Луси импулсивно сви по входната алея.


10.

Бри извика и отскочи от кошера.

- О, боже... О, боже... о, боже... - Простена, сви рамене и затрепери. Тъмната купчина, която бе видяла в плъзгащото се дъно, не беше просто боклук. О, не. Беше мишка. Мъртва мишка, запечатана в нещо като лепкава капсула, образувана от прополиса, отделян от пчелите.

Тя отново потръпна, смъкна коравите кожени пчеларски ръкавици и се затътри през двора. По думите на Тоби, господин Уензъл миналия месец бе дал на пчелите гъст захарен сироп, но сега рамките в плодниците трябваше да се сменят. А това беше едва третия кошер, който бе отворила. Какво ли щеше да намери в останалите?

Може би в крайна сметка Стар е била права. Тя мразеше да работи с пчелите на майка си. Но Бри не приличаше на Стар и от самото начало пчелите я очароваха. Всяко лято помагаше на Майра с кошерите. Вълнуваше я усещането за опасност, чувството на превъзходство, че се е научила да прави нещо, което братята й не умееха. Харесваха й редът, царящ в пчелната колония, строгите правила в семейните групи, образуващи общества, идеята за пчелна йерархия начело с царица. Но най-много й харесваше да бъде с Майра, която бе тиха и кротка жена, толкова различна от вятърничавата егоцентрична майка на Бри.

Бри бе прекарала будна почти цялата нощ, изучавайки малката колекция от книги на Майра по пчеларство, но нито книгите, нито всичките лета, през които бе помагала на Майра, я бяха подготвили за такава голяма отговорност. Преди няколко години дори бе посещавала курс по пчеларство, но Скот не й разреши да постави кошер в двора, така че никога не бе прилагала знанията си на практика. И ето къде се бе озовала сега, при това не само с един кошер, който да охранява от гризачи и паразити, както и да следи да не се пренасели, а с цели петнайсет.

Тя почеса единия глезен с върха на другата маратонка. Въпреки че якето на Майра с шапката със защитна мрежа й ставаше, гащеризонът в комплект към тях не беше предназначен за толкова висока и слаба фигура като нейната, затова тя бе обула своя панталон в цвят каки. Светлите цветове успокояваха пчелите, а тъмните им напомняха за хищници като миещи мечки и скунксове. За нещастие, бе забравила да напъха краищата на панталона в чорапите, което обясняваше ужилването на глезена.

Замисли се дали да не се опита да убеди Тоби да изхвърли мъртвата мишка, но той бе наследил неприязънта на майка си към пчелите, така че навярно нямаше шанс да успее. След вчерашния шпионски инцидент Бри бе решила да го държи по-внимателно под око, но в момента от момчето нямаше и следа. Затова пък видя да приближава към къщата една тийнейджьрка с боядисана черна коса и разрошени дредове. Беше надянала черен топ, шорти и грозни боти. Беше по-ниска от Бри, може би малко над метър и шейсет, с дребни фини черти и сочни устни. Ако не бяха ужасната прическа и прекалено тежкият грим, може би щеше да бъде красива. Освен това нейното лице й се струваше смътно познато, макар Бри да бе сигурна, че никога не са се срещали.

Тя вдигна мрежата върху шапката. Появата на момичето я притесняваше не само заради татуировката и халката на носа, но защото до вчера никой не я беше безпокоил. Харесваше й да се чувства невидима и искаше да си остане такава.

- Предполагам, че не сте бабата на Тоби - рече момичето.

Въпреки страховития й вид, не изглеждаше опасна. Бри

хвърли ръкавиците до пушалката, която бе използвала, за да усмири пчелите. Майра работеше с пчелите с голи ръце, но Бри далеч не бе готова за това.

- Бабата на Тоби почина в началото на май.

- Наистина ли? Много интересно. - Гостенката протегна ръка, доста странен жест за едно младо момиче. - Аз съм Вайпър.

Вайпър? Бри стисна ръката й, но всичко продължаваше да й се струва чудновато. В стария й социален кръг прегръдките бяха задължителни, дори с жени, които едва познаваше.

- Бри Уест.

- Приятно ми е да се запознаем, Бри. Тоби да е наоколо?

Откъде това момиче познаваше Тоби? Бри отново се почувства напълно некомпетентна и непригодна. Не знаеше къде е Тоби, нито какво правеше, когато не беше край нея.

- Тоби!

Никакъв отговор.

- Сигурно е в гората - изрече новодошлата с любезност, която накара Бри да осъзнае, че тя изобщо не беше тийнейджър-ка. - Вие майката на Тоби ли сте?

