- Защото са мръсни - сопна се тя и възмутено продължи: -11авсякъде тук цари безпорядък. Ако имаш късмета да притежа-наш къща като тази, би трябвало да се грижиш за нея.

- Правя го. Една жена идва да чисти на всеки две седмици.

- И сам можеш да видиш колко чудесно се справя със задълженията си.

Панда се огледа, като че ли виждаше мястото за пръв път.

- Наистина е малко запуснато.

- Мислиш ли?

- Ще наема някой друг.

Луси се запита дали пистолетът му отново е в кобура на глезена. Огнестрелните оръжия не я плашеха. Дълги години я бяха охранявали въоръжени агенти, макар че те обикновено носеха делови костюми, а не дънки и тениски с цинични надписи. Така че проблемът не беше в пистолета. А във факта, че не знаеше нито за оръжието, нито за двуседмичния договор, нито за каквито и да било незначителни подробности, когато реши да свали онази кърпа и да скочи в леглото с него.

Захвърли миячката за прозорци.

- Защо родителите ми са те наели? А не някой друг с добра репутация?

Това го вбеси.

- Аз имам добра репутация.

- Сигурна съм, че и те са го вярвали - изехидничи Вайпър. -Между другото, къде те намериха? Няма значение. Явно си част от някоя от онези затворнически програми, при които затворниците ги пускат, за да упражняват професията си.

Той наклони глава с озадачено изражение.

- Какво е станало с теб?

Грубото й поведение я въодушевяваше.

- Или може би някой помощник е видял името ти в регистъра за лица, извършили сексуални престъпления, и е решил да си направи малка шега? - Искаше да продължава в същия дух и да не спира, да даде воля на езика си, да сипе обида след обида, без да я е грижа как ще се отрази това на кабинета на президента на Съединените щати.

- Ти искаше да знаеш за мен. Ще ти кажа. - Кутията с кока-кола се стовари с глухо тупване върху дървената маса до вратата.

- Няма нужда. - Тя отново пусна в действие една от новите пренебрежителни насмешки от арсенала на Вайпър. - Все ми е едно.

- - Аз съм на трийсет и шест. Роден и отраснал в Детройт. Постоянно се забърквах в неприятности, докато не постъпих в армията, където ме вкараха в правия път. Изкарах лека и приятна служба в Германия, после постъпих в щатския университет в Уейн и получих степен по криминално право...

- Имаш диплома от колеж? Та ти едва можеш да свържеш две изречения.

Това го разгневи.

- Само защото не се хваля с изключителното си възпитание не означава, че не мога да свържа две изречения.

- Никога не съм се хвалила...

- Постъпих на работа в полицията в Детройт. Напуснах преди две години и основах частна охранителна фирма в Чикаго, специализирана в охраната на корпоративни шефове, знаменитости, спортисти и мошеници от Уолстрийт, получаващи смъртни заплахи, които напълно заслужават. Твоите родители ме наеха да те охранявам, защото съм добър в работата си. Никога не съм бил женен и не възнамерявам да се женя. Обичам кучета, но отсъствам твърде често, за да мога да се грижа за домашен любимец. Освен това харесвам хип-хоп и опера. Прави си каквито щеш заключения от всичко това. Когато не изпълнявам задача, обичам да спя гол. Има ли още нещо, което би искала да знаеш, макар че не те засяга?

- Патрик Шейд? И това име ли е една от поредните ти лъжи?

- Не. А и нямаше чак толкова много лъжи.

- А какво ще кажеш за затвора в Хънтсвил?

- Хайде стига! Ти знаеше, че е лъжа.

Всъщност не го знаеше.

- А работата ти по строежите?

- Известно време наистина съм бил строителен работник.

- Мъж на честта. Признавам, сгреших.

Но той не се предаваше.

Твоите родители ме наеха. Получавах заповеди от тях и съдейки по това, което се случи днес, са постъпили правилно, когато ми наредиха да не разкривам самоличността си.

- Те са прекалено загрижени за мен.

- Ти си получавала писма със заплахи. Два пъти са те нападали. И на твоята сватба присъстваха много видни личности. Има неща, които изискват разумна бдителност.

- Единственият човек, който ми навреди, това си ти!

Той се сепна и потрепери, но това не я зарадва толкова, колкото очакваше.

- Права си. Не биваше да давам воля на ръцете си, независимо колко ме побъркваше.

Признанието, че го е побърквала, я окуражи да продължи атаката си.

- Чия беше идеята за езерото Кадо?

