Бри се връщаше от лавката към къщата. Луси бе изчезнала, а Тоби я заместваше в лавката. Той горчиво се жалваше, че го експлоатират, но напоследък Бри се бе превърнала в строг и безкомпромисен възпитател и без да й мигне окото, му бе тръснала, че обича да тормози деца.

- Внимавай да не се излъжеш, като връщаш рестото - напомни му тя.

Той я изгледа с един от онези свои многозначителни погледи, тъй като и двамата знаеха, че Тоби е много по-бърз в смятането и по-скоро това можеше да се случи с нея.

Беше стигнала почти до средата на входната алея, когато нещо я накара да спре и да викне през рамо:

- Хей, приятел!

- Какво искаш пък сега?

- Майка ти също много я биваше по математика - рече тя.

Тоби застина за миг, после се извърна.

- Все тая.

Въпреки привидното му безразличие, Бри знаеше, че момчето обича да му разказва за родителите му, и тя бе започнала да споделя с него всяка история, за която се сетеше.

Не си спомняше кога точно бе престанала да посяга към цигарите всеки път когато си помислеше за Дейвид. Болката и онова мъчително чувство на съжаление бяха избледнели толкова постепенно, че тя дори не бе забелязала.

Малко преди да стигне до пчеларницата, чу някакво шумолене. Клоните на един от дебелостволите кленове в края на гората се размърдаха. Този следобед нямаше никакъв вятър, затова сигурно беше катерица, но...

Клоните се разлюляха отново и тя зърна някаква жена - навярно туристка, която се е изгубила? Реши да провери.

Поток от цветисти ругатни достигна до слуха й, докато се провираше между храсталаците и избуялите плевели. Натъкна се на тъмнокоса жена, която се опитваше да откачи пурпурния си клин за йога от шиповете на една къпина. Когато жената вдигна глава, Бри се втрещи, като я позна. Първо цъфва Луси Джорик, а сега Темпъл Реншо? Какво ставаше тук? Побърза да й се притече на помощ.

Жената продължаваше да се бори с бодливия къпинак.

- Защо държите такива зверски трънаци наоколо?

Бри реши да се придържа към непринудения тийнейджьрски стил.

- Ъ, ами може би заради къпините?

Реншо изсумтя, после отново изруга и засмука драскотината върху опакото на дланта си.

Бри я познаваше от „Островът на дебелите“ - риалити шоу, което тя мразеше, но Скот обичаше. Доставяше му удоволствие да гледа как Темпъл измъчва състезателите, докато се хвалеше с идеалната си физическа форма. Лигите му течаха, като зяпаше в захлас онази блудкава психоложка, нагиздена в миниатюрни бикини, която би трябвало да ги консултира. Това се казва секси психарка - постоянно повтаряше той. - Ако и ти имаше като нейните цици, щях да съм най-щастливият мъж на земята.

Вместо да му отвърне, че ако той притежаваше поне капка приличие, тя щеше да бъде най-щастливата жена на света, Бри мълчаливо понасяше обидата.

Темпъл най-накрая се откопчи от къпините. Погледът и се плъзна покрай Бри и се насочи към къщата.

- Търся една приятелка.

Бри тутакси настръхна.

- Приятелка?

- Черна коса. Татуировки. Закръглени бедра.

Темпъл можеше да говори само за Луси - въпреки че Луси имаше страхотни крака - но Бри нямаше намерение да й снася каквото и да било информация.

- Закръглени бедра?

Темпъл си запроправя път през гъсталаците към малката къща, без да чака покана.

- Доста жени имат тлъстини там. Много не на място.

Бри я последва, подразнена от високомерното й държане и в същото време изпълнена с любопитство. Темпъл стигна до двора и огледа кошерите и зреещите домати в градината. Нямаше грим, който да скрие торбичките под очите й, а косата й - дълга и лъскава върху екрана - бе небрежно вързана на конска опашка. Ако питаха Бри, мускулите и сухожилията в горната част на тялото й изпъкваха прекалено, а плътно прилепналият спортен екип подчертаваше неестествено стегнатия корем. Върху телевизионния екран изглеждаше по-добре.

Темпъл огледа драскотината върху ръката си.

- Оставила е бележка в къщата, че се мести тук. Трябва да говоря с нея.

Луси бе споменала за приятелка, която е отседнала в къщата, но без да навлиза в подробности, и Бри бе забравила за това. Разбира се, никога не си бе представяла, че приятелката на Луси може да е Темпъл Реншо.

Темпъл я погледна право в очите.

- Тя тук ли е?