Заради бледата си кожа братята на червенокосата Бри и бяха лепнали прякора Трупа и имайки предвид расовата принадлежност на Тоби, тя си помисли, че жената иронизира. Ала съдейки по изражението й, тя изглеждаше напълно искрена.

- Не. Аз съм... негова настойница.

- Разбирам. - Нещо в прикования й поглед подсказваше на Бри, че тя наистина разбира - може би повече, отколкото на Бри й се искаше.

- С какво мога да ви помогна? - Бри осъзнаваше, че въпросът й прозвуча доста рязко, но тя искаше неканената гостенка по-скоро да си отиде, за да се върне при пчелите. А още по-силно искаше цигара.

- Ние сме съседи - продължи жената. - Аз съм наела къщата на Ремингтън.

Къщата на Ремингтън? Нейната къща. Това ли беше жената, която Тоби е шпионирал? Престори се, че няма представа.

- Къщата на Ремингтън? Аз... аз съм тук едва от две седмици.

- Намира се от другата страна на гората. Има пътека до там.

Пътеката, по която двете със Стар хиляди пъти бяха тичали

нагоре-надолу.

Жената погледна към кошерите.

- Вие сте пчеларка.

- Бабата на Тоби беше пчеларка. Аз само се опитвам да запазя пчелите живи.

- Имате ли опит в пчеларството?

Бри се засмя с дрезгав смях, на който сама се удиви.

- Едва ли. В детството си се занимавах с пчели, но оттогава мина много време. За щастие, това са здрави, развити колонии и студената пролет, изглежда, е попречила на роенето им. Ако не оплескам нещо, всичко с тях ще бъде наред.

- Това е чудесно. - Тя действително изглеждаше впечатлена. - Ще имате ли нещо против, ако ви взема Тоби утре за малко? Нуждая се от помощ, за да преместя някои мебели. Той ми гостува няколко пъти и аз помислих, че може би ще иска да поработи малко.

Той не бе ходил на гости. Беше шпионирал.

- Аз... надявам се, че не е причинил някакви неприятности.

- Ангел като Тоби?

Иронично повдигната й вежда сепна Бри. Тя отново с изумление чу собствения си смях.

- Целият е ваш.

Жената, която се представи за Вайпър, се извърна към гората и сви ръцете си на фуния около устата.

- Тоби! Утре следобед ще ми трябва помощ в къщата. Ела, ако искаш да изкараш малко джобни.

Нямаше отговор, ала това, изглежда, не я притесни. Отново насочи вниманието си към кошерите.

- Винаги съм се интересувала от пчели, но не зная нищо за тях. Ще бъде ли много нахално, ако ви помоля да ми разрешите някой път да наблюдавам, докато работите с тях?

Речникът и маниерите й до такава степен бяха в разрез с външността й, че Бри се стъписа. Може би тъкмо заради това кимна, преди да се усети.

- Ако желаете.

- Великолепно. Скоро ще се видим. - Тя се усмихна, обърна се и закрачи по пътя, по който бе дошла.

Бри се насочи към кошерите, но рязко спря, когато й хрумна една мисъл.

- Какво ви е отношението към мишките? - подвикна тя към отдалечаващата се жена.

- Мишките? - Вайпър спря. - Не са сред любимците ми. Защо?

Бри се поколеба, сетне посочи към последния кошер в редицата.

- Ако се интересувате от пчеларство, има нещо необикновено, което може би ще искате да видите. Някога чували ли сте за прополис?

- Не. Какво е това?

- Това е клей, гъста смес от смола, восък и прашец от пъпки на цветовете на растенията, с която пчелите запечатват процепите и дупките в стените на кошера. Притежава антибактериални свойства - някои пчелари търговци дори го събират, за да го продават. - Бри се опита да звучи професионално. - Пчелите го използват и като един вид хигиенна защита срещу нашественици, за да предпазят колонията от инфекция. Елате да погледнете.

Жената се приближи към кошера - истинско жертвеното агне, поведено към мястото на мишето заколение. Тя се спря пред противната буца и се втренчи в нея.

- Ужас.

Но не се отдръпна. Продължи да се взира. Бри взе лопатата, опряна на стъпалото.

- Ако искате да го изгребете и да го хвърлите в отточния улей...

Жената погледна през рамо.

Бри с все сили се стараеше да поддържа непринуден, свойски разговор.

- Прополисът всъщност е мумифицирал мишката. Не е ли удивително?

- Май ме поднасяте.

