Думите му силно я подразниха.

- Не, не е. Изглежда така само защото е прекалено напорист. Той е прекрасен човек.

Точно това той не желаеше да чуе.

- Аха, според самия него.

Тя дръпна колана на халата.

- Ти нищо не знаеш. Майк е добър човек с огромно сърце. И за разлика от теб, не се страхува от откровени разговори.

Панда изсумтя. Мъжете не откровеничеха с жени, освен ако не искаха да се напъхат в гащите им.

Луси нацупи устни, самото олицетворение на превзетостта и благоприличието.

- Ако обичаш, излез, за да си взема душ.

Двамата вземаха душ заедно. Тя го знаеше. Но проклет да е, ако сега започне да спори с нея за това.

- Както искаш.

Той затвори вратата зад гърба си, грабна книгата, която нямаше намерение да чете, и излезе от спалнята.

Работи на компютъра до един през нощта, опитвайки се да навакса с бумащината, но въпреки това не можа да заспи. Всеки път щом затвореше очи, виждаше онзи проклет списък, сякаш бе залепен върху вътрешната страна на клепачите му. А думите „Чукай се с когото ти падне“ пулсираха насреща му.

19.

Кухненската маса й се присмиваше от обичайното си място върху напукания линолеум на пода. Напомняше й на дебел зелен африкански глиган със счупен крак. Луси шляпна кърпата за бърсане на чинии върху плота.

- Поне веднъж може ли да направиш кафе, без да оплескаш навсякъде с утайката?

Панда се извърна от кухненския прозорец, през който оглеждаше двора да не би някъде да са се спотаили въоръжени крадци, избягали от затвора убийци или бесен скункс - всичко, което би могло да задоволи жаждата му за действие.

- А ти поне веднъж не можеш ли да направиш кафе вместо мен? - тросна се той.

- Опитвам се да се храня - оплака се Темпъл от масата. -Може ли да млъкнете и двамата?

Луси се извърна към нея.

- А ти... Ще умреш ли, ако на масата има кутия „Чириос“19, или това е прекалено голямо изкушение за нейно величество?

Темпъл облиза лъжицата с йогурт.

- Панда, отърви се от нея.

- С удоволствие.

- Не си прави труда. Аз излизам. - Луси профуча през кухнята. - Отивам там, където ме ценят. - Опита се да се оригне, както подобава, но се провали.

- Чух, че в града са открили нова детска градина - подвикна след нея Панда.

- Е, ти би трябвало да знаеш. - Луси затръшна вратата и се отправи към малката къща на съседите. Единственото удовлетворяващо в този разговор беше невероятно приятното усещане да се държи детински.

Нещо се бе променило между тях и не само защото Панда не я чакаше в леглото миналата нощ, когато тя излезе изпод душа. Започваше да се изпълва с негодувание към него, а това чувство не подхождаше на едно неангажиращо лятно приключение. Темпъл знаеше за него много повече, отколкото Луси и това никак не й се нравеше. Искаше той да й споделя. Да й се доверява. Навярно би трябвало да й стига, че той е готов да рискува живота си за нея, но не и когато знаеше, че ще направи същото за Темпъл или за всеки, за когото е поел отговорност.

Бри тъкмо отваряше лавката, когато Луси се появи пет минути по-късно. Докато Бри окачваше табелата „Медена въртележка“, Луси огледа новите картички. Те изобразяваха старомоден плетен кошер, предшественик на съвременния кошер, под разцъфнало черешово дърво, около което жужаха причудливи пчели.

- Това е възхитително, Бри. Най-доброто ти постижение досега.

- Мислиш ли? - Бри оправи малката метална масичка под сянката на дъба. Тя рисуваше там, когато нямаше клиенти.

- Определено. Ще се разпродават като топъл хляб.

- Надявам се. До Деня на труда остава само месец, а след това... - Направи неясен, безпомощен жест.

Луси искаше Бри да й позволи да поеме част от разходите по отпечатването на първата партида картички. Но макар че Луси го представи като делово предложение, приятелката й беше прекалено горда, за да приеме. Хубавото беше, че Бри бе намерила ново място, където да продава стоката си, благодарение на пастор Сандърс от мисионерската църква „Милосърдно сърце“, който беше и собственик на местния магазин за подаръци. Той наскоро бе започнал да предлага някои от продуктите на Бри.

- Как мина морският ти излет с Майк вчера? - попита Бри с престорена небрежност.

- Прекрасно. Забавлявах се.

