- Няма да стане. Тя ще те принуди да й го дадеш.

- Мога да се опълча на Темпъл Реншо.

Когато искаше, Панда можеше да бъде първокласен мерзавец, като например в момента, когато керамичното му прасе липсваше, а онези кожени връзки подскачаха предизвикателно върху голите й рамене.

- Ти не можа да се опълчиш дори на Тед Бодин. А той е най-милият мъж на света, нали?

Луси нямаше опит в общуването с първокласните мерзавци. Тя вирна брадичка и челюстта й се изстреля нагоре, но под цялото разпенено негодувание Панда долови вината, от която тя още не можеше да се отърси.

- Какво имаш предвид с приказките, че не съм могла да му се опълча?

Това беше точно от онези лични разговори, които той се бе зарекъл да не води никога с нея, но нямаше намерение да свива знамена.

- Нежеланието да се омъжиш не те е връхлетяло в деня на сватбата ти. Дълго преди това си знаела, че нещо не е наред, но не си имала смелостта да му кажеш.

- Не знаех, че нещо не е наред! - възкликна тя.

- Каквото и да ти помага да се събудиш...

- Във всеки случай не и яйца с бекон.

Той я удостои с една от саркастичните си усмивки, която обаче нямаше обичайния си ефект, защото не можеше да откъсне взор от тези малки кожени връзки. Само едно дръпване...

- Искам си храната обратно - заяви Луси.

- Тя е в кофата за смет. - Панда се престори, че вниманието му е погълнато от счупената дръжка на чекмеджето, после се отдалечи от плота. - Ще отворя килера, когато пожелаеш. Само не яж боклуците си в присъствието на Темпъл.

- Моите боклуци? Ти си този, който смята, че захаросаното мюсли е антидиоксант!

Тя беше права. Той кимна към хладилника.

- Можеш да вземеш от там каквото пожелаеш. Два пъти седмично ще ни доставят продукти. Плодовете и зеленчуците ще пристигнат по-късно днес.

- Не искам да ям тъпата й органична храна. Искам си моята.

Панда разбираше чувствата й.

Над главата му се включи пътечката за бягане. Той си каза, че не бива да пита, но...

- Случайно да си скрила някъде от твоя хляб?

- Пресен сладък хляб с канела и стафиди, но няма да го намериш! - тросна се Луси. - Изяж си сърцето. О, почакай. Не можеш. Не е органично.

И тя изтрополи навън, като затръшна вратата зад себе си.

Беше излъгала за сладкия хляб. И не бе затръшвала врата, откакто беше на четиринайсет. И едното, и другото й харесаха.

За нещастие, не беше взела жълтия бележник със себе си, а си бе обещала, че днес ще пише. Нямаше намерение да се връща вътре през кухнята, затова заобиколи къщата и се изкачи по стъпалата, които водеха към верандата пред спалнята й. Беше оставила плъзгащите се врати отворени, за да се проветрява. Мрежестата врата против комари заяде, тя я бутна и пристъпи в стаята.

Панда вече беше там.

- Искам си спалнята обратно - оповести той, докато излизаше от нейния дрешник, понесъл чифт маратонки 46 номер.

- Наела съм къщата за през лятото - тросна се тя. - И това означава, че ти си натрапник, а аз няма да замина.

Той приближи до скрина.

- Това е моята стая. Можеш да спиш на горния етаж.

И да се лиши от отделния вход? За нищо на света.

- Ще остана тук.

Той дръпна чекмеджето, в което държеше бельото си, но сега там бе подредено нейното. Панда бръкна вътре и измъкна черни като нощта прашки.

- Твоите вещи са в долното чекмедже - побърза да го осветли Луси.

Той прокара палец по копринената предница на миниатюрното творение. Когато погледите им се срещнаха, тялото й бе разтърсено от един от онези сексуални заряди, за пореден път доказващ, че много често женското тяло отказваше да се подчини на разума.

- Едно нещо не разбирам. - Големият му юмрук погълна прашките. - Имайки предвид отношението ти към мен, защо все още си тук?

- Привързаността ми към твоята къща надделява над пълното ми равнодушие към теб - отвърна тя със забележителна непоколебимост.

Моята къща, не твоята - напомни й Панда язвително, не-чнайно защо вперил поглед в дясното й рамо. - И ако промениш още нещо тук, ще изхвърчиш начаса, независимо какво казва Темпъл.

