Луси чу как отвън шумът на тълпата се усили за миг, а после отново стихна, сякаш някой бе отворил предните врати на църквата и сетне бързо ги бе затворил.

Бягай!

Ръката й хвана една от тъмносините роби на църковните хористи. Тя я дръпна от закачалката и я нахлузи през разрошената си глава. Хладният овехтял плат обгърна тялото й, покривайки френския сутиен и миниатюрните гащички. Луси се запрепъва към малката врата в другия край на стаята. През прашните стъкла видя тясна, обрасла с плевели пътека, извиваща се покрай стена от бетонни блокове. Ръцете й не я слушаха и отначало ключалката заяде, но най-накрая успя да отвори вратата.

Пътеката водеше към задната част на църквата. Високите тънки токчета засядаха в пропукания асфалт, докато се прокрадваше край външния блок на климатика. Пролетните бури бяха навели всякакви боклуци върху чакъла отстрани на пътеката: смачкани кутии от сок, накъсани парчета от вестник, счупена жълта детска лопатка за пясък. Булката беглец се спря, когато стигна до края на пътеката. Навсякъде гъмжеше от охрана и тя се опита да измисли какво да прави по-нататък.

Личната й охрана бе снета няколко месеца по-рано, когато изтече първата година, откакто майка й не беше вече президент, но от Тайните служби продължаваха да охраняват Нийли и тъй като Луси и майка й много често бяха заедно, тя почти не бе забелязала отсъствието на личната й охрана. Тед бе наел частна охранителна фирма, за да подсили скромните местни полицейски ресурси. Пред вратите имаше охранителни постове. Г-образният паркинг бе наблъскан с автомобили. Навсякъде щъкаха хора.

Нейният дом беше Вашингтон, а не този град в Централен Тексас, който така и не успя да хареса, но Луси си спомни, че църквата се намира в края на стар жилищен квартал. Ако успееше с отмалелите си крака да прекоси алеята и да заобиколи зад къщите от другата страна, може би щеше да се добере успешно до една от страничните улички, без някой да я види.

И после какво? Това не беше старателно планираното бягство, като онова, което бе организирала Нийли, за да се измъкне от Белия дом преди толкова години. Това изобщо не беше бягство. Това беше прекъсване. Отсрочка. Тя трябваше да намери място, където да си поеме дъх и да събере мислите си. Празна детска къща за игра. Скрито ъгълче в нечий заден двор. Някъде, където ще е по-далеч от журналистическата шумотевица, от предадения младоженец и обърканото семейство. Временно убежище, където ще може да си спомни коя беше и какво дължеше на хората, които я бяха приютили.

О, боже, какви ги бе забъркала?

Някакъв шум от другата страна на църквата привлече вниманието на охраната. Младата жена не изчака да види какво става. Вместо това, препъвайки се, заобиколи края на бетонната стена, прекоси тичешком алеята и се сви зад една боклукчийска кофа. Коленете и трепереха толкова силно, че се наложи да се притисне до ръждивата метална стена на кофата. До ноздрите й достигна зловонната миризма на гнило. Не се чуваха тревожни писъци, само далечният шум на тълпата, окупирала скамейките, разположени пред църквата.

Луси чу слаб вик, като котешко мяукане, и осъзна, че идва от нейната уста. Застави се да се промъкне през редицата от храсталаци, отделящи старите постройки във викториански стил. Храстите свършваха в началото на улица, павирана с тухли. Тя притича през нея и се озова в нечий заден двор.

Старите дървета засенчваха малките паркинги, а отделните гаражи излизаха на тесни улички. Луси се загърна по-плътно с робата, докато се движеше наслуки от един двор в друг. Токчетата й затъваха в меката земя на наскоро засадените градини, където от жилави сгьбла висяха зелени домати с големината на топчета за игра на „Марбъл“. От близкия кухненски прозорец се носеше ухание на задушено месо; а от друг - шум на телевизионна игра. Много скоро от същия този телевизор щяха да излъчат репортаж за безотговорната дъщеря на бившия президент на страната Корнелия Кейс Джорик. Само за един кратък следобед, трийсет и една годишната Луси бе зачеркнала седемнайсет години на отлично поведение. Седемнайсет години, през които съвестно доказваше на Мат и Нийли, че не са направили грешка, като са я осиновили. Колкото до това, което бе причинила на Тед... Не би могла повече да го нарани.

Залая куче и заплака бебе. Тя се препъна в градински маркуч. Мина напряко зад една люлка. Кучешкият лай се усили и рижав помияр се хвърли върху телената ограда, ограждаща съседния двор. Луси отстъпи заднешком, заобиколи статуята на Дева Мария и се запромъква към уличката в дъното. Обувките й се напълниха с камъчета.