Бри никога не бе умеела да се противопоставя на нападателни и самоуверени хора, но не знаеше дали Луси иска да види жената, или не.

- В момента тук няма никого освен мен.

Темпъл отметна един тъмен кичур, измъкнал се от опашката.

- Добре. Ще почакам.

- Предпочитам да си вървиш.

Неканената гостенка не й обърна внимание. Прекоси двора и се свлече на долното стъпало на стълбите към задната веранда -същото място, където Бри бе прекарала толкова много време.

Бри не можеше да я изхвърли от земята си, затова сви рамене и изрече в стила на Тоби:

- Все тая.

Тоби беше разтревожен. Стъклените украшения, които Бри бе изрисувала със сцени от острова и предлагаше на цена от трийсет и пет долара за бройка, се разпродадоха като топъл хляб, но вместо да спести парите, тя купи още бои. Това беше глупаво. Денят на труда беше след три седмици и след това туристите щяха да си заминат. Тя нямаше време да продаде повече украшения и тогава как щяха да изкарат пари? Това беше най-лошото лято в живота му. Никога повече нямаше да види Ели и Итън. Дори Майк напоследък не се мяркаше. Беше прекалено зает с клиенти.

Един сив сув спря. Вратата се отвори и момчето видя, че шофьорът е Панда. Сега, след като вече го познаваше по-добре, Тоби не се страхуваше толкова от него. Панда му позволяваше да взема лодката и двамата плаваха около залива, дори понякога излизаха в езерото. Освен това Панда бе разрешил на Тоби да му помогне да отсекат едно изсъхнало дърво. Тоби се надяваше, че когато порасне, ще стане готин като Панда. Харесваше му походката на Панда, като на истински корав и як пич, на когото всичко му е наред. Харесваха му тъмните очила на Панда. Никой нямаше да се заяде с тип като Панда.

- Как я караш, приятел? - попита Панда, когато се приближи. - Заработи ли нещо?

- Този следобед шейсет и осем долара.

- Това е добре. - Мъжът се огледа. - Мислех, че днес Луси ще работи в лавката.

Тоби сви рамене.

- Не зная къде е.

Панда кимна, сякаш обмисляше отговора му, макар че Тоби не се сещаше какво има да му мисли.

- Как е тя? - попита той.

- Предполагам, добре. - Коричката на раната върху коляното го засърбя и момчето я почеса.

- Тя нормално ли върви?

- Какво ще рече това?

- Ще рече дали накуцва, или нещо такова?

- Не зная. Предполагам, че не.

Панда прокара ръка през косата си, сякаш нещо се притесни. Държеше се странно.

- Но тя говори с теб, нали?

- Ъхъ.

- Ами... каза ли ти нещо за... каквото и да е?

- Много неща.

- Например?

Тоби се замисли.

- Тя каза, че според нея никой не бива да използва думата „чернилка“, дори ако някой е черен като мен. Брат и Андре е черен. Ти знаеше ли го?

-Да.

- Тя не смята, че повечето от хип-хоп певците са достоен пример за подражание за децата, обаче аз мисля, че са. Те печелят много пари и всичко останало. - Панда продължаваше да се взира в него, като че ли очакваше Тоби да каже още нещо, но момчето не знаеше какво е то. - Тя сложи пюре от сладки картофи в хляба, който опече, обаче пак стана вкусно.

Панда не отместваше поглед от него. На Тоби вече му се щеше той да се махне.

- Освен това каза на Бри, че обича да язди коне.

Панда се приближи до бурканите с мед и се заблещи срещу тях, като че ли не бе виждал нещо по-интересно.

- Тя каза ли нещо за мен?

Зарасналата коричка на раната пак го засърбя.

- Не зная. Май не.

Панда кимна, продължи да се блещи в меда и накрая грабна един буркан. Чак когато седна в колата, Тоби забеляза, че му е платил с двайсетдоларова банкнота.

-Хей!

Но Панда вече беше отпрашил.

Луси чу гласовете още преди да наближи къщата. Надяваше се този следобед да напише още няколко страници, но въпиещата нужда да хапне нещо сладко я бе накарала да се запъти към къщата. Никога не си бе представяла, че ще й бъде толкова трудно да се върне към предишните здравословни навици на хранене. В доброто старо време рядко ядеше, когато не беше гладна, но двата месеца на ,диета“ я бяха пристрастили към храната. Сега, когато се чувстваше неудобно, уморена или нещастна, искаше единствено да се натъпче с нещо. Нищо чудно, че повечето хора бързо възстановяваха предишните си килограми, след като приключеха с диетата.