- В такъв случай Майк сигурно е паднал зад борда.

Луси се престори, че не забелязва язвителната нотка в гласа на приятелката си.

-Не.

- Много лошо. - Бри грабна пакет с малки лъжички за проба на меда и ги изсипа в кошничката, поставена редом до чиния с увити поотделно карамелени бонбони, потопени в шоколад, които Луси най-после бе усъвършенствала.

- Аз го харесвам - заговори предпазливо Луси.

- Защото не си била прекалено дълго с него. - Тя отвинти капачката на буркана е парчета восъчни пити с мед, който бе поставила на сергията за проба. - Познавам го от времето, когато беше по-малък от Тоби.

- Да, той ми каза, че далеч не е бил господин Популярност.

- Нямаш представа колко далеч.

- Донякъде имам. Той ми разказа какво ти е причинил.

Бри застина.

- Разказал ти е?

Луси кимна.

- Майк е интересен човек. Необикновен. Говори открито за грешките си, както и за постиженията си.

- Да, сигурна съм, че с удоволствие ти е разказвал каква важна личност е.

- Всъщност не.

Бри приключи с подреждането на буркана, лъжичките и солетите, които можеше да се топят в купички с мед, подправен с какао. Това беше последният й експеримент.

- Не ми харесва, че Тоби прекарва толкова много време с него.

- Майк обича Тоби.

- Да, между двамата цари истинска любов - рече Бри горчиво.

Луси наклони глава.

- Ревнуваш ли?

- Разбира се, че ревнувам. - Тя отпъди една муха, насочила се към буркана с меда. - На Майк не му се налага да го убеждава да вземе душ или да си легне навреме. Майк само го забавлява, а аз съм злата вещица. - Тя замълча, лицето й доби угрижено изражение. - Зная, че съм права за Майк. Хората не се променят чак толкова. Но... - Отново онзи безпомощен жест. - Не зная... Всичко толкова се обърка. Дори не съм сигурна защо.

Луси имаше няколко обяснения, но реши да ги запази за себе си.

Бри заключи лавката за през нощта. Рамките в кошерите бяха натежали от мед. По-рано през деня тя бе почистила старата ръчна преса за отделяне на мед на Майра и утре рано сутринта щеше да започне да събира първата реколта за тази година. Работата щеше да бъде тежка, но не това я тревожеше толкова, колкото очертаващата се перспектива да събира мед догодина. Вече се бе примирила с факта, че трябва да остане на острова, но не беше сигурна, че има достатъчно пари, за да оцелее през зимата, докато започне продажбата на новата реколта.

Огледа това, което бе създала със собствените си ръце -малката фермерска лавка, която приличаше на вълшебен замък от приказките с живописно украсения перваз, и дървените градински столове, боядисани като великденски яйца. Беше удивена от това, колко щастлива я правеше този свят, плод на нейния груд. Изпитваше радост, докато гледаше клиентите, насядали по столовете, да опитват с наслада от нейния мед. Вълнуваше се, докато пробваха лосионите й, миришеха сапуните, разглеждаха свещите. Само ако можеше да живее във вечно лято, без заплахата от неизбежната зима, без да се притеснява за пари, нито да се тревожи за Тоби. Младата жена въздъхна, погледна към дърветата, през които се процеждаха лъчите на залязващото слънце, и се отправи към къщата.

Първото, което усети, когато пристъпи вътре, бяха апетитните миризми, носещи се откъм кухнята. Ухаеше на истинска храна.

- Тоби?

Той беше с любимите си дънки, тениска и бейзболна шапка, надянал готварски ръкавици, едната от които се беше скъсала на палеца. Вадеше от фурната пръстения гювеч и го остави върху печката редом с два сбръчкани печени картофа.

- Приготвих вечеря - обяви той.

- Сам? Не знаех, че можеш да готвиш.

- Баба ме научи на някои неща. - От гювеча се вдигаше пара и той свали алуминиевото фолио. - Исках да поканя Майк да вечеря с нас, но той имал работа.

- Той е много зает - успя да изстиска тя, този път без сарказъм. - Какво си сготвил?

- Задушено по каубойски, нудъли и печени картофи. Остана малко и от хляба, който Луси изпече днес.

Не беше особено диетично меню, но тя нямаше намерение да критикува. Бри си изми ръцете, стараейки се да не напръска с вода охладените нудъли в мивката, после извади две чинии от шкафа. Бутна настрани книгата „Чернокожите войници в Гражданската война“, за да освободи място на масата.

- Ухае много вкусно.

