— Отива му повече отколкото Франсиз Литъл, което е най-неподходящото за човек с гърди като вековен дънер. Макдъф! Не съм виждала по-червена коса от неговата, а няма пукната луничка. Очите му синеят като небето през май…

— Очите му имат същия цвят като твоите. Престани да се превъзнасяш по моя братовчед-великан. Доведи го тук.

— Не — възрази Синджан. — Първо ще закусиш. А, ето го и Финкъл. Той ще ти помогне за останалите неща. След малко ще се върна и ще ти помогна да се нахраниш.

— Нямам нужда от твоята помощ.

— Разбира се, че нямаш, но компанията ми ще ти бъде приятна, нали?

Той я погледна, а тя му се усмихна, нежно целуна стиснатите му устни и тръгна към вратата с почти танцова стъпка. На прага се обърна и го попита:

— Искаш ли да се ожениш за мен утре?

Той я погледна по-скоро с раздразнение отколкото с изненада и каза:

— Първата ти брачна нощ ще бъде страхотна. През цялото време ще лежа до теб като мъртвец.

— Това няма значение. Предстои ни цял живот да бъдем заедно.

— Отказвам да се оженя, докато не съм в състояние да легна с теб както си му е редът.

И веднага осъзна, че беше много глупаво от негова страна да изрече тези думи. Ако беше възможно, трябваше да се ожени на часа. Времето летеше. Той отчайващо се нуждаеше от парите й.



Синджан се облегна назад и загледа двамата мъже. Говореха тихо и тя не чуваше нищо от разговора им, но и без това не й се подслушваше, въпреки че владееше това изкуство до съвършенство. След като имаше трима по-големи братя, тя от малка се бе научила, че тайната информация за извършена пакост или нещо подобно се научава най-добре през ключалката на вратата. Застана до прозореца и погледна надолу към градината. Денят беше студен, но небето бе безоблачно и синьо, а храстите и дърветата — обсипани с цветове. Чу, че Колин се смее и обърна глава към мъжете като се усмихна. Макдъф — прякорът му беше по-странен и от нейния — изглеждаше симпатичен и — което беше по-важно — привързан към Колин. Дори седнал на леглото, той изглеждаше огромен. Не беше дебел, а просто грамаден като великан. И смехът му беше съответен на размерите — гръмогласен и волен. Тя го хареса. Не се притесняваше от присъствието на Макдъф в спалнята, защото предварително му бе заявила, че ако посещението му измори Колин, тя лично, ще го изрита навън.

Тогава той я беше погледнал с целия си огромен ръст и бе отговорил със смях.

— Виждам, че не сте страхливка, но сигурно сте глупавичка, щом сте приютила този бедняк в дома си. Веднага щом се наложи, ще си тръгна. Не се опасявайте, че ще му взема силиците на горкото момче.

И така, постигнала пълно съгласие с него, тя го заведе да види Колин.

Сега той се надигна и каза на братовчед си.

— Време е да почиваш, приятелю. Не, не ме убеждавай колко си добре. Дал съм обещание на Синджан, а и тя ми взе страха.

— Името й е Джоан. Не е мъж.

Макдъф повдигна огненочервената си вежда и рече:

— Ей че си кибритлия! Да не си ядосан на девойчето, Еш? Ще дойда да те видя утре сутринта. Прави това, което ти казва Синджан. Не знам дали ти е известно, но тя ме покани на сватбата.

След като си каза приказката, Макдъф Дънера си тръгна.

— И той като теб говори, без шотландски акцент.

— Симпатиите на Макдъф, въпреки прякора му, са на страната на английската линия в рода. Баща ми и майка му са брат и сестра. Майка му се омъжила за англичанин от Йорк — много богат търговец на желязо. И двамата учихме в Англия, но той беше по-амбициозен от мен. Мислех си, че когато му се отдаде възможност, ще прекъсне всички връзки с Шотландия. Поне така го бях чувал да говори. Но сега се колебая дали не е променил намеренията си, защото през последните пет години прекарва повечето време в Единбург.

— Изморен си, Колин. Ще се радвам да ми разкажеш всичко това, но по-късно, скъпи.

— Ти се заяждаш.

Той като че ли се бе обидил и това й хареса. Значи започва да му въздейства, помисли си тя.

— Не, не се заяждам. Сложи си ключа, за да провериш, че не заяждам. — каза тя, докато наместваше завивките около раменете му.

Той стъписан я погледна.

— Сексуалните ти намеци съвсем не подхождат на една непорочна девойка.

Той видя, че тя въобще не разбра какво има предвид и изсумтя.

— Просто искам да се махнеш от тук, Джоан.

— Веднага. Извинявай, Колин. Изморен си, имаш нужда от почивка.

На вратата се спря и го погледна.