- Беше подходящо място, където да се скриеш. Къщата е уединена, а родителите ти искаха да ти дадат време да помислиш и осъзнаеш, че си допуснала грешка.

- И всички ли смятахте, че най-добрият начин да стигна до езерото Кадо е на задната седалка на стар раздрънкан мотоциклет?

- Не съм планирал това.

- А аз пък си мислех, че планираш всичко.

- Да, следващия път, когато охранявам младоженка, дяволски добре ще се подготвя за вероятността тя да духне.

Луси повече не можеше да слуша всичко това и се отправи към вратата. Преди да стигне до нея, той отново заговори:

- Взех мотоциклета от един познат в Остин. Да се представя за рокер, беше добро прикритие. Пристигнах в Уайнет няколко дни преди теб, за да се помотая из местните барове, без да предизвикам нечии подозрения. Така имах възможност да слушам разговорите на посетителите и да видя дали няма да чуя нещо, което да ме притесни.

- И чу ли?

- Повечето хора най-вече говореха, че нито една жена не е достатъчно добра за Тед. Той е нещо като местен бог.

Тя се намръщи.

- Знаех, че не ме харесват.

- Не мисля, че е нещо лично. Или поне не го мислех тогава. Възможно е сега да съм си променил мнението.

Луси бе чула достатъчно, но когато се насочи към задната врата, господин Бърборко я настигна.

- Когато започна голямото ти бягство - подхвана той, -предположих, че ще продължи не повече от два часа. Откъде можех да зная, че си изпаднала в някакъв екзистенциален срив?

Думата я подразни. Тя предпочиташе оригвания, а не словесна ерудиция.

- Не беше срив. - Прекоси кухнята и излезе на верандата. Сега, когато тя не искаше да говори, Панда не се отлепяше от нея и не млъкваше.

- Още на следващия ден можех да сменя мотоциклета за сув, но не желаех да издъня прикритието си, а ти щеше да се опиташ да избягаш. Честно казано, не исках да си давам чак такъв зор. Освен това не се преструвай, че не ти хареса да се возиш на онзи мотоциклет.

Беше и харесало, но не смяташе да го признае. Луси отвори мрежестата врата и излезе на двора.

- За съжаление, фериботът ще потегли след няколко часа, така че ще ти бъда благодарна, ако ме оставиш сама. Сигурна съм, че имаш да вършиш куп неща.

Той застана пред нея, препречвайки пътя й.

- Луси, онази нощ...

Тя прикова поглед в ключицата му. Панда пъхна ръце в джобовете и се загледа в халката на носа и.

- Досега никога не съм допускал да се случи нещо подобно с клиент.

Тя не желаеше да слуша разкаянията му и се шмугна покрай него.

- Имаш пълното право да си ядосана - продължи той зад гърба й. - Прецаках нещата.

Луси рязко се извърна.

- Не си прецакал нещата. Прецака мен. И не мисля, че сексът ме притеснява. Аз съм зряла жена. Мога да правя колкото си искам секс. - Празни приказки. - Това, което ме притеснява, е, че не знаех с кого правя секс.

- Разбрах.

- Чудесно. А сега ме остави на мира.

- Добре.

Но той не помръдна. Луси не можеше да слуша повече извиненията му и размаха пръст към остъклената веранда.

- За разнообразие, по-добре се погрижи за къщата си, отколкото да ми досаждаш.

- Искаш да мия прозорци?

Нямаше предвид точно това. Не я бе грижа за прозорците.

- Предполагам, че можеш да ги гръмнеш - подхвърли язвително, - но ми се струва малко прекалено. Все пак къщата е твоя. Прави каквото искаш. - И с тези думи тя пристъпи към паянтовата стълба и заслиза, но с всяка стъпка негодуванието й се усилваше. Не искаше да напуска това място. Искаше да остане, искаше да закусва на остъклената веранда, да плава с лодката к езерото, да се скрие от целия свят. Той не заслужаваше тази къща. Ако беше нейна, тя щеше да се грижи за този дом с цялата си любов. Но не беше.

Врътна се и изтрополи ядно нагоре по стълбата.

- Ти не заслужаваш тази къща!

- А теб какво те интересува?

- Не ме интересува. Аз... - Прозрението я озари внезапно. Невероятно прозрение... Тя затвори уста. Отвори я. - Кога заминаваш?

Той я изгледа подозрително.

- Утре сутринта.

- И... Скоро ли ще се върнеш?