Гласовете ставаха все по-силни, тя нагласи плажната кърпа под мишницата, спря и се заслуша.

- Вече трябва да тръгваш - чу гласа на Бри.

- Не и преди да видя Луси - тросна се Темпъл.

- Тя замина.

- Не ти вярвам. Вещите й са все още в спалнята в къщата.

Бри се поколеба.

- Защото повече не ги иска.

- Измисли нещо друго. Къде е тя?

- Не съм й бавачка. Откъде да зная?

Луси слушаше изумено как плахата Полска мишка се опълчваше на Злата кралица. Къде се бе дянала онази неуверена жена, с която Луси се бе запознала? Младата жена излезе неохотно иззад дърветата. Темпъл се плесна по бедрата.

- Ето и теб! Бясна съм ти.

- Остави я на мира - наежи се Полската мишка.

Темпъл се приближи към Луси.

- От твоя страна беше адски гадно така да зарежеш Панда, но аз не съм направила нищо и ти нямаше право да зарязваш и мен. Поне за миг помисли ли как ще се почувствам, когато разбера, че си избягала, без да кажеш нито дума? Толкова съм ти бясна, че дори не желая да разговарям с теб!

- Тогава защо си тук? - Бри стисна упорито челюсти.

Темпъл се извъртя към нея.

- Ти не се меси. Това няма нищо общо с теб.

- Това е моята къща, а Луси е моя гостенка. Така че има много общо с мен.

Луси се намеси с неохота.

- Вие двете запознахте ли се? Бри Уест, това е Темпъл Реншо. Темпъл, това е Бри.

- Зная коя е тя - сухо процеди Бри.

Луси я погледна унило.

- Вярваш или не, но Темпъл не е толкова груба, колкото изглежда.

- Да не си посмяла да се извиняваш заради мен! - кипна Темпъл, оглеждайки новата прическа на Луси - благодарение на фризьорските умения на Бри косата й бе подстригана до брадичката, оформена в доста по-приличен стил. - Все още съм ти бясна.

- Разбирам - съгласи се Луси. - И си права. Съжалявам. Трябваше поне да ти оставя бележка.

Темпъл подсмръкна обидено.

- Има защо да съжаляваш. Кога ще се прибереш у дома?

- Няма да се прибере - намеси се Бри твърдо. - Тя остава тук.

- Ти така си мислиш.

Докато ги слушаше как двете спорят за нея, Луси за пръв път от доста време се почувства по-добре. Темпъл се обърна с гръб към Бри. Част от войнствеността й се бе изпарила и веждите й се смръщиха угрижено.

- Какво ти направи той? Разказа ми какво се е случило в онази долнопробна кръчма, в която си отишла, но аз зная, че не ми е казал всичко. - После се извърна към Бри с подчертана любезност. - Би ли била така добра да ни оставиш с Луси да поговорим насаме?

Луси с нежелание сложи край на тяхната караница.

- Престани да й се зъбиш, Темпъл. Тя има пълното право да е тук. Смятах да поговоря с теб, просто не исках заради това да се връщам в къщата.

Не биваше да го казва. Веждите на Темпъл се стрелнаха нагоре в праведен гняв.

- Тогава очевидно нашето приятелство не означава нищо за теб.

- Не е вярно. - Луси постла плажната кърпа под една сянка и седна. Докато вдъхваше приятното ухание на босилека, тя разказа на Темпъл подробности за случилото в „Компасът“. Когато свърши, обгърна коленете си с ръце и ги притисна към гърдите. - Мислех, че съм много корава.

- Не можеш сериозно да се обвиняваш, задето не си могла да сс противопоставиш на онези гангстери - заяви Темпъл.

- Другите жени го правят.

- Само във филмите.

Възмущението на приятелката й й действаше успокоително, но не можеше толкова лесно да се самооправдава.

С едно грациозно движение Темпъл се отпусна на плажната кърпа до нея.

- Не разбирам защо Панда беше толкова пестелив за подробностите.

- Сигурна съм, че става дума за задължението да пази тайните на клиента си. - Луси преглътна надигналата се в нея горчил-ка. - Всъщност той именно така ме възприема. Аз съм негова отговорност.

- Той те е защитил - заяви Темпъл категорично. - Тогава защо си му толкова ядосана?

- Не съм - отвърна Луси. - Ядосана съм на себе си.

- Разбира се. Жертвата е виновна - намеси се Бри.

- Не е така - възрази Луси. - През цялото лято се преструвах, че съм корава непукистка, която от нищо не се страхува. Тъпкано ми се върна, нали?