— Искаш ли да се ожениш за мен вдругиден?

— Ако утре мога да ходя, вдругиден сигурно ще мога и да яздя.

Тя наклони глава в очакване на конкретен отговор, но когато видя, че той продължава да я гледа недоволно, усмихна се и излезе.

Колин се отпусна в леглото и затвори очи. Беше толкова притеснен и ядосан, че му идеше да крещи. Макдъф бе дошъл да му каже, че Макферсонови окупират земите на рода Кинрос. Бяха чули за финансовата му несъстоятелност, знаеха, че не е в Шотландия и се бяха възползвали от това. Те, според Макдъф, свободно нахлували, необезпокоявани от никого, в земите на Кинросови и заграбвали стадата им. Те бяха хищни и некадърни. Всичко, което правеха, беше да се вайкат за нещастията, които сами са си причинили. Бяха стигнали до там, че убили няколко селяни, които се опитали да спасят домовете си от плячкосване. Хората му правели всичко според силите си, но им липсвал водач. Никога досега Кинрос не се беше чувствал толкова безпомощен. Лежеше в това проклето прекрасно легло, в тази проклета красива къща, немощен като новородено пале и безполезен — както за себе си, така и за семейството и селяните си.

Най-важното нещо, което можеше да свърши, беше да се ожени за Джоан Шербрук. Нищо нямаше значение, дори зъбите й да бяха конски, щом жълтиците й блестяха и бяха многобройни. Нищо друго нямаше значение освен да смаже страхливото племе Макферсон и да спаси замъка Вер и останалите имоти на Кинросови. Трябваше бързо да действа. Опита се да стане. Прониза го остра болка в раненото бедро. Той скръцна със зъби и се сгромоляса пак в леглото. Главата му забуча. Следващия път, когато Джоан го попита дали ще се оженят, той ще й каже да повика свещеника още в следващите пет минути.



Дъглас Шербрук внимателно сгъна писмото и го върна в плика.

Започна да крачи напред-назад из библиотеката, после се закова на място, отново извади писмото от плика й го зачете. Големите печатни букви бяха изписани внимателно с черно мастило,

ЛОРД НОРТКЛИФ,

КОЛИН КИНРОС УБИ СЪПРУГАТА СИ. ТОЙ ЩЕ СЕ ОЖЕНИ ЗА СЕСТРА ВИ И ПОСЛЕ ЩЕ УБИЕ И НЕЯ. В ТОВА НЯМА НИКАКВО СЪМНЕНИЕ. ТОЙ Е БЕЗСКРУПУЛЕН И Е ГОТОВ НА ВСИЧКО, ЗА ДА ПОСТИГНЕ ТОВА, КОЕТО ИСКА. А ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО ИСКА СЕГА, Е ПАРИ.

Дъглас не обичаше такива неща. Анонимни обвинения, от които човек може да побеснее, и на които не вярва, защото са анонимни, но въпреки това червейчето на съмнението започва да те гризе, независимо от чувствата, които човек изпитва към този, когото обвиняват. Писмото пристигна точно преди час. Едно малко момче го беше подало на Дринан й казало, че някой си го помолил да го предаде лично на господаря на тази прекрасна къща.

Дринан не бе разпитал момчето как изглежда този някой си. Жалко. Дъглас предполагаше, че това е дело на мъж. Отново закрачи нервно без посока из стаята, но този път смачка писмото.

Колин бързо се възстановяваше. Синджан танцуваше от радост и искаше да се оженят до края на седмицата. Господи, вече беше вторник. Какво да прави? Знаеше много добре, че за Синджан няма да има никакво значение дори в проклетото писмо да обвиняваха Колин, че е убил сума ти народ. Просто нямаше да повярва. И никога не би повярвала. Или може би, преди да приеме за истина подобно обвинение, щеше да обяви война на цялото си семейство.

По дяволите! Не можеше да остави нещата така. Когато Алекс и Синджан отидоха в ателието на мадам Джордан да вземат сватбената премяна той се зае да разясни случая. Отиде при Колин.

Колин беше облечен в една от своите собствени пижами благодарение на Финкъл и още няколко души от прислугата, които отидоха до квартирата, опаковаха всичките му дрехи и донесоха тук двата куфара с багаж. Той беше изправен до леглото, отправил поглед към вратата.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Дъглас и влезе в стаята.

— Не, благодаря. Опитвам се да докажа на себе си, че мога да пресека три пъти стаята, без да се пльосна на носа си.

Дъглас се засмя й опита.

— Колко пъти го направи?

— Два пъти с една почивка от пет минути. Но имам чувството, че на третия път направо ще умра.

— Седни, Колин. Трябва да поговорим.

Колин с ентусиазъм прие предложението и се отпусна в едно кресло до камината. Опъна крака си напред, потръпна от болката в него и започна леко да го разтрива.