Чу рева на мотор и се изправи. Очукан сребристочерен мотоциклет изскочи на уличката. Тя се шмугна между два гаража отлепи гръб към стената с олющена бяла боя. Мотоциклетът намали. Луси затаи дъх, чакайки го да отмине. Но той не продължи. Вместо това се приближи и спря пред нея.

Мотоциклетистът се втренчи в пролуката между гаражите, точно където стоеше тя.

Двигателят продължаваше да върти на празен ход, докато гой внимателно я оглеждаше. Един крак, обут в черен ботуш, стъпи на чакъла.

- К’во става? - попита той, надвиквайки ръмженето на мотора.

К’во става? Тя бе съсипала бъдещия си съпруг, засрамила и огорчила семейството си и ако светкавично не предприеме нещо, беше на път да се превърне в най-скандалната булка беглец в страната, а този тип искаше да узнае какво става?

Мъжът имаше прекалено дълга черна коса, чиито краища се подвиваха под яката на ризата, студени сини очи, високи скули и сурово изсечени устни на садист. След толкова години под закрилата на Тайните служби тя бе свикнала да смята сигурността си за гарантирана, но сега не се чувстваше в безопасност. А фактът, че разпозна в мотоциклетиста един от гостите, присъствал на снощната репетиция на сватбата - един от някогашните приятели на Тед - ни най-малко не й вдъхна сигурност. Дори що-годе чист, в тъмен костюм, който не му прилягаше много добре, смачкана бяла риза с отворена яка и ботуши на моторист, той не приличаше на някой, който би искала да срещне в глуха улица. Точно където се намираше Луси в момента.

Късият му нос беше прав, леко разширен в края. Смачкана вратовръзка се подаваше от джоба на сакото, което не му бе по мярка. А дългата разрошена коса с къдрави сплетени кичури напомняше нощното небе на Ван Гог, нарисувано с пръст, топнат в стъкленица с черно мастило.

Вече повече от десет години, от първата президентска кампания на Нийли, Луси се опитваше да говори правилно, да постъпва правилно, винаги усмихната, неизменно учтива. А сега тя, толкова отдавна овладяла изкуството на светските разговори, не можеше да измисли какво да каже. Вместо това изпитваше почти непреодолимото желание да изсумти насреща му: А на теб к ’во ти става? Но разбира се, не го направи.

Той кимна към задната седалка на мотора.

- Кеф ли ти е да се повозиш?

Шокът се разпростря през цялото й тяло, от вените до капилярите, прониза кожата и мускулите й и достигна до костите. Тя потръпна, но не от студ, а от осъзнаването, че отдавна не бе копняла за нещо толкова силно, както да се метне на този мотор. Да възседне задната седалка и да избяга от последствията на постъпката си.

Той натика вратовръзката по-надълбоко в джоба на сакото и краката й се раздвижиха. Сякаш не бяха подвластни на тялото й. Луси се опита да ги спре, но те отказаха да се подчинят. Тя приближи до мотоциклета и видя полуизтрит тексаски номер, както и стикер с подгънат край, залепен върху протритата кожена седалка. Буквите бяха избледнели, но тя успя да разчете думите: БЕНЗИН, ТРЕВА ИЛИ ЗАДНИК - НИКОЙ НЕ СЕ ВОЗИ НА АВАНТА.

Надписът я блъсна като ударна вълна. Не би могла да пренебрегне подобно предупреждение. Но тялото й - нейното предателско тяло - бе поело целия контрол. Ръката й повдигна края на робата. Единият й крак се отдели от земята и прекрачи седалката.

Той й подаде единствената каска. Тя я нахлузи върху окаяните останки от сватбената фризура и обви ръце около кръста му.

Двамата се понесоха надолу по уличката, робата се изду като балон, вятърът брулеше оголените й крака, косите му се развяваха и плющяха по стъклото на каската.

Луси подпъхна робата под краката си, докато той пресичаше уличките една след друга, редуваше остри завои наляво и надясно, мускулите на гърба му се напрягаха под евтиния плат на сакото.

Излязоха от Уайнет и полетяха по двупосочната магистрала, простираща се покрай стръмни варовикови скали. Каската бе нейният пашкул, мотоциклетът - нейната планета. Минаха покрай разцъфнали лавандулови полета, фабрика за зехтин и няколко лозя, ширнали се по хълмовете на Тексас. Вятърът подмяташе полите на робата, разкривайки коленете и бедрата й.

