те ударя отново, когато снощи ми зададе същия въпрос — той сви юмрук и го притисна в дланта на другата си ръка. — Вече не изглеждаш изискана дама, мила моя графиньо Ешбърнхам. По-скоро приличаш на раздърпана уличница от Сохо.

— Страхуваш ли се да ми кажеш? Да не би да си мислиш, че мога да се измъкна по някакъв начин и да те убия? Ти май се страхуваш от мен, така ли е?