- И каква по-точно е целта на това обаждане?

- За да ти кажа, че... съжалявам, че те разочаровах. И да те помоля да бъдеш по-мил с мама. Всичко това е много тежко за нея.

- Не е нужно моята внучка да ми напомня как да се държа с дъщеря си.

- Не е съвсем вярно.

След това се отприщи строга лекция за уважението, почтеността и отговорностите на тези, на които е дадено толкова много. Вместо да го слуша, младата жена установи, че превърта в главата си разговора, който бе водила с майка си преди няколко месеца.

- Знаеш, че завиждам на отношенията ти с него - каза Нийли.

Луси погледна над резена кокосов пай с яйчен крем, който похапваха в любимия си ресторант в Джорджтаун.

- Той беше ужасен баща за теб.

- И едва ли най-добрият дядо на света. С изключение към теб.

Вярно беше. Сестрите и братът на Луси всячески се стараеха да го избягват, но двамата с Луси си паснаха от самото начало, въпреки че тя беше устата грубиянка, когато те се срещнаха за пръв път. И може би тъкмо заради това.

- Той ме обича - рече Луси. - Както и теб.

- Зная - кимна Нийли. - Но аз никога, никога няма да имам с него такива спокойни и благи отношения, каквито са твоите с него.

- Това наистина ли те дразни?

Тя си спомни усмивката на Нийли.

- Не. Тъкмо обратното. Старият проклетник се нуждае от теб също толкова много, колкото и ти от него.

Луси все още не бе сигурна какво точно бе имала предвид майка й.

Когато дядо и най-после приключи с нравоученията, тя му каза, че го обича, напомни му да се храни здравословно и го помоли да не мърмори толкова много на Трейси.

Той й заяви да си гледа работата.

След като затвори, тя изля остатъка от кафето в тревата и стана. Но тъкмо когато понечи да влезе в къщата, чу странен звук. Човешки звук. Шум, който се чува, когато някой се препъне и се опита да запази равновесие. Идваше откъм дърветата в северния край на поляната, откъдето започваше гората. Обърна се и зърна как сред дърветата се мярна яркожълта тениска, която тутакси изчезна сред боровете.

Тоби я шпионираше.

7.

Тоби хукна през гората, свърна наляво покрай голям дънер, профуча край гигантски камък, прескочи ствола на червения дъб, повален миналото лято от бурята. Най-накрая стигна до пътеката, водеща към малката къща. Макар и да беше по-дребен от повечето момчета на неговата възраст, той тичаше по-бързо от всички тях. Баба му казваше, че баща му също бил голям бегач.

Когато доближи до къщата, момчето затича по-бавно. Тя седеше на стъпалата на задната веранда, пушеше поредната цигара и се взираше в двора, както правеше, откакто бе дошла преди две седмици. Не че тя имаше какво да гледа. Дворът се спускаше стръмно към дерето и е изключение на доматите и чушките, които бе засадил господин Уензъл, градината на баба му бе обрасла с плевели. Две ябълкови и крушови дървета растяха зад пчеларницата - къщичката, където носеха питите и складираха бурканите с готов мед, но те не даваха толкова плод, като вишните в овощната градина на господин Уензъл.

Жената изпусна дълга струя дим, но дори не забеляза, че той се е върнал. Може би мислеше, че ако не го гледа, той ще изчезне. Но тя беше тази, която трябваше да изчезне. Тоби съжаляваше, че Ели и Итън Бейнър не бяха тук, за да отиде у тях. Те бяха най-добрите му приятели - по-точно единствените му приятели - но бяха заминали за лятото в Охайо, защото родителите им може би щяха да се разведат.

Тя изтръска пепелта от цигарата в розовите храсти на баба му.

- Ще вали - рече жената. - Пчелите се прибират.

Момчето погледна нервно към кошерите. Петнайсет кошера бяха разположени в дъното на двора, недалеч от границата с овощната градина на господин Уензъл. Баба му обичаше пчелите, но Тоби мразеше, когато го жилеха, затова гледаше да стои по-далеч от тях. Отначало, когато баба му се разболя, господин Уензъл наглеждаше кошерите, но после и той се разболя и отиде да живее в старчески дом на сушата. Сега синът му бе собственик на овощната градина, но той дори не живееше на острова, а само наемаше хора да се грижат за плодовите дръвчета.