Слънцето се бе спуснало ниско на небето и вечерният хлад проникваше през тънкия плат на робата. Луси приветства студа. Не заслужаваше топлина и удобство.

Те профучаха по дървен мост и покрай разнебитен хамбар със знамето на Тексас, нарисувано върху едната му стена. Мярнаха се реклами за екскурзии из пещерите и туристическо ранчо. Километрите се нижеха един след друг. Трийсет? Или повече? Тя нямаше представа.

Когато стигнаха до покрайнините на някакво затънтено градче, той зави към малка неугледна бакалия и паркира в сенките отстрани. Мъжът кимна рязко към нея, като знак, че трябва да слезе. Краката й се заплетоха в робата и Луси едва не падна.

- Гладна ли си?

Повдигна й се само при мисълта за храна. Тя размърда скованите си крака и поклати глава. Той сви рамене и се насочи към вратата.

През прашното стъкло на каската Луси видя, че той беше по-висок, отколкото й се бе сторил в началото - навярно над метър и осемдесет, с дълги и стройни крака. С буйната си синкаво-чeрна коса, смугла кожа и пружинираща походка неочакваният й спътник рязко се отличаваше от конгресмените, сенаторите и промишлените магнати, с които бе свикнала да общува. Луси виждаше през прозореца част от вътрешността на магазина. Той се отправи към хладилника в дъното. Продавачката заряза работата си и се зазяпа в него. Той изчезна за няколко минути, но след малко се появи и остави пред касата стек с шест бири. Продавачката отметна кокетно коси, открито флиртувайки с него. Той донесе още няколко покупки.

От неудобните обувки й бяха излезли пришки на краката. Тя се размърда и зърна отражението си в стъклото. Голямата синя каска покриваше главата й, скривайки дребното й лице, което винаги я правеше да изглежда по-млада. Широката роба прикриваше факта, че заради стреса преди сватбата обикновено стройната й фигура бе станала прекалено слаба. Луси беше на трийсет и една години, метър и шейсет и три висока, но се чувстваше мъничка и глупава, като егоистично и безотговорно безпризорно дете.

Въпреки че наоколо нямаше жива душа, тя не свали каската, а само леко я повдигна, опитвайки се да облекчи болката от фибите, забиващи се в скалпа й. Обикновено ходеше с пусната права коса, подстригана до раменете, прибрана назад с една от онези тесни ленти за глава, които Мег ненавиждаше.

С тях приличаш на петдесетгодишна светска матрона от Гринич - бе отсякла Мег. - И освен ако за компенсация не нахлузиш дънки, най-добре се отърви от тези тъпи перли. Както, между другото, и от целия си смотан гардероб на гимназистка. - После бе омекнала. - Ти не си Нийли, Луси. И тя не очаква от теб да бъдеш като нея.

Мег не разбираше. Тя бе израснала в Ел Ей с биологичните си родителите. Можеше да носи каквито й хрумне екстравагантни дрехи, да увесва на шията си екзотични бижута, дори да си татуира дракон на бедрото, но не и Луси.

Вратата на магазина се отвори и мотоциклетистът се появи, с пазарска кесия в едната ръка и стека с бирите в другата. Тя го наблюдаваше тревожно, докато той мълчаливо пъхаше покупките в протритите кожени чанти, провесени отстрани на мотоциклета. Представи си как мъжът изпива шестте бири и осъзна, че така не може да продължава. Трябваше да се обади на някого. Трябваше да се обади на Мег.

Но нямаше смелост да говори с когото и да било, дори с най-добрата си приятелка, която я разбираше по-добре от всички останали. Щеше да съобщи на семейството си, че е в безопасност. Скоро. Но... не сега. Не и докато не измисли какво да им каже.

Младата жена стоеше пред мотоциклета, като голямо извънземно със синя глава. Той се вторачи в нея и тя осъзна, че досега не му е проговорила нито дума. Колко неловко. Трябваше да каже нещо.

- Откъде познаваш Тед?

Мъжът се обърна с гръб, за да закопчае чантите. Мотоциклетът беше стара „Ямаха“, върху чийто черен резервоар отзад със сребристи букви се кипреше думата ВОИН.

- Двамата търкахме наровете в пандиза в Хънтсвил - отвърна той. - За въоръжен грабеж и убийство.

Поднасяше я. Някакъв рокерски тест, за да види дали е корава мадама, каквато тя не беше. Щеше да е напълно луда, ако позволи това да продължи. Но тя си беше луда. От най-опасния вид. Като човек, излязъл от кожата си, който не знае как да се върне обратно в нея.