Луси обиколи още веднъж къщата, търсейки начин да влезе, но навсякъде бе заключено. По пътя до тук бе видяла две странноприемници, няколко пансиона и малки мотели, предлагащи нощувка и закуска, където би могла да отседне. Но първо искаше да огледа къщата отвътре.

Тя промуши ръка през дупката в мрежестата врата и вдигна резето. Дъските проскърцаха под краката й, докато се промъкваше между шезлонгите с плесенясали ленени възглавници, които някога са били яркосини. Счупени вятърни камбанки, изправени от лъжици, висяха накриво в единия ъгъл, а в другия бе тикнат стар забравен вентилатор. Вратата към къщата бе заключена, но това не спря Вайпър. Тя разби едно от малките стъклени прозорчета е ръждясала градинска лопатка, бръкна нътре и завъртя ключалката.

Когато пристъпи в старомодната кухня, я лъхна на застояло като при всяко отдавна затворено помещение. Навремето някой много неуместно бе боядисал високите дървени шкафове в убито зелено. На вратичките им, както и на чекмеджетата, се бяха запазили оригиналните дръжки. В кухненската ниша бе натикана прекалено голяма и изключително грозна дървена маса, нескопосана имитация на викториански стил. Върху издраскания ламиниран кухненски плот бяха подредени стара микровълнова печка, нова кафе машина, блок за ножове и голяма стара глинена солница, от която стърчаха изкривени шпатули и обгорени пластмасови лъжици. До умивалника се мъдреше керамично прасе, облечено като френски сервитьор.

Неканената гостенка запали лампите и огледа долния етаж. Обиколи всекидневната, разходи се из остъклената веранда, надникна в задушния кабинет и накрая стигна до голямата спалня на първия етаж. Покривка на бели и тъмносини карета застилаше голямото двойно легло, от двете страни се виждаха нощни масички във формата на макари за кабели. Мебелировката се допълваше от скрин с три чекмеджета и две разнородни кресла. Върху стената в евтини рамки висяха две картини на Андрю Уайът8. В дрешника бяха окачени анорак, дънки, бейзболна шапка на „Детройт Лайънс“, а под тях бяха оставени маратонки. Съдейки по размерите, можеха да принадлежат на Панда, но това едва ли би могло да бъде достатъчно доказателство, че е нахлула в правилната къща.

Прилежащата баня беше облицована със старомодни фаянсови плочки в синьо-зелен цвят, а новата бяла завеса за душ не подсказваше нищо повече. Тя се поколеба, но после отвори аптечката. Четка за зъби, конци за зъби, „Адвил“ и бръснач „Атра“.

Върна се в кухнята и огледа старателно единствения предмет, който явно се отличаваше от останалите - супермодерна немска кафе машина, каквато можеше да си позволи високоплатен охранител, който обичаше хубавото кафе. Но чак това, което откри в хладилника, я убеди, че не е сгрешила мястото. Върху почти празния рафт Луси зърна бурканче с портокалов мармалад, точно от същата марка, който Панда мажеше върху нейните домашно опечени хлебчета.

- Истинските мъже ядат само желе от грозде - бе заявила тя, когато го видя да взема същото бурканче в бакалията близо до езерото Кадо. - Говоря сериозно, Панда. Ако купуваш портокалов мармалад, трябва да смениш пола върху личната си карта.

- Това обичам. Налага се да го приемеш.

В хладилника имаше още шест кутии кока-кола. Никаква бира. Докато пътуваше с колата и километрите се навъртаха, Луси не бе спряла да мисли за онази първа сутрин, когато се бе събудила в къщата край езерото и бе видяла празните бутилки от стека, който Панда бе купил предишната вечер. Кой телохранител ще пие по време на работа? Колкото и да напъваше паметта си, не можеше да си спомни да го е виждала наистина да пие, освен няколкото глътки, преди тя да влезе в гората, и как пресушава бутилката, когато излезе. Припомни си и за стека с шест бутилки, който бе донесъл първата нощ в онзи мотел. Но колко бира в действителност го бе видяла да изпива? Не повече от няколко глътки. Колкото до времето, прекарано край езерото Кадо... Той пиеше само кока-кола.

Тя погледна към стълбата, водеща към втория етаж, но нямаше желание да продължи с огледа. Вече напълно се бе стъмнило, а тепърва трябваше да намери място, където да пренощува. Но не искаше никъде да ходи. Искаше да спи тук, в тази голяма призрачна къща, изпълнена със спомените за отминали лета.