Да остави последната дума да е негова, би било поведение на зряла жена, но той продължаваше да стиска прашките й, а тя не сс чувстваше никак зряла.

- И на нея ли предлагаш пълната гама от услугите си?

Погледът му отново се плъзна към раменете й.

- А ти как мислиш?

Тя не знаеше какво да мисли, затова се втурна към него и измъкна гащичките от ръката му.

- Мисля, че Темпъл не е от жените, които можеш лесно да излъжеш.

- Е, в такъв случай знаеш отговора.

Което всъщност нищо не й говореше.

- Така си и помислих. - Тя пъхна прашките в чекмеджето, извади пособията за писане и излезе оттам, откъдето бе дошла.

Моята майка е... - Толкова много неща можеше да изброи.

Моята майка е известна с пословичното си трудолюбие.

Или може би...

Моята майка вярва в упорития труд.

Луси щракна с химикалката.

Съединените щати са били изградени с упорит труд.

Тя се намести по-удобно.

Така се е изградила и моята майка.

Луси смачка листа. Писателските й напъни бяха по-ужасни дори и от стълкновението й с Панда, но този път можеше да стовари вината на празния си стомах. Тя заряза жълтия бележник, метна се на велосипеда и отиде в града, където омете два хотдога с лютив сос и голяма порция пържени картофки в „Догс енд Молтс“ - най-обилното й хранене от месеци насам, но кой знае кога отново щеше да има възможност да яде?

Когато се върна в къщата, завари Темпъл в почти празната всекидневна да гледа телевизия. Край босите й нозе бяха пръснати няколко дивидита със записи на епизоди от шоуто „Островът на дебелите“. Двуместният диван с кафеникавозлатистата тапицерия бе един от малкото мебели, останали в стаята, след като Луси изнесе по-приличните на остъклената веранда, за да замени онези, които бе изхвърлила.

Темпъл грабна дистанционното и натисна бутона „Пауза“. Собственото и изображение застина върху екрана.

- Реших да си дам петнайсетминутна почивка. - Тя се държеше така, като че ли Луси я бе заловила да яде шоколад. - Тренирах три часа.

Хотдогът се разбунтува неприятно в натъпкания стомах на Луси.

- Не е нужно да ми обясняваш.

- Не обяснявам. Аз... - С изтощено изражение Темпъл се облегна назад. - Не знам. Може и да го правя. - Посочи към застиналия образ върху екрана. - Погледни това тяло – произнесе с такова отвращение към самата себе си, че Луси се стъписа. -Захвърлих го на вятъра. - Натисна бутона „Възпроизвеждане“ и улови бляскавата си екранна героиня в разгара на яростна изобличителна реч, насочена срещу миловидна жена на средна възраст, обляна в пот, която едва сдържаше сълзите си.

- Вратата е там! Искаш да си вървиш? Давай! Щом теб не те е грижа, на мен също ми е все едно. - Вените върху изящната шия на Темпъл се издуха и идеално очертаните й устни се изкривиха в озъбена гримаса. - Качвай се на лодката и изчезвай от острова. Нека всички да разберат каква неудачница си!

Жената вече открито плачеше, но Темпъл продължи да издевателства над нея. Беше мъчително да се гледа. Още по-мъчително бе да си представи до какво отчаяние трябва да стигне някой, за да се подложи доброволно на подобно унижение.

Сълзите на жената само наляха масло в огъня и подигравките на Темпъл станаха още по-злъчни.

- Циври още по-силно. Само това правиш през целия си живот. Оплакваш проблемите си, вместо да ги решаваш. Давай! Изчезвай от острова! Хиляди чакат да заемат мястото ти.

- Не! - извика жената. - Мога да го направя. Мога да направя това.

- Тогава го направи!

Темпъл натисна бутона „Пауза“, когато жената започна трескаво да удря боксовата круша. Луси не вярваше, че отвращението към самия себе си е най-добрата форма на мотивация, но Темпъл смяташе другояче.

- Айрини пробяга за пръв път половината от маратона четири месеца след като заснехме този епизод - заяви тя гордо. -Когато приключих с нея, беше отслабнала с повече от четиресет и пет килограма.

Луси се запита колко от тези свалени килограми Айрини е успяла да запази, без Темпъл да й крещи в лицето.