Откакто господин Уензъл бе заминал, никой не бе проверявал пчелите и ако станеха прекалено много, щяха да започнат да се роят, а Тоби дори не искаше да мисли за това.

Всъщност той не искаше да мисли за много неща.

Госпожата кръстоса крака, всмукна дълбоко от цигарата и Задържа дима в дробовете си, сякаш не знаеше колко е вредно на нея. Тя имаше дълга червена коса и беше висока и наистина много кльощава, с щръкнали остри кости, които сякаш щяха да ме убодат, ако се приближиш до нея. Не го попита къде е бил.Навярно дори не бе забелязала, че го е нямало. Той приличаше па баба си. Мразеше, когато наоколо се мотаеха непознати. А сега и онази нова госпожа се бе появила в къщата на Ремингтън. Тя му каза, че името й е Вайпър. Тоби се съмняваше, че юва е истинското й име, макар че кой знае...

През цялата сутрин бе шпионирал дома на Ремингтьн, в случай че Панда, собственикът й, също се появи. Тоби никога не се бе срещал с Панда, но беше сигурен, че той ще престане да изпраща пари, ако узнае, че Тоби се грижи за къщата още от януари, когато баба му се бе разболяла. Тоби се нуждаеше от парите, иначе планът му да живее тук сам щеше да се провали. Ча последен път Панда бе идвал в града преди два месеца, но не се бе обадил на баба му, за да се оплаче от нещо, затова той реши, че се справя добре с почистването.

Тя угаси цигарата в чинийката, която бе оставила на стъпалото.

- Искаш ли да ти приготвя нещо за ядене?

- Не ми съ яде. - Баба му не му разрешаваше да казва „не ми съ“, но баба му вече не беше жива, а той искаше тази госпожа да разбере, че може сам да се грижи за себе си, да замине и да го остави на спокойствие.

Тя протегна крака и разтри коляното си. Дори за бяла жена кожата й беше прекалено бяла, а ръцете й бяха обсипани с лунички. Тоби не вярваше, че тя може да готви, защото, откакто беше дошла, само претопляше храната, която баба му бе оставила във фризера. Сякаш той не можеше сам да си ястопли.

Тя най-после го погледна, но като че ли не искаше да го види.

- И аз не по-малко от теб не желая да стоя тук. - Гласът й прозвуча, сякаш бе много уморена, но Тоби не разбираше от какво е толкова уморена, след като нищо не бе правила.

- Тогава защо не заминеш? - попита момчето.

- Защото баба ти е оставила тази къща на мен и ме е посочила за твоя настойница, а аз още не съм решила какво да правя.

- Нищо не е нужно да правиш. Аз мога сам да се грижа за себе си.

Тя взе пакета с цигарите и зарея поглед към пчеларницата. Все едно бе изгубила интерес.

Тоби мина покрай нея и закрачи решително по пътеката с каменни плочи, заобикаляща къщата. Защо тя не си заминава? Той можеше сам да ходи на училище, да си готви, да си пере дрехите и тям подобни глупости. Не го ли правеше, откакто баба му се разболя? Дори през онези няколко седмици след погребението, когато живя в дома на господин Уензъл, той се грижеше за всичко това. Баба му смяташе, че може сама да се справя, затова нямаше много приятели, с изключение на господин Уензъл и Големия Майк, който понякога я караше с колата до доктора. За всичко останало се грижеше Тоби.

Той се приближи към фасадата на къщата. Двамата с баба му я бяха боядисали преди три лета в синьо-зелено, със светлосив перваз. Баба му искаше да го боядиса в пурпурно, но той я бе разубедил. Сега съжаляваше, че не й бе позволил да избере цвета, който бе искала. Както съжаляваше, че и бе възразявал или че я бе упреквал, задето не му купи онази нова приставка за електронната игра, или за всичките си прегрешения.

Момчето се улови за най-голямото дърво в предния двор -клена, за който баба му казваше, че е по-стар от нея. Докато се катереше по дървото, одраска коляното си в кората, но продължи нагоре, за да бъде по-далеч от нея, от пчелите и от мислите за госпожата в къщата на Ремингтън. И по-близо до баба си и баща си на небето. Както и до майка си, но тя го бе изоставила, когато е бил още бебе, и Тоби не мислеше много за нея. Баба му казваше, че обичала дъщеря си, но тя била безполезна.