Под втренчения и поглед нехайната маска на Бри се свлече.

- Аз... мога и сама да го направя. Ще се наложи. Но... мразя мишки, а вие ми приличате на човек, готов на всякакво предизвикателство.

- Наистина ли? - грейна жената.

Бри кимна.

- Отлично. - Гостенката взе лопатата, загреба мишите останки и ги изхвърли в улея.

Беше минала цяла вечност, откакто друг човек бе правил нещо хубаво за нея - дори и да го бе подмамила за това - и Бри не си спомняше кога за последен път е била толкова трогната.

Любопитството към Тоби и баба му бе накарало Луси да се отбие в малката къща. Или може би просто се опитваше да спечели време, защото, ако сувът на Панда все още беше на алеята за коли, тя трябваше да си събере багажа и да замине. Все пак колкото и да бе напрегната, настойницата на Тоби беше още по-изнервена.

Бри беше красива жена, макар и болезнено слаба. Острите й черти и прозрачната кожа излъчваха някаква старомодна крехкост. Луси можеше съвсем ясно да си я представи във викторианска рокля; дългата шия - грациозно обвита с висока дантелена яка, кестенявата коса, вдигната високо на главата. Нещо й подсказваше, че тази жена носеше тежък товар върху слабите си рамене. Но как се вписваше Тоби в тази картина?

Това не я засягаше и тя не биваше да се поддава на импулса да кани Тоби в къщата, но щом чу, че баба му е починала, не успя да се сдържи. Смелите и дръзки деца бяха нейна слабост.

Ведно с безумието да се хвърли в обятията на първия мъж, когото бе срещнала, след като побягна от църквата.

Луси взе последния завой, затаи дъх и зави по алеята за коли.

Колата я нямаше. Никога повече нямаше да го види.

Тя облегна велосипеда на задната стена на къщата и се запита дали сексът с Панда не беше нейният извратен начин да се самонакаже, задето бе избягала от сватбата си. Не можеше да измисли по-добър начин да докаже на себе си колко е недостойна да се омъжи за мъж като Тед. Едновременно успокояваща и смущаваща мисъл. Това би обяснило несвойственото и поведение, но едва ли говореше добре за нея.

Твърдо решена да затвори завинаги тази болезнена глава от живота си, младата жена отключи вратата с ключа, който бе изровила от разплетената кошничка, затрупана с изтекли ваучери за пица, стари разписания на ферибота, изтощени батерии за фенерчета и овехтял местен телефонен указател отпреди десетина години. Отправи се към кухнята и откри Тоби, седнал край масата, да яде от купа със зърнена закуска.

- Чувствай се у дома си - изрече тя провлачено. Немската кафе машина беше наскоро измита и тя се съмняваше, че Тоби бе извършил този подвиг. С изключение на това не забеляза никакви други следи, че Панда е бил тук.

Тоби и метна един от обичайните си враждебни погледи.

- Колко ще ми плащаш?

- А ти колко заслужаваш?

Той преглътна още една лъжица от корнфлейкса.

- Много.

- Ще ти плащам според работата. А сега ми върни ключа за къщата, който е в теб.

- Не ми е нужен ключ, за да вляза тук - продължи да се перчи момчето.

- Да бе. Използвал си способностите на Човека паяк. - Луси се приближи до него и протегна длан.

Той почеса ухапаното от комар на ръката си. Тя разбра, че момчето се опитва да реши дали още да се инати, но накрая бръкна в джоба на шортите. След като й даде ключа, Тоби завъртя лъжицата в купата.

- Защо не си бясна заради баба ми?

- И кой е казал, че не съм?

- Не ми приличаш на бясна.

- Умея да прикривам чувствата си. Серийните убийци са спецове в това.

- Ти сериен убиец ли си?

- Още не. Но се замислям дали да не стана. Може да започна от днес.

В ъгълчетата на устните му се мярна усмивка, но той побърза да я изтрие.

- Мислиш се за забавна, ама не си.

- Въпрос на мнение. - Луси се бе заканила да не се замесва в нищо, а ето че пак се бе забъркала в нова каша. Типично за онези, които не знаят как да се справят със собствените си проблеми. Те се занимаваха с неприятностите на другите, което им помагаше да се чувстват по-добре. Тя пъхна ключа в джоба си. - Бри изглежда мила.

Той изсумтя неодобрително.

- Тя ще стои с мен, докато баща ми се прибере у дома. Той е промишлен алпинист. От онези, които се катерят по високите кули за мобилните телефони. Това е най-опасната работа на света.