Луси се върна в голямата спалня на първия етаж. Грозни вертикални щори закриваха плъзгащите се врати, от които се излизаше на откритата веранда, а единствената заключалка беше отрязаната дръжка на метла, затъкната в релсата. След малко разузнаване, тя откри купчина от същите боксерки с ниска талия, които Панда бе купил по време на едно пазаруване, както и чифт черно-бели карирани шорти за плуване. Тя извади вещите си от колата, заключи вратата на спалнята, за да не влезе някое диво животно, и се устрои за през нощта.

Необясними проскърцвания смущаваха съня й, а на зазоряване сънува кошмар, че тича из къща с твърде много стаи, но без нито един изход. Сънят я събуди.

В стаята беше студено, ала тениската бе прилепнала към тялото й. Ранната утриина светлина проникваше през вертикалните щори. Луси се протегна, но изведнъж рязко се изправи в леглото, когато чу прещракването на ключалка.

Едно момче влезе през вратата, която тя бе заключила, преди да си легне.

- Махай се! - изшептя тя.

Момчето изглеждаше не по-малко стреснато от нея, но бързо се окопити. Големите му очи се присвиха и то доби войнствен вид, сякаш тя бе натрапникът.

Луси преглътна с усилие и седна на леглото. Ами ако беше сбъркала къщата?

Момчето носеше торбести, не особено чисти сиви спортни шорти, яркожълта тениска с щампована отпред електрическа китара и протрити маратонки без чорапи. Беше афроамериканче, а кожата му беше няколко нюанса по-светла от тази на брат й Андре. Дребно и мършаво - може би десет- или единайсетгодишно - детето имаше къса бухнала коса, възлести колене, дълги ръце и враждебно, агресивно изражение, сякаш предизвикваше целия свят. Може би този образ щеше да бъде по-убе-дителен, ако войнственият му вид не контрастираше с невероятно красивите златистокафяви очи, обрамчени с гъсти мигли.

- Ти не трябва да си тук - заяви момчето и вирна брадичка.

- Панда каза, че мога да остана - набързо скалъпи Луси лъжата.

- Той нищо не е казал на баба за това.

Значи, все пак не бе сбъркала къщата. Въпреки че разумът й заповядваше да дойде на себе си, не можеше да спре да трепери.

- Той не е споменал и за теб - каза Луси. - Кой си ти?

Но още докато задаваше въпроса, подозираше, че знае отговора. Това беше синът на Панда. А красивата бременна афроамериканска съпруга на Панда в момента беше в кухнята и подготвяше дома за ежегодната лятна ваканция, докато тъща му подреждаше в хладилника продуктите, които бяха купили по пътя. И всичко това означаваше, че Луси, два пъти носителка на наградата за отлично поведение в гимназията и председател на студентския съвет през последната година в колежа, беше съучастничка в прелюбодеяние.

- Аз съм Тоби - почти изплю той. - А ти коя си?

Трябваше да попита.

- Ти синът на Панда ли си?

- Да бе, точно. Ти изобщо не го познаваш, нали? Ти си някаква наркоманка от сушата и си нахлула тук, защото те е било страх да спиш на плажа.

Презрителната му нападка й донесе облекчение.

- Не съм наркоманка. Казвам се... Вайпър. - Думата сама излетя от устните й, отекна мелодично в главата й. Искаше отново да я произнесе. Вместо това провеси крака от ръба на леглото и погледна към вратата. - Защо нахълта в спалнята ми?

- Вратата не трябваше да е заключена. - Той се почеса по прасеца с върха на другата маратонка. - Моята баба се грижи за къщата. Тя видяла колата ти и ме изпрати да проверя кой е дошъл.

Луси се въздържа да отбележи, че въпросната „баба“ е доста нехайна икономка. Съдейки по това, което бе видяла, подовете бяха избърсани само в средата, а обирането на прах включваше само няколко маси.

- Почакай ме в кухнята, Тоби. Там ще поговорим. - Тя оправи усуканите си шорти и стана от леглото.

- Ще се обадя в полицията.

- Давай - предизвика го Луси. - Аз пък ще се обадя на Панда и ще му кажа, че десетгодишно хлапе е проникнало в спалнята му.

Златистокафявите очи се разшириха от възмущение.

- Не съм на десет! Аз съм на дванайсет!

- Извинявай за грешката.

Той й метна злобен поглед и излезе с ленива походка от стаята, преди тя да измисли как да го попита дали знае истинското име на Панда. Когато влезе в кухнята, момчето бе изчезнало.