Баба му и майка му бяха бели, но Тоби беше черен като баща си и колкото да му липсваше баба му, в момента много повече му беше мъчно за баща му. Тоби беше на четири, когато баща му умря. Баща му беше промишлен алпинист - когото и да попиташ, ще ти каже, че това е най-опасната работа на света - и бе загинал, докато спасяваше свой колега, закъсал на една радиопредавателна кула за клетъчни телефони, близо до Травърс Бей. Това се бе случило през зимата, температурата беше под

Нулата и бушуваше снежна буря. Тоби беше готов да пожертва сичко, което имаше - дори ръката или крака си - само и само Ввща му още да е жив.

Луси откри в гаража скъп планински велосипед и модерен каяк под навеса за лодки, които бяха прекалено пони, за да бъдат захвърлени от семейство Ремингтън. След като установи, че пътуването до града не е толкова сложно, колкото и се бе сторило първата вечер, когато се изгуби из непознатите улички, тя реши да използва велосипеда, за да напазарува, а покупките прибра в раницата. На Черити Айланд бяха свикнали с нея какви туристи и никой не обърна внимание на оранжевите й дредове, халката на носа и войнишките боти.

След няколко дни Луси се качи на ферибота и отиде на сушата, за да се отърве от колата под наем. Докато беше там, се обзаведе с още допълнения за новия си гардероб и си направи няколко страхотни временни татуировки.

В края на първата й седмица в къщата тя бе изчистила основно всяко ъгълче на кухнята. Всеки път щом влезеше вътре, се изпълваше с все по-голяма ненавист към масата. Не само че беше огромна, твърде голяма за нишата, но и беше боядисана в отвратително ментовозелено, което би трябвало да е в тон със стените, но никак не им подхождаше. Дори изпече няколко хляба.

Ако не се смяташе това, че няколко пъти зърна дванайсетгодишното момче да я шпионира иззад дърветата, никой не наруши усамотението й. Сега бе идеалното време да се заеме с писателския проект за книгата на баща й. Тъй като до септември не планираше да се връща към работата си на лобист, първоначално възнамеряваше да започне да работи над проекта, след като се завърне от медения месец. Мат й бе казал, че му е дошло до гуша други хора да пишат за живота на Нийли. Но смяташе, че бъдещите поколения заслужават да узнаят истинската история на първата жена президент на нацията.

Баща й беше опитен журналист и първоначално смяташе сам да напише книгата, но след като поработи няколко месеца върху нея, реши, че една гледна точка не е достатъчна. Искаше да представи историята от различни ъгли, всеки от които да отразява различен аспект от живота на Нийли, затова помоли бащата на Нийли да напише един раздел, а друг възложи на Тери Акерман, дългогодишния помощник на Нийли. Но най-вече се интересуваше от гледната точка на Луси. Тя беше свидетел от първа ръка на събитията по време на първата кампания на Нийли за Сената, а след това и за Белия дом и можеше да разкаже каква майка е била Нийли. Луси с радост се съгласи, но досега не бе написала нито ред. И въпреки че срокът беше чак през септември, сега бе най-подходящият момент да започне.

В кабинета намери лаптоп - без никаква лична информация - и след закуската го отнесе на верандата. Настани се на един от шезлонгите, който бе покрила с плажна кърпа, и огледа татуировката с тръни и капки кръв около единия й бицепс. Беше изключително безвкусна, но на Луси й харесваше или може би просто й харесваше да излага на показ нещо подобно, дори и само временно. На опаковката пишеше, че ще избледнее след две седмици, но тя се запаси с още няколко такива, както и с татуировки с други дизайни, които може би щеше да използва, а може би - не.

Откъсна поглед от окървавените тръни и се замисли за това, което искаше да пише. Най-накрая постави пръсти на клавиатурата.

Когато майка ми беше президент...

Една катеричка прошумоля зад мрежата и я разсея за миг. Луси тръсна глава и отново насочи внимание към лаптопа.

Когато майка ми беше президент, работният ù ден започваше на бягащата пътечка всяка сутрин преди шест...

Луси мразеше бягащите пътечки. Предпочиташе разходките на открито, дори да валеше дъжд или сняг.

Майка ми вярваше в ползата от физическите упражнения.

Както и Луси, което не означаваше, че й харесват. Номерът беше да си избереш спорт, който не ти е противен.

Физкултурната ù програма бе разработена от личен треньор, но обикновено мама и татко тренираха сами в гимнастическата зала.

Луси не обичаше и гимнастическите зали.

Обикновено започваха с упражнения за загрявка, после...