- Господи, тя изглежда изумително. - Темпъл изключи телевизора и се надигна. Леко се намръщи, докато се изправяше. -Критиците винаги ме заклеймяват. Сравняват ме с треньорки като Джилиън Майкълс - твърдят, че тя има сърце, а аз - не. Аз имам сърце. При това голямо. Но не можеш да помагаш на някого, като го съжаляваш и щадиш. Някой ден и аз ще постигна нейните резултати. - Тя кимна към стълбата. - Сега отивам да поработя върху горната част на тялото си. Като гледам ръцете ти, и ти би трябвало да се присъединиш към мен.

В главата на Луси за миг се мярна лицето на ридаещата жена.

- Сега за мен не е най-подходящото време.

Темпъл изви устни.

- За теб времето никога не е подходящо, нали, Луси? Ти винаги можеш да намериш причина да не се грижиш за фигурата си.

- Грижа се за фигурата си. - Дали заради заплашителния поглед на Темпъл, или заради хотдога, но не прозвуча особено убедително. - Аз се упражнявам - додаде тя по-твърдо. - Не ми е приятно, но го правя.

Темпъл скръсти ръце пред гърдите като надзирателка от женски затвор.

- И как се упражняваш?

- Правя лицеви опори. Упражнения за коремните мускули. И много ходя пеша. Понякога бягам.

- Понякога не се брои.

- През зимата посещавам гимнастически салон. - Три пъти седмично, ако имаше късмет. По-често - два пъти. Но рядко минаваше седмица, без да отиде поне по веднъж.

Темпъл махна към тялото на Луси, сякаш беше развалено месо.

- Наистина ли си доволна от резултатите?

Луси се замисли.

- Ами да, доволна съм.

- Самозалъгваш се.

- Не мисля. Дали искам тялото ми да е по-стегнато? Коя жена не би искала? Но и така ми е добре. Малко тлъстинка тук, малко там. Обсебена ли съм от това? Не особено.

- Всяка жена в тази страна е обсебена от фигурата си. Не можеш да живееш в нашето общество, без да се притесняваш за нещо.

Луси си каза, че се терзаеше за толкова много неща - за дълга пред семейството, пред самата себе си и как да поддържа баланса помежду им - така че нямаше време да се тревожи прекалено за фигурата си.

- Не си падам по усилените тренировки. Предполагам, че се придържам към собствена философия. Към принципа „достатъчно добре“.

Темпъл доби вид, сякаш по Луси са плъзнали хлебарки, и макар да знаеше, че е безсмислено да й обяснява, тя все пак реши да опита.

- Аз вярвам, че физическите упражнения са важни, но не тренирам за триатлон, а само за да се поддържам във форма. И когато упражненията се превърнат в бреме, веднага ги спирам.

- Би трябвало да се заставиш да продължиш.

- Напълно съм щастлива, че нямам силна воля. - Луси се зачуди дали да не изкаже на глас предположението, че Темпъл няма да е толкова нещастна, ако опита поне малко да се придържа към принципа „достатъчно добре“. Напълняването на Злата кралица не би могло да е случайно и социалната работничка се питаше какво се бе случило, че Темпъл да изгуби железния си самоконтрол.

Но Темпъл не би могла да разбере нехайното отношение на Луси към собственото й тяло, затова тя реши да се възползва от минутното й мълчание и да смени темата.

- Аз имам дванайсетгодишен приятел, който обича да идва тук неканен.

Очите на Темпъл тревожно се разшириха.

- Това не бива да се случва.

- Без ограда с електрически ток около къщата трудно ще го задържим на разстояние. Казах му, че една приятелка ми е на гости, така че ако дойде, няма да му се стори странно, че си тук.

- Ти не разбираш! Никой не бива да ме вижда!

- Съмнявам се, че той е сред твоите фенове.

- Панда! - изпищя Темпъл. - Панда, ела веднага тук!

Панда се довлече с мудна крачка.

Темпъл посочи към Луси.

- Сега не мога да се разправям с това. Погрижи се! - Тя изхвърча от стаята и затрополи нагоре по стълбата, вземайки наведнъж по две стъпала.

Вместо да се занимае с проблема, Панда огледа всекидневната.

- Какво е станало с моите мебели?

- Какви мебели?

- Мебелите, които бяха тук.

- Опиши ги.

- Какво искаш да кажеш с това „опиши ги“?

Тя присви очи.

- Опиши мебелите, които са били тук.

- Диван. Няколко стола. Къде са?

- Какъв цвят беше диванът?

Той скръцна със зъби.