— Нали не си казал за раната ми на Джоан?

— Не. Само на жена си, въпреки че не проумявам какво значение има за теб дали Синджан знае или не.

— Това ще я вбеси и разтревожи. Тя няма да остави нещата така. Сигурно ще наеме някой полицай от „Бау Стрийт“ й ще хукне с него подир мъжа, който го е направил. Сигурно ще публикува съобщение в „Лондон Газет“, че дава награда за полезна за залавянето му информация. Може да си навлече някоя неприятност. Човек трябва да я пази повече от нея самата, отколкото от другите.

Дъглас го гледаше с широко отворени очи, когато най-сетне каза:

— Познаваш я толкова отскоро, а… — той поклати глава. — Точно така би постъпила. Понякога си мисля, че дори и добрият Дядо Боже не може да се досети какво си е наумила да извърши, докато не го направи. Занимава се с най-различни неща, както вече си забелязал.

— Не съм още наясно, но мисля, че скоро ще науча.

— Още не си ми казал как стана така, че те раниха.

Колин отговори, като избягваше да погледне Дъглас в очите.

— Някакъв пройдоха се опита да ме обере. Съборих го на земята, а той извади от ботуша си нож. Добра се само до хълбока ми.

— Ти уби ли го?

— Не, но трябваше да го убия този мръсник. Ако беше успял да пребърка джобовете ми, нямаше да припечели кой знае колко. Нямах повече от две гвинеи8 със себе си.

— Преди малко получих едно писмо, в което е написано, че си убил жена си.

Колин не помръдна. Сякаш се намъкнах в душата му, помисли Дъглас, където се спотайват болката и вината му. Но не беше съвсем сигурен в това. Колин беше отправил поглед над лявото рамо на Дъглас към камината.

— Не беше подписано. Донесло го някакво момче. Мразя такива писма. Човек се чувства направо отвратен от злобата, която блика от тях.

Колин отново нищо не каза:

— Досега никой не знаеше, че си бил женен.

— Така е. Мислех, че това не е ваша работа.

— Кога е починала съпругата ти?

— Малко преди брат ми. Преди шест месеца и половина.

— Как?

Стомахът на Колин се сви на топка,

— Падна от една скала и си счупи врата.

— Ти ли я бутна?

Колин не отговори. Това беше тягостно мълчание — пълно с болка и гняв.

— Имахте ли някакви недоразумения? Нещастен случай ли беше?

— Не съм убивал жена си. Нито ще убия сестра ти. Предполагам, че авторът на писмото те предупреждава точно за това.

— Правилно предполагаш.

— Ще кажеш ли на Джоан?

Дъглас го погледна с недоумение. Още не беше свикнал, че Колин нарича сестра му Джоан.

— Трябва да й кажа. Естествено, за предпочитане е ти сам да й разкажеш всичко и да й обясниш някои неща, които не желаеш да споделиш с мен.

Колин умишлено замълча. Беше предпазлив. Дъглас стана и каза:

— Съжалявам. Тя е моя сестра и животът й ми е скъп. Длъжен съм да я закрилям. Не е честно да не знае такова нещо за теб. Смятам, че преди да се ожените този въпрос трябва да се изясни. Настоявам това да стане.

Колин продължи да мълчи. Не вдигна поглед, докато Дъглас не затвори тихо вратата след себе си. Разтри бедрото си. Зарастващата рана го сърбеше и кожата около нея беше порозовяла. Но заздравяваше добре. Щеше ли обаче това да бъде достатъчно бързо?

Кой, за Бога? Кой може да е написал това писмо? Макферсонови бяха единствените, които подозираше. Те единствени имаха мотив. Първата му жена се казваше Фиона Дахлинг Макферсон. Беше най-голямата дъщеря на стария земевладелец Лахтам. Но тъст му нито се усъмни в него, нито го обвини за смъртта на дъщеря си. Поне беше така, когато Фиона умря. Разбира се, брат й Робърт не мислеше така, но в семейството тежеше думата на бащата. Колин беше чул, че от няколко месеца насам бащата на Фиона не бил много наред с разсъдъка и здравето му рязко се влошило, в което нямаше нищо чудно, защото той беше на възрастта на келтските скали в Лимнер. Да, сигурно подлите страхливци Макферсонови са написали и изпратили писмото. Нямаше кой друг.

Тревогата от проклетото писмо обаче бледнееше пред необходимостта да се ожени за Джоан колкото е възможно по-скоро. Ако не направеше това, щеше да загуби всичко. Той затвори очи. Опита се да заспи. След няколко часа стана от креслото и успя с много воля да премине два пъти стаята по дължина. Измина разстоянието за трети път. Силите му се възстановяваха, слава Богу. Само се молеше да стане достатъчно скоро.