- Не съм сигурен. Имам нова задача. Може би през септември. Какво значение има това за теб?

Мислите й препускаха. Тя обичаше тази къща... този остров... Преглътна с усилие.

- Ако... няма да използваш къщата известно време... - Луси с всички сили се постара да говори спокойно, за да не му позволи той да разбере колко е важно това за нея. - Може да поискам да я наема. Трябва да свърша някои неща, а мястото не е по-лошо от всяко друго.

- Какви неща?

Нямаше намерение да му разказва за паниката, която я обземаше при мисълта да се върне във Вашингтон. Вместо това сви нехайно рамене.

- Да си почина от всичко. Да готвя. Освен това трябва да напиша нещо за един проект на баща ми. Можеш да приспаднеш наема за първия месец от заплатата ми като чистачка.

Панда я измери с каменна физиономия.

- Не мисля, че идеята е добра.

Луси нямаше намерение да се отказва толкова лесно.

- Значи, всички дрънканици за това, как си прецакал всичко, са били само празни приказки, така ли? Не искаш да подкрепиш думите с дела? Да изкупиш донякъде вината си?

- Изкупление? За това ли става дума?

Изкупление, но не и прошка.

- Защо не?

Той задълго не откъсна поглед от нея, тя също не отмести своя.

- Добре - рече той накрая. - Можеш да останеш един месец. Без да плащаш. И греховете ми са простени.

За нищо на света.

- Договорихме се.

Някакъв заек се стрелна през двора. Луси слезе на пристана, свали ботите и потопи крака във водата. Единственото дълбоко чувство, стаено зад онази целувка на летището, е било вина. И все пак, имайки предвид възможността да остане още известно време на острова, нямаше намерение да съжалява, задето се поддаде на импулса, довел я тук, където не бе длъжна с никого да се съобразява. Можеше да бъде себе си, макар че вече не бе сигурна коя беше тя.

Слънцето жулеше безпощадно и от туту поличката краката ужасно я сърбяха, стана и твърде горещо и тя се отправи към къщата. Панда сменяше стъклото на задната врата, което тя бе разбила. Луси реши да заобиколи къщата и да влезе през предния вход, за да не се налага да разговаря с него, но пътьом зърна в горичката яркочервена тениска. От днешното напрежение нервите й бяха опънати като струни, беше й писнало да я шпионират и нещо в нея се прекърши.

- Тоби! - Тя хукна между дърветата. - Тоби! Ела тук!

Той продължи да тича и тя едва не се заплете в дивите боровинки, докато го гонеше.

Момчето познаваше местността по-добре от нея, но не я бе грижа. Нямаше да му позволи да се измъкне. Тъкмо прескачаше гъста туфа орлова папрат, когато чу стъпки зад гърба си. Панда профуча край нея. Миг по-късно държеше за тениската уплашеното до смърт дванайсетгодишно момче.

-Какво хванахме тук? - изрече той.

Тя напълно бе забравила за Панда и инстинктите му на телохранител.

Тоби бе прекалено ужасен, за да се съпротивлява. Панда така здраво го бе сграбчил, че тениската се бе насъбрала под мишниците на момчето, разкривайки костеливите му ребра и хлътналия корем под ластика на прекалено широките камуфлажни шорти. Те висяха до коленете, а отдолу стърчаха мършавите му крака. Колкото и да бе ядосана, задето хлапето я шпионираше, Луси не можеше да понесе страха в очите му. Докосна ръката на Панда.

- Аз ще се погрижа.

- Сигурна ли си, че ще се справиш? - попита твой провлачено. - Хлапето изглежда опасно.

Умът на Тоби, възприемащ всичко буквално, не долови сарказма в думите му.

- А-а-аз не съм опасен.

- Това е Тоби - обясни Луси. - Неговата баба е твоята икономка.

- Наистина ли?

- Пуснете ме! - извика момчето. - Нищо не съм направил.

- Не е вярно - заяви Луси, когато Панда пусна тениската му. - Ти ме шпионираш от дни и аз искам това да престане.

Освободен от желязната хватка на Панда, Тоби отново възвърна дръзкия си войнствен вид.

- Никога никого не съм шпионирал. Баба ме изпрати, за да проверя дали не си замърсила мястото.

- Значи, съм била следена от един десетгодишен хлапак?

- Дванайсет!

Тя много добре го знаеше, но за разлика от Луси, Вайпър не се церемонеше с децата.

- Трябва да си намериш по-добро занимание - отсече тя.