Спалните на втория етаж бяха със скосени тавани, разнородни мебели и стари завеси. Голяма обща спалня заемаше почти целия етаж. Светлината, процеждаща се през прашните прозорци, осветяваше четири овехтели двуетажни легла, с тънки матраци на ивици, навити на рула в долния край. В пролуките между дъските на пода все още имаше пясък от отдавна отминали летни ваканции и Луси си представи мокрите бански, захвърлени на пода. Къщата като че ли още чакаше семейство Ремингтън да се завърне от Гранд Рапидс, Чикаго или някое друго място, където живееше. Какво го бе прихванало Панда, та да купи къща като тази? А какво бе прихванало нея, че да пожелае да остане тук?

Тя занесе в задния двор кафето, приготвено на модерната му кафе машина. Утрото бе слънчево, а небето - чисто. Бистрият въздух възкреси спомените за прекрасните утрини в Кемп Дейвид, за сестрите й, гонещи се край каменния бордюр на басейна в хотела „Аспен Лодж“, за родителите й, поемащи на излет в планината, само двамата. Тук, под сянката на стария дъб, се гушеше напукана маса за пикник, а металният прът бе застинал в очакване на играта с хвърляне на подкови. Пръстите й обхванаха чашата с кафе и Луси вдъхна свежия езерен въздух.

Къщата бе разположена върху стръмна скала, от която се спускаше дълга паянтова дървена стълба до стария навес за лодки и кея, които с годините бяха придобили избледнял синкавосив оттенък. Край скалистия и горист бряг не се виждаха други пристани, нито покриви на съседни къщи, надзъртащи изпод балдахина от зелени листа. Изглежда, къщата на Ремингтън бе единствената в Залива на гъските.

Водата в залива преливаше в богата палитра от цветове - тъмносиня в дълбокото и светлосива в по-плиткото, със светлокафяви ивици край брега и пясъчните наноси. Там, където заливът се сливаше с езерото Мичиган, утринното слънце бе обсипало вълнистата водна повърхност със сребристи проблясъци.

При вида на двете платноходки Луси си спомни виновно за дядо си, който обичаше да плава. Осъзнаваше, че повече не може да отлага. Остави чашата с кафе, протегна се към мобилния телефон и най-после набра номера му.

Още преди да чуе патрицианския глас на Джеймс Личфийлд, тя знаеше точно какво ще й каже бившият вицепрезидент на Съединените щати.

- Лусил, не одобрявам това, което правиш. Изобщо не го одобрявам.

- Каква изненада.

- Знаеш, че ненавиждам сарказма.

Тя подръпна оранжевия дред, висящ около едното й ухо.

- Ужасно ли беше?

- Не беше приятно, но изглежда, Мат успя да усмири пресата. - Тонът му стана още по-студен. - Предполагам, че ми се обаждаш, защото искаш по някакъв начин да ти помогна и да те подкрепя.

- Обзалагам се, че щеше да го направиш, ако те бях помолила. - В очите й запариха сълзи.

- Толкова много приличаш на майка си.

Той не го каза като комплимент, но тя все пак му благодари. И тогава, преди дядо й да продължи с гневните упреци, тя изтъкна това, което и двамата знаеха.

- Бягството помогна на Нийли да стане по-добра. Сигурна съм, че и на мен ще ми се отрази така.

- Не можеш да си сигурна за подобно нещо - сряза я той. -Ти просто не знаеш какво да правиш и не желаеш да отговаряш за последиците от постъпките си.

- И това също. - На него Луси потвърди това, което не бе посмяла да признае пред родители си. - Изоставих идеалния мъж и дори не зная защо.

- Сигурен съм, че имаш причини за това, жалко само, че не го направи, преди да ми се наложи да отлетя за Тексас. Знаеш колко мразя този щат.

- Само защото там се провали. Изборите бяха преди повече от трийсет години. Може би вече е крайно време да го преодолееш.

Той изсумтя недоволно, преди да продължи:

- И колко дълго смяташ да продължи тази твоя ваканция?

- Не зная. Може би седмица? А може и повече.

- И предполагам, че няма да ми кажеш къде се намираш?

- Ако ти кажа, може би ще се наложи да лъжеш. Не че не те бива в лъжите, но защо да поставяме един старец в неудобно положение?

- Ти си ужасно невъзпитано дете.

Луси се усмихна.

- Зная. И аз те обичам, дядко. - Той мразеше да го нарича „дядко“, но така му го връщаше за онова „Лусил“. - Отседнала съм в къщата на една приятелка на остров в Големите езера -додаде тя. - Но ти навярно вече го знаеш. - А ако но го знаеше, много скоро щеше да го научи, тъй като бе платила за наетата кола с кредитна карта, а любящите й родители със сигурност я следяха.