Задушеното по каубойски се оказа смес от телешка кайма,

лук, шарен боб и съдейки по празната консерва върху плота, доматена супа. Преди половин година никога не би хапнала нещо подобно, но въпреки полусуровия лук и загорялото месо, Бри си сипа допълнително.

- Отлична храна, шеф Тоби - похвали го тя, когато най-после остави вилицата. - Не знаех, че съм била толкова гладна. Когато пак поискаш да сготвиш нещо, развихри се на воля в кухнята.

Тоби се изпъчи доволен, че усилията му са оценени по достойнство.

- Може би така и ще направя. Ти защо не можеш да готвиш?

И как да вмести готвенето в ежедневния си график? Но истината беше, че Бри никога не бе обичала да готви.

- Аз не си падам много по яденето.

- Затова си толкова кльощава.

Тя огледа кухнята със старите шкафове от светъл дъб и жълтия линолеум на пода. Колко странно бе, че се чувстваше много по-уютно в тази овехтяла къщурка, отколкото някога в разкошната къща, която й бе купил лъжливият й съпруг. А колкото до парите, които някога толкова безгрижно харчеше... Нито цент от тях не беше толкова ценен, както парите, които печелеше със своя тежък труд и творческа фантазия.

- Твоята майка също обичаше да готви - каза тя.

- Наистина ли? - Тоби спря да се храни, вилицата му застина във въздуха. Светналото му от интерес лице я накара да се засрами, че не му говори много за Стар. Както я бе помолил Майк.

- Баба никога не ми го е казвала - сподели момчето.

- Истина е. Майка ти винаги опитваше нови рецепти, не само курабийки и кексове, но и по-сложни блюда като супи и сосове. Понякога се опитваше да ме примами да й помагам, но аз най-вече ядях това, което тя бе сготвила.

Той наклони глава и се замисли.

- Както омете това, което аз сготвих.

- Точно така. - Бри се зарови в спомените. - Тя не обичаше пчелите, но обичаше котки и кучета.

- Също като мен. Какво още знаеш за нея?

Тя открадна мъжа, когото обичах. Или по-скоро Бри искаше да вярва в това, защото беше по-лесно да мисли колко е лоша Стар, отколкото да признае, че Дейвид никога не я бе обичал истински?

Зае се да сгъва старателно салфетката си.

- Тя обичаше да играе на карти. Джин руми. - Стар мамеше, но Тоби и без това се бе наслушал на достатъчно лоши неща за майка си. - Харесваха и Джанет Джаксън и „Нирвана“. Една година цяло лято танцувахме под звуците на „Лъха на младост“ на „Нирвана“. Никак не я биваше на софтбол, никой не я искаше в отбора си, но винаги я допускахме, защото ни разсмиваше. Обичаше да се катери по дърветата и когато бяхме по-малки, се скри от мен сред клоните на онова старо дърво в предния двор.

- Моето дърво - промълви с такова удивление момчето, че сърцето й се сви.

После Бри му каза това, което тя трябваше да разбере от самото начало.

- Твоята майка не беше идеална. Понякога не вземаше живота на сериозно, както би трябвало, но ето какво ще ти кажа. Тя никога не е възнамерявала да те изостави. Винаги е смятала да се върне.

Тоби сведе глава, за да не види тя сълзите в очите му. Бри понечи да го докосне, но се отказа.

- Хайде да отидем да хапнем десерт в „Догс енд Молтс“.

Той вдигна глава.

- Може ли?

- Защо не? - Тя беше толкова преяла, че едва можеше да се движи, но поне веднъж в живота си можеше да зарадва Тоби.

Качиха се в нейната кола и Бри подкара към града. Тоби си поръча огромна порция сладолед с шоколадови дражета, посипан със захарни пръчици, с фъстъци и залят с разтопен шоколад. Тя си избра най-малката фунийка с ванилов сладолед. За добър или лош късмет, Майк цъфна малко след като се настаниха зад една от масите за пикник.

- Здравей, Тоби. Сабрина.

Сабрина?

Тоби скочи от пейката.

- Седни при нас, Майк!

Майк погледна към Бри. Нямаше да бъде лошото момиче, затова кимна.

- Разбира се, заповядай при нас.

Майк се върна след няколко минути с малък шоколадов сладолед със сметана и бадеми и седна до Тоби, или точно срещу нея. Сърцето й се сви, когато Тоби й хвърли жалостив поглед, умолявайки я да не разваля момента. Майк се стараеше изобщо да не я поглежда.